чак когато Клотер ни каза, че щял да спасява хората, които се давят, както бил правил миналата година. Аз му казах, че е лъжец, защото съм го виждал в басейна: той хич не умее да плува, пък надали можеш да спасиш някого, като плуваш само по гръб. Тогава Клотер ме удари по главата с книгата, която беше получил като награда за другарство. Рюфюс се изхили, аз му лепнах един шамар, а той се разплака и зарита Йодес. Почнахме да се блъскаме и стана адски весело, обаче татковците и майките дотърчаха, награбиха оттук- оттам по някоя ръка и разправяха, че сме непоправими и как може такова безобразие. После всички родители си хванаха техните деца и се пръснахме.
Като се прибирахме към къщи, аз си мислех колко щуро е, дето училището свърши, как вече няма да има уроци, домашни, наказания и междучасия, как сега сума месеци няма да се виждам с приятелите и няма да можем да беснеем, и как ще си седя сам-самичък.
— Е, Никола? — каза ми татко. — Какво си се умълчал? Ето ти я най-после тая прословута ваканция!
И тогава аз се разплаках, а татко каза, че ще го подлудя.
Завърши напрегнатата учебна година. Никола получи наградата по красноречие, която му се полага по- скоро за количеството, отколкото за качеството, и се раздели със своите съученици Алсест, Рюфюс, По-дес, Жофроа, Мексан, Жоашвн, Клотер и Анян. Учебниците и тетрадките са вече прибрани, време е да се помисли за почивка.
В дома на Никола изборът на курорт не е проблем, защото …
РЕШАВА ТАТКО
Всяка година, с други думи, миналата и по-миналата — предишните бяха много отдавна и не ги помня — татко и мама дълго се карат, докато решат къде ще вървим на почивка. После мама се разплаква и казва, че ще се прибере при майка си, а аз също се разплаквам, защото много обичам баба, обаче при нея няма плаж. В крайна сметка отиваме, където каже мама — впрочем, не у баба.
Вчера, след като се навечеряхме, татко ни изгледа строга и каза:
— Слушайте сега! Тази година — никакви спорове, решавам аз! Ще отидем в Южна Франция. Имам адреса на една вила за даване пол наем край Плаж-ле-Пен с три стаи, течаща вода и електричество. Хич нямам намерение да отида на хотел и да ям отвратителната им храна.
— Чудесно, скъпи — каза мама, — струва ми се, че това е отлично хрумване.
— Еха! — извиках аз и се разтичах около масата, защото не е лесно да седи човек, когато се радва.
Татко ококори очи, сякаш се поизненада, и каза:
— Така ли? Хубаво.
Докато мама разчистваше масата, татко отиде до шкафа и извади подводната си маска.
— Ще видиш, Никола — каза ми татко, — двамата с тебе ще има да изловим сума ти риба.
Аз малко се поизплаших, защото още не ме бива много в плуването; ако ме нагласят добре върху водата, мога да се държа по гръб. Татко обаче каза да не се безпокоя, той щял да ме научи да плувам — на младини бил междурайонен шампион в свободен стил и още можел да бие рекорди, само дето нямал време да тренира.
Татко ще ме научи да плувам под вода и да ловя риба! — казах аз на мама, когато тя се върна от кухнята.
— Много хубаво, моето момче, отвърна мама, само че в Средиземно море май няма много риба. Там било пълно с риболовци.
— Не е вярно! — каза татко.
Мама обаче го помоли да не й възразява пред детето, освен това била чела за Средиземно море във вестника; след това започна да плете едно нещо, което плете вече от сума ти време.
— Ами тогава за какво ще се завираме под водата, щом няма риба! — казах аз на татко.
Татко отиде мълчаливо до шкафа и прибра маската. Аз не бях особено щастлив: тъй де, всеки път, като тръгнем с татко за риба, не хващаме нищо. Татко се върна и си взе вестника.
— И сега какво става — попитах аз, — къде може човек да улови риба под водата?
— Питай майка си — отвърна татко, — тя най-добре ги разбира.
— Риба има в Атлантическия океан, моето момченце — каза мама.
Аз попитах дали Атлантическият океан е далеч от мястото, където отиваме, но татко ми каза, че ако се уча по-добре в училище, няма да задавам такива тъпи въпроси. А пък не е честно, ние в училище нямаме часове по подводен риболов; обаче нищо не казах, видях, че на татко май не му се говори.
— Трябва да направим списък на необходимите неща — каза мама.
— А, не! — викна татко. — Тая година няма да пътуваме като товарни добичета. Банските костюми, къси панталони, някоя дрешка, два-три пуловера …
— Тенджерки, електрическата кафеварка, червеното одеяло, малко чинии — рече мама.
Татко скочи ядосано на крака, отвори уста, но не можа да каже нищо, защото мама го изпревари.
— Нали знаеш какво разправяха Бледюрови, след като бяха наели вила миналата година — каза мама. — Имало всичко на всичко три пукнати чинии, две малки тенджери в кухнята, при това едната тенджера била продупчена. Наложило се да купуват на място скъпо и прескъпо нещата, които им трябвали.
— Бледюр не е оправен човек — каза татко. После отново седна.
— Може и тъй да е — каза мама, — обаче ако искаш да ядеш рибена супа, аз не мога да я сготвя в продупчена тенджера, дори да успеем да намерим риба.
Тогава аз се разплаках, защото тъй де, да не би да е весело да отидеш на море и да няма риба, след като Атлантическият океан е на две крачки и там е пълно. Мама изостави плетивото си, прегърна ме и каза, че няма какво да тъжа за ония глупави риби, а ще ми бъде толкова приятно да се събуждам всяка сутрин и да гледам морето от прозореца на хубавата си стая.
— Чакай сега, то морето всъщност не се вижда от вилата — поясни татко. — Иначе е близо, само два километра път. Това беше последната вила, която даваха под наем в Плаж-ле-Пен.
— Ама разбира се, скъпи — каза мама.
После тя ме целуна и аз клекнах да си играя на килима с двете топчета, които спечелих от Йодес в училище.
— Ами плажът каменист ли е? — попита мама.
— Не, госпожо! Ни най-малко! — възкликна доволно татко. — Това е пясъчен плаж! Най-ситен пясък! Едно камъче не можеш намери на тоя плаж!
— Чудесно — каза мама. — Хем Никола няма непрекъснато да хвърля камъчета във водата. Откак го научи да ги хвърля по повърхността, само с това се занимаваше.
Аз отново се разплаках, защото вярно е много щура работа — да хвърлиш камъче и то да заподскача по водата; карам ги да скачат по четири пъти. Тъй де, не е честно пък да идем в онази стара вила с продупчени тенджери, далеч от морето, и да няма нито камъчета, нито риби.
— Аз отивам при баба! — извикал аз и изритах едното от топчетата на Йодес.
Мама отново ме прегърна, каза ми да не плача, защото татко имал най-голяма нужда от почивка в семейството и дори да било кофти там, където искал да отиде, ние трябвало да вървим с него и да се преструваме на доволни.
— Ама, ама, ама … — каза татко.
— Аз искам да хвърлям камъчета! — извиках аз.
— Може би ще можеш да похвърляш догодина — рече мама, — ако татко реши да ни заведе в Бен-ле- Мер.
— Къде? — зяпна татко.
— В Бен-ле-Мер — отвърна мама, — в Бретан: там има и Атлантически океан, и много риба, и едно малко хубаво хотелче край плаж с пясък и с камъчета.
— искам да отида в Бен-ле-Мер! — извиках аз. — искам да отида в Бен-ле-Мер!
— Бъди разумен, моето момче — каза мама, — нали татко решава.
Татко потърка чело, въздъхна дълбоко и каза:
— Хубаво де! Разбрах. Как се казва твоето хотелче?
