поизненада, но се съгласи и ни каза да се върнем на същите места. Тогава аз седнах с Алсест. Рюфюс, Клотер, Жоашен и Йодес; здравата се нагьчкахме. После директорът посочи с пръст дъската и попита:
— Кой направи това? Хайде, веднага!
Анян не успя да се обади, защото Жофроа се изправи, плачейки, и каза, че не бил той виновен.
— Късно е за извинения и плажове, малки приятелю — каза директорът. — Тръгнали сте по лош път: този път води към затвора, но аз ще ви отуча да употребявате некрасиви думи и да обиждате съучениците си! Ще ми напишете петстотин пъти това, кое го сте издраскали на дъската. Ясно ли е? … За останалите — дъждът вече спря, но въпреки това вие днес няма да слизате на двора през междучасията. Това ще ви научи да уважавате дисциплината; ще си стоите в клас под надзора на вашата учителка! Когато директорът си отиде, ние с Жофроа и Мексан се преместихме на нашия си чин и си рекохме, че нашата учителка е чудесна и много ни обича, а пък ние от време на време само я ядосваме. От всички нас тя изглеждаше най- притеснена, като разбра, че днес не бива да слизаме на двора!
ШАХ
В неделя беше студено и валеше, обаче на мен ми беше все едно, понеже бях поканен на гости у Алсест, а пък Алсест е много добро приятелче и е много дебел, и страшно обича да яде. С Алсест винаги е весело, даже като се скараме.
Когато пристигнах при Алсест, отвори майка му, защото Алсест беше седнал с татко си на масата и двамата ме чакаха за закуска.
— Ти закъсня, бе — рече ми Алсест.
— Не говори с пълна уста — каза татко му — и ми подай маслото.
За тази следобедна закуска на всеки от нас бяха поднесени по две чаши какао, торта с крем, препечен хляб с масло и конфитюр, наденица и сирене, а когато приключихме, Алсест попита майка си дали не може да хапнем малко от обедния гювеч, искал и аз да го опитам; майка му отвърна, че не можело, защото сме щели да си развалим вечерята, а пък и о г обедния гювеч не било останало нищо. Така или иначе, аз вече не бях много гладен.
После станахме, за да отидем да си играем, обаче майката на Алсест ни каза, че трябва да бъдем много разумни и в никакъв случай да не разбъркваме стаята, понеже била прибирала цялата сутрин.
— Ще поиграем с влакчето, с количките, с топчетата и с футболната топка — каза Алсест.
— Не, не и не! — каза майка му. — Не искам стаята ти да прилича на склад. Измислете си по-тихи игри!
— Е какво например? — попита Алсест.
— Аз се сетих — каза таткото на Алсест. — Ще ви науча на най-разумната от всички игри! Идете в стаята, аз ей сега ще дойда.
Тогава ние отидохме в стаята на Алсест, пък тя вярно беше адски добре подредена, а след това пристигна татко му с шах под мишница.
— Как, шах ли? — каза Алсест. — Че ние не можем да играем!
— Именно де — рече таткото на Алсест, — аз ще ви науча; сега ще видите, много е хубаво!
То наистина шахът бил интересно нещо! Таткото на Алсест ни показа как се нареждат фигурите по дъската (на такава дъска се играе и дама, аз на дама съм много добър!), посочи ни пешките, топовете, офицерите, царете и цариците, каза ни как се местят, пък то не било лесна работа, и как трябва да се вземат противниковите фигури.
— Също като битка на две армии — каза таткото на Алсест, — а вие сте генерали.
После таткото на Алсест взе по една пешка във всяка ръка, скри ги, даде ми да си избера, аз изкарах белите и започнахме да играем. Таткото на Алсест е много щур и остана с нас да ни дава съвети и да ни казва кога бъркаме. Дойде майката на Алсест и май доста се зарадва, като ни видя да играем, насядали около масичката на Алсест. После таткото на Алсест премести един офицер, захили се и каза, че съм изгубил.
— Хубаво — рече таткото на Алсест, — струва ми се, че разбрахте как става. Сега, значи, Никола ще вземе черните и ще си играете сами.
После си излезе заедно с майката на Алсест, като й обясняваше, че всичко е въпрос на умение и наистина ли не бил останал малко гювеч.
Тъпото при черните фигури беше, че малко лепнеха, понеже Алсест винаги има конфитюр по ръцете.
— Битката започва — рече Алсест. — Напред! Бум! И премести една пешка. Тогава аз преместих моя кон, а пък конят се мести най-трудно, понеже най-напред върви направо, а после встрани, обаче е най-щур, понеже може да скача.
— Рицарят не се бои от враговете! — извиках аз.
— Напре-ед! Там-та-ра-там-там-там! — отвърна Алсест, като имитираше барабан, и бутна с длан няколко пешки.
— Ей! — рекох аз. — Нямаш право да постъпваш така!
— Защищавай се, както можеш, негоднико! — извика Алсест, който гледа заедно с мене един филм със сума ти рицари и замъци в четвъртък, когато бяхме у Клотер.
Тогава аз избутах с две ръце моите пешки, като се правех на картечница — такатакатакатак, — а когато моите пешки срещнаха пешките на Алсест, сума ти нещо изпопада.
— Чакай, бе! — рече Алсест. — Това не се брои! Ти се направи на картечница, пък то тогава не е имало. Имало е само оръдия — бу-ум — и шпаги — шат, шат! Ако ще шмекеруваш, няма какво да играем.
Алсест си беше прав, аз се съгласих и продължихме да играем шах. Аз преместих офицера, обаче нямаше къде, понеже цялата дъска беше пълна с пешки. Алсест бутна с пръст моя офицер, все едно, че играеше на топчета, офицерът се блъсна в моя кон и го събори. Тогава аз направих същото нещо с моя топ и той събори царицата му.
— Това не се брои — каза Алсест. — Топът върви право напред, а ти го изстреля по диагонал, все едно, че е офицер!
— Победа! — извиках аз. — Те са ни в ръцете! Напред, храбри рицари! За крал Артур! Бум! Бум!
И изстрелях с пръсти сума ти фигури; беше страхотно.
— Чакай — рече Алсест. — Така, с пръсти, е много лесно; дай да опитаме с топчета, а? Топчетата ще бъдат куршуми — бум, бум!
— Добре — казах аз, — само че на дъската няма да има място.
— Виж бе, много е просто — рече Алсест. — Ти ще застанеш в единия край на стаята, аз ще отида на другия край. Освен това може да крием фигурите зад краката-на леглото, на стола и на масичката.
После Алсест тръгна да извади топчетата от своя шкаф, само че шкафът не беше подреден добре като стаята; сума ти работи изпопадаха върху килима. Аз взех в двете си ръце една черна и една бяла пешка, стиснах юмруци и дадох на Алсест да си избере, а той улучи белите. Целехме се с топчетата и всеки път викахме: „Бум“. Фигурите бяха добре прикрити и не беше лесно да се улучат.
— Ей, слушай — казах аз, — защо не вземем за танкове вагоните от влакчето ти и количките?
Алсест извади влакчето и количките от шкафа, сложихме вътре войниците и започнахме да бутаме танковете — чиджих, чиджих!
— Да, ама никога няма да уцелим войниците с топчетата, като са в танковете — каза Алсест.
— Можем да ги бомбардираме — рекох аз.
Тогава си напълнихме ръцете с топчета и това бяха самолети, викахме „рръммм“, а когато прелитахме над танковете, пускахме топчетата — бум! Обаче топчетата нито не можеха да направят на вагоните и на количките; тогава Алсест си извади футболната топка, на мен ми даде една друга топка на червени и сини шарки, бяха му я купили да играе с нея на плажа. Започнахме да замеряме танковете с топките и беше направо страхотно! После Алсест удари един адски силен шут, футболната топка се блъсна с вратата, отскочи към масичката и събори едно шиите с мастило, и тогава влезе майката на Алсест.
Майката на Алсест ужасно се ядоса. Тя му каза, че тази вечер няма да му дадат да си вземе повторно от десерта, а на мен ми каза, че вече е късно и трябва да се прибирам в къщи, където ме чака бедната ми майка. Когато си тръгнах, у Алсест продължаваха да викат — сега му се караше татко му.
