— Не, Никола, не влизай тук — каза мама. — Слез да си играеш в хола. Защо не си посадиш бобче, нали ти казах?
В хола обясних на татко, преди да се развика, че мама ми е казала да сляза и ако ме чуе да плача, ще се ядоса.
— Хубаво — рече татко, — само стой мирен.
— Ами откъде да намеря бобче, за да си посадя? — попитах аз.
Татко ме изгледа, почеса се по главата и ми каза:
— Иди да вземеш леща от кухнята. Ще сложим леща вместо боб.
Виж, леща имаше в кухнята и аз бях много доволен. Татко ми показа как да намокря памучето и как да сложа лещата отгоре.
— Сега — каза татко — слагаш това нещо в чинийка на перваза на прозореца и след време ще покарат стъбла и листа.
И той отново легна на канапето.
Аз направих, каквото каза татко, и зачаках, обаче не виждах от летата да излизат стъбла и започнах да се питам какво се е объркало. Понеже не знаех, отидох при татко.
— Какво има пак! — извика татко.
— От лещата не излизат стъбла — казах аз.
— А бе ти бой ли искаш? — извика татко, а аз казах, че ще се махна от къщи, че съм много нещастен и никога няма да се върна, че ще им бъде мъчно за мен, че това с лещата са ГЛУПОСТИ, и накрая мама дотича в хола.
— Не можеш ли да бъдеш малко по-търпелив с детето — обърна се мама към татко. — Аз трябва да подредя къщата, нямам време да се занимавам с него, струва ми се …
— На мен ми се струва, че човек поне в къщи трябва да има право на спокойствие! — отвърна татко.
— Нрава беше бедната ми майка — каза мама.
— Няма какво да месиш тук майка си и нейната беднотия! — извика татко.
— Добре — каза мама. — можеш да обиждаш и майка ми!
— Аз ли съм обидил майка ти? — викна татко. Мама се разплака, татко започна да обикаля из хола и да вика, а аз казах, че ако веднага не накарат лещата ми да порасне, ще се самоубия. Тогава мама ме напляска.
Тия родители са наистина непоносими, като се върнат от почивка!
ДЪЖДЪТ
Аз обичам да има дъжд, ама да е много, много силен, защото тогава не ходя на училище, оставам у дома и си играя с електрическото влакче. Днес обаче не валеше достатъчно, затова се наложи да отида.
То, нали знаете, и като зали, пак е весело; човек може да си вдигне главата и да гълта капките, да стъпва в локвите и да пляска с крака из тях, за да пръска приятелите си. Може също така да се минава под капчуците и става адски студено, когато водата ти влезе под яката на ризата — то пък какъв смисъл има да се минава под капчука със закопчана догоре мушама. Тъпото е, че през междучасието не ни оставят да слизаме на двора, за да не се мокрим.
В клас лампата стоеше запалена и беше много особено, а пък аз много обичам да гледам как капките се състезават по стъклата коя първа ще стигне до долу. Също като реки. После би звънецът н учителката ни каза:
— Добре, сега имате междучасие: можете да си говорите, но ще стоите мирни.
Тогава всички едновременно започнахме да говорим, вдигна се страхотен шум; човек трябваше да вика, за да ю чуят. Учителката въздъхна, стана, излезе в коридора, като остави вратата отворена, н започна да разговаря с другите учителки, които не са чудесни като нея — ние затова гледаме да не си я ядосваме.
— Хайде — каза Подес. — Ще играем ли на ловец и дивеч?
А бе ти да не си луд? — рече Рюфюс. — Учителката ще се кара, пък и сто на сто ще счупим някое стъкло!
— Че тогава дай да отворим прозорците! — каза Жоашен.
Това вече беше страхотно предложение и всички отидохме да отворим прозорците, само Анян преговаряше урока по история — беше си запушил ушите и го четеше на глас. Той Анян си е луд! Отворихме прозорците; беше много щуро, защото вятърът духаше в класната стая и се забавлявахме, като си подлагахме лицата да ги пръска водата. После се чу силен вик: беше влязла учителката.
— Не, вие наистина прекалявате! — извика учителката. — Веднага да затворите тези прозорци!
— Ние заради ловеца и дивеча, госпожице — обясни Жоашен.
Тогава учителката каза, че и дума не може да става да си играем на ловец и дивеч, накара ни да затворим прозорците и ни каза всички да седнем. Тъпото беше, че чиновете край прозорците бяха целите мокри, пък може да е щуро да те пръска вода по лицето, обаче е кофти да сядаш върху нея. Учителката вдигна ръце, каза, че сме непоносими и нареди да се настаним, както можем, по сухите чинове. Тогава се вдигна малко шум, понеже всеки си търсеше място, на някои чинове се бяха наместили по пет човека, а един чин едва-едва може да побере трима души. Аз бях заедно с Рюфюс, Клотер и Йодес. След това учителката почука с линийката си по катедрата и извика: „Тишина!“ Никой повече не гъкна, само Анян нищо не беше чул и продължаваше да повтаря урока си по история. Честно казано, той седеше сам на чина си, понеже никой не се натиска да сяда до тоя гаден обаждач, освен на контролните. После Анян вдигна глава, видя учителката и престана да говори.
— Добре — рече учителката. — Повече да не съм ви чула. При следващото провинение ще се наказваме! Ясно ли е? Сега разпределете се малко по-прилично по чиновете и тихо, моля!
Тогава всички станахме и си сменихме местата, без да кажем дума; не биваше да се правим на тарикати, защото учителката явно беше адски ядосана!
Аз седнах с Жофроа, Мексан, Клотер и Алсест и хич не беше удобно, понеже Алсест заема ужасно много място и троши навсякъде с филиите си. Учителката дълго ни гледа, въздъхна дълбоко и отново излезе да си говори с другите учителки.
После Жофроа стана, отиде до дъската и нарисува с тебешир едно много страхотно човече, макар да го остави без нос, а отдолу написа: „Мексан е глупак“. Ние си умряхме да се хилим, само Анян пак се беше забил в историята. Мексан пък се изправи и отиде при Жофроа, за да го удари. Жофроа се защищаваше, разбира се, и тъкмо всички бяхме наставали и започвахме да викаме, когато учителката влезе тичешком — беше се зачервила, а очите й бяха намръщени; толкова ядосана не съм я виждал кажи-речи цяла седмица. А когато видя черната дъска, работата съвсем се заплете.
— Кой направи това? — попита учителката.
— Жофроа — отвърна Анян.
— Ей, ти, обаждач такъв! — извика Жофроа. — Като те перна, ще видиш!
— Само така! — извика Мексан. — Давай, Жофроа!
Тогава стана съвсем страшно. Учителката направо побесня, удари сума ти пъти катедрата с линийката си. Анян се разплака и се развика, каза, че никой не го обичал, че не било честно, че всички го използували, че щял да умре и да се оплаче на родителите си. Всички бяхме наскачали и крещяхме; беше адски весело.
— Сядайте! — извика учителката. — За последен път ви казвам, седнете! Не искам да ви чувам повече! Седнете!
Ние седнахме. Аз бях с Рюфюс, Мексан и Жоашен и тогава директорът влезе в стаята.
— Станете! — каза учителката.
— Седнете! — каза директорът. После ни изгледа и попита учителката:
— Какво става тук? Из цялото училище се чува как вика вашият клас’ Това е непоносимо! Освен това защо седят по четири и по пет души на чин, след, като има свободни места? Всички да си отидат но местата!
Всички наставахме, обаче учителката обясни на директора за номера с мокрите чинове. Директорът се
