Художествената академия, бил е ученик на Петров-Водкин. В образа на „Непознатата“, навеян от известното стихотворение на Александър Блок, се чувствува силното влияние на символизма. Това влияние художникът за съжаление не е успял да преодолее и в крайна сметка то го е довело до еклектизъм. Погледнете сами. Ако образът на младата жена е решен в маниера на Петров-Водкин, който се опитва да съедини хармонията на живописта на великото Италианско възраждане с рязката декоративност и схематизъм на Матис, то фонът явно е навеян от тревожните търсения на Ван Гог, а може би и от влиянието на такива спорни майстори на испанския барок като Ел Греко. Обърнете внимание. Тревожният фон разрушава музикалната хармония на образа. Прекрасната млада жена, синтез на наша съвременница и италианска Мадона, художникът е поставил сякаш в космическото пространство, в разредена среда, където не трябва и не може да съществува нищо живо. Вие ще ме попитате: „Защо е направил това художникът?“ Наистина защо? Може би за да ни напомни, че живеем в епохата на Айнщайн и квантовата пулсация, в неуютния свят на бесните физически и психически енергии? Да, това е възможно. Но нима физическата енергия, нима светът на квантите и теорията на относителността крият в себе си заплаха за човека и човешката, истински човешката красота? Този въпрос възниква у всички, които стоят пред този несъмнено изключително талантлив портрет. Като започнем от епохата на Възраждането, та чак до Репин и Серов портретът винаги е бил опит да се проникне в същността на човека, да се предаде човешкият характер и ум. Какво изобразява художникът Покровски? Защо за фон на своята „Непозната“ е избрал бездънната безкрайност на световното пространство? Може би той е искал като известния жител на Калуга Циолковски или като английския писател Хърбърт Уелз да ни напомни, че живеем в преддверието на някакви големи и неочаквани космически откровения? Може би той е искал да ни напомни, че има други светове и друг разум? Може би…
И изведнъж пронизителният глас на момченцето прекъсна монолога на изкуствоведа:
— Мамо! Мамо! Виж! Тази жена на платното ни се обиди. Лицето й стана строго.
Тълпата се дръпна от уплаха. Но басът на лектора, неговият силен и уверен глас отново успокои зрителите:
— Граждани! На момченцето му се е сторило… Художникът Покровски е успял да направи това, което се е удало само на великите майстори в миналото — да предаде многообразието на чувствата, тяхното променящо се изражение. Не трябва да се страхуваме от голямото изкуство.
39
Не трябва да се страхуваме от голямото изкуство! Това го каза изкуствоведът, спокоен, разсъдъчен човек, прекарал повече от половината си живот сред картините, но не нарисувал сам нито една.
А аз все пак се боях и разбирах, че момченцето, изплашило със своя възглас тълпата, беше съумяло да забележи това, което не беше видял и не беше разбрал маститият изкуствовед и лектор. Момченцето със своето пето или шесто чувство беше отгатнало, че пред него не стои просто подобие, а нещо повече. За мое щастие и за щастие на портрета (а може би и за самата Офелия) освен момченцето никой не се досети за това. Но на мен не ми беше по-леко. Аз знаех що за портрет беше това.
Виждаха ме прекалено често на изложбата. Художници и изкуствоведи се приближаваха към мен и нещо ми говореха. Думите им почти не докосваха съзнанието ми. Аз се намирах някак си извън реалността, изгубил контакт с явленията и нещата на баналния свят, сякаш живеех насън.
— Болен ли сте? — попита ме плешивият добродушен художник Василев, чийто подсладен по куинджевски пейзаж висеше на същата стена, на която и моята „Непозната“.
— Болен съм — отговорих аз.
— От какво сте болен?
— От още неизвестна на никого болест. Струва ми се, че ме няма тук.
— А къде сте?
— Никъде.
— Е, де! Е, де! — поскара ми се пейзажистът. — За вас толкова много говорят и пишат. За другите не знам, но вие знаете що е това слава.
— А какво е то? — попитах аз.
Той поклати глава.
— Смешен въпрос. Вие знаете по-добре от мен. Да бяхте го обяснили.
— Славата това е нещо като бедата — казах аз. — Чувствувам се дълбоко нещастен. Място не си намирам.
— Не вярвам! — прекъсна ме Василев. — Вие кокетничите. Как ще се почувствувате, ако утре ви отнемат славата?
— Кой ще я отнеме? — попитах аз.
— Случаят — отговори той.
— Какъв случай?
— Има ги всякакви случаи.
Спомних си тези думи на другия ден, когато ми позвъниха от изложбата и ме помолиха незабавно да отида.
— Вие сте поставили нетрайни бои и лошо сте грундирали платното — ми каза гласът от слушалката с явен упрек. — Впрочем идвайте. Ще видите сами.
Аз влетях в изложбената зала като момченце, бегом. Ето я стената. Ето… Но вместо портрета аз видях неговия ескиз. Това вече не беше пълната със скрита енергия прекрасна непозната Офелия, а нейното смътно подобие, обикновена картина, каквито в залата имаше много.
До картината стояха няколко мои познати с огорчени лица. Един от тях посочи към стената и каза:
— Направо загадка. На стената през нощта се е появила влага. Откъде се е взела? Тя, разбира се, е могла да повлияе, но все пак…
Другият, който стоеше редом (не забелязах изражението на лицето му), съчувствено изръмжа:
— Ех, гълъбче, гълъбче. Не трябва да се стремите към вносни бои. Нашите са по-добри. Купил си от контрабандист или спекулант тубичките. А те ви подведоха. И не само вас, но и нас, членовете на изложбения комитет. Какво ще кажем сега на кореспондентите и на публиката?
— Кажете, че художникът е дошъл през нощта с четката и е развалил картината си.
— Не, не, уважаеми. Тази версия не върви.
Зад гърба ми някой каза с въздишка:
— Имаше гений, а вече го няма. Боите го подведоха.
40
Аз бях гений в продължение на почти три седмици. Трите седмици минаха. И аз отново станах обикновен човек.
Офелия никак не се зарадва, като ме видя. Тя помисли, че съм дошъл да я моля.
За какво? Дали не за това, нейният загубен образ да се върне на помрачнялото платно и аз отново да изпитам цялото своеобразие, целия напрегнат опит на човек, възнесен изведнъж на недосегаема висота?
— Не, не — каза тя, като метеше пода. — Не ме моли. Не мога. Не мога да оставя Коля за дълго време. Трудно ми е да бъда на две места едновременно — в къщи и на изложбата. Коля едва не се побърка, когато ме видя след това. Аз бях престанала да бъда жив човек, бях станала своя сянка, ескиз. Да, да! Ескиз! Безсърдечно е от твоя страна да искаш от мен и от Коля такава жертва.
— Аз не искам нищо — възразих аз, — но моля те, влез ми в положението. Кой бях тези дни? И кой станах днес?
— Коля също изпита нещо подобно. А сега отново стана скромен аспирант. И е доволен. Не иска от мен да го превърна незабавно в Дарвин или Пастьор. Той иска сам със свои сили да получи признание. А ти? Никак не го очаквах от теб. Аз ти подарих три такива седмици! А на теб ти е малко. Потърпи, някой път ще те превърна в Микеланджело, в Ел Греко или Веласкес. И не за три седмици, а за цели един и половина или два масеца. Но затова ще се наложи да те пренеса в шестнайсетия или седемнайсетия век. Не мисли, че на
