мен ми е много леко. В последните години започнах бързо да се уморявам и нямам тази издръжливост и енергия, както по-рано.
— Не ме разбра — казах аз. — Ти мислиш, че съм тщеславен ли? Ти мислиш, че ми се иска да стана Веласкес ли?
— А кой? Кой ти се иска да станеш?
— Самия себе си. Но не в седемнайсети и не в двайсети, а в своя собствен век. Иска ми се да се върна там, където съм се родил и живял.
— Ах, ето какво ти се иска. И ти мислиш, че аз ще захвърля всичките работи, стаята, адресната регистрация, Василевския остров и своя Коля, за да изпълня твоя каприз?
— Това не е каприз. Това е естествено желание. Всеки човек живее в това време, в което го е отнесъл случаят. Аз съм се родил в двадесет и втория век. Имам ли право да мечтая за завръщане в своя дом, в своя век, в своето време?
— Е, имаш. И какво от това? Мечтай си! Иди на гарата, на касата и си купи транзитен билет.
— За къде?
— За бъдещето. За двадесет и втория век.
— Не е тактично да ми се надсмиваш. Нали с твоя помощ попаднах тук. Ако не беше ти…
— Ако не бях аз, щяха да те разстрелят белогвардейците.
Нашият разговор премина в караница. Аз упреквах Офелия, тя — мен, но в този момент се чуха стъпките на Коля.
— Ех, че огладнях — каза Коля.
— Просто е невъзможно — оплака се Офелия от мъжа си. — Не можеш да го нахраниш. Стипендията не е бог знае каква. А навиците му са като на буржоазно синче. Понякога си мисля дали не е скрил социалния си произход.
— От кого? — попитах аз.
— Ако беше от приемната комисия, това е половин беда — от мен го е скрил.
— Но ти си извънвременно същество. Теб не трябва да те интересува този въпрос — кои са били родителите на Коля.
— Защо? Защо трябва да бъда лоша гражданка?
— Но ти самата не си много ясна по произход. Аз се учудвам как Коля се ожени за тебе.
— А не се ли учуди защо аз съм се омъжила за него?
Макар че разговорът за Коля се водеше пред Коля, Коля, зает с апетитно миришещата овнешка чорба, мълчеше.
Аз разбрах защо мълчи. На него му беше малко срамно. Не можа и половин година да изтърпи без своята Офелия. И ме постави в такова неловко положение.
— Е, що за беда ви се е случила там на вас? — ме попита Коля.
— А вие откъде знаете?
— Пътувах в трамвая. До мен двама художници се връщаха от изложбата. Ахкаха и охкаха. Единият подозира даже вредителство. „Каквито и да са боите — говореше, — за една нощ не могат да се развалят така.“ Но другият, по-разумен, му възразяваше: „Глупаво е да се стоварва всичката вина върху вредителството. А и при това портретът не беше откупен от комисията.“
Коля помълча, огризвайки овнешкия кокал.
— А вие какво мислите? — попита ме той.
— Аз нищо не мисля — отговорих.
— Нищо — каза Офелия, — ще измислим нещо.
Аз кимнах на Коля и си тръгнах. Офелия ме изпрати до вратата и като се спря в тъмното антре, ми каза:
— Знаеш ли, Миша, каква мисъл ми дойде сега в главата?
— Казвай по-бързо. Трябва да тръгвам.
— Омръзнаха ми тези две старици. Искам да се избавя от тях.
— А какво общо имам аз с това? Твоите старици изобщо не ме интересуват.
— Чакай! Аз ще ти върна положението.
— Какво положение?
— Ти отново ще станеш гениален. Аз ще ти помогна да пренесеш тези старици на платното.
— Пак ли за три седмици?
— Не. Този път вече завинаги. Съгласен ли си?
— Ще си помисля — казах аз и се спуснах бързо по старата нащърбена стълба.
Стариците явно бяха усетили опасността. Като ме видяха, бягащ по стълбата, те издадоха лек стон. И на мен изведнъж ми стана жал за тях и кой знае защо — прашно и срамно, сякаш имах намерение да извърша престъпление.
41
На другия ден Офелия ги доведе при мен.
Грундът на платното вече беше изсъхнал и аз започвах да се вглеждам в двете старици, преди да пристъпя към работа. Изведнъж ми се прииска да си представя тези две старици като девойки. И сега, като гледах тези изсъхнали, сбръчкани лица, аз мислено се опитвах да проникна в тяхното минало, много отдавна изоставило ги и останало само във възпоминанията на тези, които са знаели тяхното моминство и младост.
Аз дълго, дълго гледах стариците, без да пристъпвам към работа.
После стариците казаха:
— Ние имаме работа.
— Каква работа? — попитах аз.
— Трябва да отидем на Андреевския пазар. Да купим картофи, моркови. Копър. Лук.
И аз ги пуснах.
Ние останахме насаме с Офелия.
— На теб не ти е трудно да направиш някакво чудо, нали? — казах.
— Какво значи не ми е трудно? — изведнъж се обиди тя. — Трудно е. И още как! Ти дори не можеш да си представиш колко нерви и здраве ми струва това. Колко усилия изразходвам.
— Но все едно. Аз ще те помоля. Бог да й е на помощ, на моята гениалност. Аз някак ще преживея и без нея, а ти направи следното, моля те. Върни на тези старици младостта.
— За какво им е младост? Те не се нуждаят от нея.
— Нуждаят се. Всички се нуждаят от младост.
— Не. Това е невъзможно. Не ме моли. Аз не мога да им върна младостта.
— Защо?
— Защото те не са я имали.
— Имали са!
— Аз ти казвам не са имали! Не спори! През последните години характерът ти се е развалил. Разбирам. Иска ти се промяна. Но от самолюбие ти не желаеш да си признаеш. Знаеш ли какво? Потърпи три-четири дена. Необходимо ми е да помогна на Коля да уреди някои работи. А после…
— Какво ще стане после?
— Ще те прехвърля на една достатъчно интересна планета.
— По какъв начин?
— А по какъв би искал ти?
— По строго научен. Свързан с причинността, със законите на Нютон, с физиката на Айнщайн, с геометрията на Евклид и Лобачевски…
— Тогава ще трябва да минат няколко стотин светлинни години. А ти, приятелю мой, си нетърпелив.
— Значи, пак чудо? Ти дори нямаш представа колко ми омръзнаха всичките твои чудеса. Аз съм позитивист. Аз съм за фактите. Аз съм против чудото.
