който прегледа специален агент Уилбър Богс, вписан като „Джон Доу“2, нареди да го прехвърлят в болницата в Джаксън, която беше по-добре оборудвана и щяха да се справят със сериозните рани на главата му.
Дежурният се протегна към радиостанцията и съобщи на диспечера, че вече е наясно с „ранения в превозното средство“ и може да отговори незабавно на повикването за „подозрителния въоръжен мъж“.
Диспечерът отмени тревогата и се захили.
Две патрулни коли проверили сигнала за мъжа с оръжието. Нямало подозрителна стрелба в провинцията Джаспър, Орегон, където твърде много мъже, жени и деца притежаваха най-малко по едно оръжие, а цялата работна смяна от полунощ имаше само три патрулни коли и всеки беше непрекъснато дежурен.
Толкова за този ден.
10.
Същият понеделник, точно в 7,00 сутринта, осем души, облечени с дънки, тениски и ботуши, събрани около огромна осмоъгълна маса в уединената зала, изчакваха сервитьоркатасобственичка да приключи със сервирането на димящите неръждаеми съдове, претрупани с бъркани яйца, наденички, пържени картофи и кифлички.
Тя огледа одобрително подредения плот на бюфета, уверявайки се, че синият пламък все още нажежава специалните метални съдове и че е пренесла достатъчен брой чинии, чаши и посребрени прибори за групата.
— Е, младежи, мисля, че всичко е готово — съобщи тя, оглеждайки за последен път бюфета. — Кафето е топло — около четиридесет чаши и повече, — храната е гореща, баните са чисти. Ако искате нещо, още храна, кафе, каквото и да е друго, вдигнете този телефон и натиснете „5“. Ние веднага ще пристигнем тук, защото моят съпруг и аз сме на ваше разположение и днес най-вероятно никой друг няма да дойде. Освен това можете да разполагате с мястото до три, когато ще започна да чистя за играта на карти тази вечер. Построихме тази сграда далеч от града, така че вдигайте колкото си искате шум. Само не чупете нищо и не превишавайте това, което сте предплатили.
— Всичко е наред — любезно се опита да я пропъди подполковник Джон Ръстман и после, преди да заключи вратата, изчака жената да се отдалечи по склона до малката къщичка.
— Е, хайде! — Той се доближи до бюфета. — Всеки да грабва нещо. Това може да е последният ви шанс за прилично ядене през следващата седмица.
Ръстман изчака, докато всички от екипа насядат около масата с препълнени чинии и чаши с кафе. После се приближи до квад-ратно черно парче около метър и двадесет, покриващо отдалечената стена, внимателно повдигна долния край на материята и го закова в горната част върху стената.
Действията на запасния офицер накараха един от мъжете да спре да яде и да се вторачи в избелелите букви, напечатани на върха на внезапно появилата се карта.
— Провинция Джаспър? — В тона на Уинтърсоул ясно се прокрадна изненада и лошо предчувствие. — Ще прехвърлиш операцията в собствения си район?
— Не беше първоначалният план — отговори спокойно подполковникът, преди да вдигне дървената показалка. — Но пък това ни осигурява някои удобства и голямо предимство — на първо място време и терен.
Ръстман посочи с показалката една огромна кръгла област в горния десен ъгъл на картата.
— През последните четири седмици ученията бяха в този район. Познавате терена, местната фауна и флора, времето, трафика и минималния полицейски контрол.
Той премести показалката върху едно петно извън кръга.
— Предполагаемата засада ще е разположена тук — процеди той и удари върху картата с върха на пръчката. — Дванадесет възла от съществуващо скривалище и около двадесет и пет от всички други, но достатъчно близо до два от тайните ви складове за муниции и запаси… Което означава, че можем да оставим всичките тези неща по местата си.
Дърветата наоколо са високи и близки едно до друго, с великолепни корони, което ще затрудни евентуално въздушно претърсване. Това едва ли ще е най-уместното им решение, защото най-близката военна база е при водопадите Кламат и възможностите за въздушно преследване на местните федерални и щатски агенти са съвсем ограничени. Но за всеки случай трябва внимателно да обмислим маршрутите за оттегляне и терена на местността, защото той може да се окаже критичен фактор, ако загубим контрол над ситуацията.
Планините близо до град Логърхед са окупирани от антиправителствена, религиозна полувоенна група, известна като Избраната седма бригада на тюлените. Те са се окопали в хълмовете преди около двадесет години и чакат да се вдигне голямата завеса. Групата се състои приблизително от петнадесет мъже, тринадесет жени и шепа деца. За някои от мъжете е известно, че имат военно обучение, но е минало много време, за да помнят инструкциите за използване на основните бойни оръжия. Всички възрастни мъже притежават чин полковник, подполковник и майор. Двама младежи на възраст над петнадесет години са провъзгласени за капитани, а всички жени имат чин лейтенант. Доколкото е известно, те имат само леко въоръжение — карабини, пистолети и няколко ловни пушки, — нямат прибори за нощно виждане. Имат няколко гранати, които не се знае дали са годни. А, направили са просеки към съвсем елементарни минисюрпризи, капани, ако вече не са унищожени от животните или техните хора.
Като се има предвид всичко това, мисля, е съвсем ясно, че тази група представлява минимална заплаха за нашата операция.
Ръстман спря и със задоволство забеляза, че никой от екипа рейнджъри на Уинтърсоул не се усмихва.
— И както вероятно вече се досещате, при това разположение на засадата Избраната седма бригада на тюлените може да бъде използвана като първоначална примамка. Някакви въпроси?
Един от членовете на екипа вдигна ръка и Ръстман му даде знак, че може да говори.
— Подполковник, извинете, но като че ли липсва причина тези хора да станат примамка… или нещо друго, сър.
Подполковник Джон Ръстман кимна замислено.
— Това е един от проблемите, войниче — съгласи се той. — Какво ще предложиш, за да коригираме тази ситуация?
— Да ги въоръжим, сър — незабавно отговори той.
— Но така те ще бъдат заплаха за вашия екип?
— Не мисля, сър. — Войникът леко се усмихна. — Малко вероятно е.
Ръстман се обърна към Уинтърсоул, който кимна одобрително.
— Ще се нуждаеш от посредник, за да се сприятелиш с тези хора — заговори Ръстман директно на Уинтърсоул. — Разбрах, че има един външен човек в групата и, изглежда, му вярват достатъчно, така че чрез него да успееш да влезеш в техния двор. Някакъв стар чудак, който твърди, че е гадател — пророк, който се навърта из града и се опитва да продава индиански накити и предмети на туристите. Виждал съм го около „Плоската къща“ три или четири пъти през последния месец. Той е около петдесетте или малко повече, с къдрава прошарена коса, напълно посивяла брада. Носи различни гердани и панделки на главата си, с повечето от които, предполагам, че наистина желае да се раздели, ако цената е добра — и типичното старо облекло от виетнамската епоха. Може би си заслужава да опитаме.
— Тъй вярно, сър. Ще го открием и незабавно ще се свържем с него — потвърди Уинтърсоул, едва успяващ да прикрие негодуванието си.
— Отлично предложение, войниче — поздрави Ръстман младежа, който зададе уместния въпрос. — И единственото, което мога да добавя, е, че това само потвърждава превъзходството на американския войник, мъж или жена — добави той, без да пропусне да наблегне на последната дума, забелязвайки, че единствената жена, член на екипа, много силен, отличен боец, отговори на признанието със слабо кимване. — Ако един американски офицер падне в боя, следващият му подчинен от сержантския състав трябва да излезе напред и незабавно да се докаже, като продължи битката. Това се отнася за всеки в тази
