по радиостанцията защо според него е било необходимо да накарат безразсъдно храбрия — или може би невероятно глупавия — помощник на Уотли да побегне обезумяло обратно към колата след преградния огън в близкото дърво с 5,56-милиметрови куршуми.
Те позволиха на мъжа да избяга невредим, след като се подхлъзна два пъти в калта, без съмнение напълни панталоните си от страх и сигурно оплеска скъпата кожена тапицерия на колата.
— Какъв фотоапарат? — попита Ръстман, когато Уинтърсоул приключи с обясненията си.
— Тридесет и пет милиметров, с телеобектив — отговори студеният металически глас.
— Да не е избягал със снимките?
— Не.
— Сигурен ли си?
— Напълно. Намерихме фотоапарата.
— Защо му позволи да си тръгне?
— Той не успя да направи нищо. Прецених, че не си заслужава да копаем нов трап.
Ръстман кимна доволно.
— Добър отговор — изръмжа той и погледна часовника си. — Поддържайте позициите си през следващите тридесет минути и после сте свободни. Ще се срещнем утре сутринта при „Вятърната мелница“ с цивилни дрехи точно в 7,00 часа за пълен инструктаж.
— Прието. Инструктаж утре сутринта, „Вятърната мелница“, цивилно облечени, 7,00 часа. Танго-едно- едно, край.
— Едно-нула, край — отговори Ръстман в микрофона под яката си. После се извърна към Саймън Уотли, който седеше с пепеливобледо лице в отдалечения край на лодката.
— Твоя или негова беше тази глупава идея?
Ако беше възможно, лицето на Саймън Уотли би побеляло още повече.
— Не знам за какво говориш — престори се той, сякаш нямаше и идея какво го питат, но напълно неубедително.
Ръстман дори не се опита да спори. Вместо това се втренчи в насълзените очи на старши служителя от Конгреса.
— За последен път те питам, Уотли. Но този път искам много добре да помислиш, преди да ми отговориш. Твоя или негова беше идеята за фотоапарата?
За миг Уотли се поколеба, после измърмори:
— Моя.
Ръстман кимна, когато получи очакваното потвърждение. — Нека отгатна. Ти реши, че е добра идеята да имаш снимки, в случай че някога ви потрябват със Смолсрийд, ако ви разследват? Уотли кимна безмълвно с глава.
— Обзалагам се, че брилянтната идея ти хрумна вчера, преди да си разбрал как ти и Смолсрийд вече напълно и неизменно сте обвързани в тази операция. И бих се хванал на бас, че съвсем забрави да кажеш на хлапето да изчезне, когато взе парите. Точен ли съм?
Уотли поклати глава.
— Как се казва?
— Бенингтьн — едва успя да прошепне Уотли.
— Първото му име?
— Ох, ох, Кийт, но не мога да твърдя, че…
Офицерът вдигна дясната си ръка в предупредителен жест.
— Способен ли си да увериш гн Бенингтън, че нещо много неприятно ще му се случи, ако опита отново?
— Разбира се. — Служителят от Конгреса мяташе обезумяло глава нагоренадолу. — Мога да те уверя, че…
— Чудесно. — Ръстман протегна ръка и запали двигателя на лодката. — Тогава няма да е необходимо да изпращам Уинтърсоул.
6.
Тя беше точно такава, каквато Мъдреца я описа.
И имаше още неща.
Още много неща.
Когато пристигна, всички мъже и жени от Избраната седма бригада на тюлените се събраха да я поздравят. Те рядко виждаха ново лице или чуваха нова история в планинското си усамотение, камо ли пък и двете. Мъжете бяха особено любопитни, навъртаха се наоколо, докато се приближат достатъчно, за да могат да я видят. После преглъщаха с усилие и бързо отстъпваха на почтено разстояние.
Жените й предложиха чай от редки изсушени билки, които тя мигновено разпозна, и я настаниха на най-удобното място. Тя прие и двете с естествена грация, която ги плени.
Жените се чувстваха напрегнати по обясними причини, а също и любопитни… но подвластни на присъщото им благоприличие, проявяваха само слаба ревност.
Децата се взираха с широко отворени очи и бяха очаровани — особено по-големите момчета.
Но мъжете просто стояха там, зашеметени и хипнотизирани, а изражението им излъчваше ужаса на техните мисли.
Докато тя отпиваше от чая, те научиха, че се е настанила в странноприемницата „Смъртоносен огън“ — стара къща, построена около многовековно дърво приблизително на около миля по устието на реката, лъкатушеща в изолираната им община. Наскоро тя купила имота от бившата собственичка, жена на неопределена възраст, която управлявала малкия ресторант в странноприемницата, организирала събирания, предсказвала бъдещето, когато не трябвало да изпълнява задълженията си на пощенски началник, и проклинала правителството най-малко на три различни езика.
Да, жената им се усмихна мило. И тя беше чула историите за бившата собственичка, циганката, чиито родители загинали в огъня на път обратно за дома през 1862 година. Такива интересни истории. И с много въображение в тях.
Тя отпи от чая.
Не се ли страхуваше толкова млада и красива жена да живее съвсем сама на такова изолирано място? Всички искаха да разберат.
Тя се усмихна закачливо и после — може би неволно — придърпа широката туника, която покриваше нежната й, възбуждаща, елегантна фигура.
Уплашена? Разбира се, че не. Защо да се страхува? Тя се засмя. Такова красиво място и толкова хубава стара къща — или щеше да стане такава, след като я обзаведеше. И както всички ясно разбраха, тя нямаше да живее там сама.
Децата клатеха глави, съвсем онемели от внезапно появилото се вълшебство сред тях.
Мъжете преглъщаха нервно и полагаха неимоверни усилия да потиснат възбудата си.
Тя им благодари за чая и стана. Мъжете бързо отстъпиха, за да й направят — или по-скоро на себе си — достатъчно място.
Какво беше казал Мъдреца? Много, много опасна.
Боже Господи, да.
Какво ще прави там сама, попита една от жените.
Е, все още не била решила. Ще остави ресторанта отворен, ако не й създава много главоболия, и вероятно ще продължи да свиква събрания, ще предсказва бъдещето, когато няма много работа в местната поща, и ще обосновава собствените си възгледи за жалкото състояние на правителството.
Говорела гладко само два чужди езика, призна си тя и върху лицето й за последен път заигра съблазнителна усмивка, топла и очарователна.
Нейната котка щеше да осигури третия.
Групата се раздели, когато невероятно красивото същество се мушна между тях.
Тя се отдалечи с лъскавото силно и много опасно животно, което никога не се отлъчваше от нея.
