децата си за неговите часове. Родителската им мъдрост им подсказваше, че за всички ще бъде крайно благотворно, ако децата си имат по един час всеки ден някакво занимание.
ГИМНАСТИКАТА
Вчера пристигна новият учител по гимнастика.
— Казвам се Ектор Дювал — рече той. — А вие?
— Ние не — отвърна Фабрис и всички изпокапахме от смях.
Бях на плажа заедно с останалите приятелчета от хотела: Блез, Фрюктьо, Мамер (ей, много е тъп тоя!), Иреней, Фабрис и Ком. За часа по гимнастика бяха надошли още сума ти типове; те обаче са от хотел „Мер“ и от хотел „Плаж“, а ние, дето сме от „Бо-Риваж“, не можем да ги понасяме.
Като се нахилихме, учителят си сгъна ръцете и наду едни адски големи мускули.
— Искате ли да развиете такива бицепси? — попита учителят.
— Ами! — обади се Иреней.
— Според мен не е красиво — каза Фрюктьо. Ком обаче заяви, че може пък да си струва труда, бил навит да си има такива буци по ръцете, та да шашва приятелите в училище. Тоя Ком много ме дразни, все гледа да се покаже. Учителят каза:
— Хубаво, ако сте послушни и посещавате редовно занятията по гимнастика, наесен всички ще отидете на училище с ей такива мускули.
След това учителят ни накара да се построим в редица, а Ком ми каза:
— Ха на бас, че не можеш да се премяташ като мене — и направи една премятанка.
Аз се разкикотих, защото на премятанките страшно ме бива, и му показах как се прави тая работа.
— И аз мога! И аз мога! — обади се Фабрис, обаче не можеше.
Виж, Фрюктьо се премяташе свястно, във всеки случай много по-добре от Блез. Стояхме си там и се премятахме наред и изведнъж чухме, че някой бясно свири със свирка.
— Хайде стига вече! — викна учителят. — Помолих ви да застанете в редица, после цял ден ще можете да лудеете!
Застанахме в редица, за да не я сплескаме нещо, а учителят заяви, че щял да ни покаже какво трябва да правим, за да станем целите в мускули. Вдигна ръце и ги свали, вдигна ги, свали ги, вдигна ги и един тип от хотел „Мер“ ни каза, че нашият хотел е кофти.
— Не е вярно — развика се Иреней, — нашият хотел си е много щур, пък вашият е нагфаво отвратителен!
— Е, нашия всяка вечер поднасят шоколадов сладолед! — обади се един от хотел „Плаж“.
— Голямо чудо! — отвърна един от хотел „Мер“. — На нас пък ни дават и на обед сладолед, а в четвъртък имаше палачинки с конфитюр!
— Пък татко винаги иска допълнителни порции — каза Ком, — а управителят; на хотела му дава!
— Лъжеш, не е вярно! — каза един тип от хотел „Плаж“.
— Още дълго ли възнамерявате да водите този разговор? — извика учителят, който вече не махаше ръце, понеже ги беше скръстил.
Виж, дупките на носа му здравата мърдаха, ама според мен надали по тоя начин може да се развият мускули.
Учителят си потърка челото и ни каза, че после ще се заемем с упражненията за ръцете, а сега за сега ще поиграем. Страшен е тоя учител!
— Ще направим едно надбягване — каза той. — Наредете се ей там. Щом свирна, тръгвате. Който пръв стигне до оня чадър, е победител. Готови?
И учителят изсвири.
Побягна само Мамер, защото ние разглеждахме мидата, която Фабрис беше намерил на плажа. Ком ни обясняваше, че оня ден бил намерил една много по-голяма и щял да я подари на татко си, за да му послужи като пепелник. Учителят хвърли свирката си на пясъка и я зарита. За последен път съм виждал толкова разгневен човек в училище, когато веднъж Анян, дето е първенец на класа и любимец на учителката, разбра, че е втори на контролното по математика.
— А бе вие ще ме слушате ли, и ли не? — развика се учителят.
— Хубаво де, какво толкова — обади се Фабрис — Тъкмо щяхме да тръгнем за вашето състезание, не е толкова спешна работа.
Учителят стисна здраво очи и юмруци и вдигна към небето мърдащите дупки на носа си. Когато си наведе отново главата, говореше много бавно и много тихо.
— Хубаво — рече той, — ще започнем отново. Всички готови за старт.
— Я, няма пък — развика се Мамер, — не е честно! Аз съм победител, стигнах първи до чадъра! Не е честно, ще кажа на татко!
Той се разплака, зарита пясъка, каза, че щом е тъй, ще си отиде и си тръгна, плачейки. Мисля, че постъпи добре, защото учителят го, гледаше точно както татко гледаше мусаката, която ни бяха поднесли вчера за вечеря.
— Мили деца — каза учителят — скъпи дечица, малки приятели, ако някой се реши да не направи това, което ви казвам … така ще го отупам, че ще има да ме помни!
— Нямате право — обади се н някой, — само татко, мама, чичо и дядо имат право да ме тупат!
— Кой го каза това? — попита учителят.
— Той — каза Фабрис и посочи един дребосък от хотел „Плаж“.
— Не е вярно, гаден лъжец — каза дребосъкът.
Фабрис му хвърли пясък в лицето, обаче дребосъкът му лепна един страхотен шамар. Според мен дребосъкът вече се беше занимавал с гимнастика. Фабрис така се изненада, че дори не можа да заплаче. После всички започнахме да се бием, обаче ония от хотел „Мер“ и от хотел „Плаж“ са подлеци.
Когато престанахме да се бием, учителят, който беше седнал на пясъка, стана и каза:
— Добре. Започваме следващата игра. Всички с лице към морето. След сигнала — на бегом към водата! Готови? Старт!
Това много ни хареса, защото най-хубавото нещо на плажа, освен пясъка, е морето. Тичахме като бесни, водата беше адски щура, започнахме да се пръскаме, прескачахме вълните, а Ком викаше:
— Вижте ме! Вижте ме! Плувам кроул!
Когато се огледахме, видяхме, че учителят беше изчезнал.
Днес пристигна нов учител по гимнастика.
— Казвам се Жюл Мартен — заяви той. — А вие?
Ваканцията протича все тъй приятно, бащата на Никола няма повод за недоволство от хотел „Бо- Риваж“, като се изключи мусаката — и то особено онази вечер, когато в нея имаше мида. Понеже засега няма учител по гимнастика, децата си търсят други занимания, в които да излеят напиращата енергия …
МИНИ-ГОЛФЪТ
Днес решихме да поиграем на мини-голфа, който се намира до павилиона, където продават сувенири. Мини-голфът е много щура работа, ей сега ще ви обясня: има осемнайсет дупки, дават топки и едни пръчки и човек трябва да вкара топката в дупките с колкото се може по-малко удари. За да се стигне до дупките, се минава през едни кулички, ровчета, завои, нанагорнища и стълбички; страхотно нещо. Само първата дупка е лесна.
Тъпото е, че управителят на голфа не ни пуска да играем, ако не сме придружени от някой възрастен. И ние с Блез, с Фрюктьо, Мамер (ей, много е тъп тоя!), Иреней, Фабрис и Ком — това са приятелчетата от хотела — отидохме да помолим моя татко да дойде да поиграе с нас на мини-голфа.
— Не — каза татко, който си четеше вестника на плажа.
— Хайде де, един път поне се стегнете! — каза Блез.
— Хайде де! Хайде де! — развикаха се и останалите, а аз се разплаках и казах, че като не мога да играя на мини-голф, ще си взема едно водно колело, ще отида далеч-далеч и никога няма да се върна.
