Разносвачът погледна парите, за миг се поколеба, после махна на Лайтстоун да го последва до камиона му навън.
Пет минути по-късно агентът от екип „Браво“ бързо се върна в ресторанта със служебното писмо в ръка и седна на масата точно когато Дани излезе от кухнята с димящ поднос.
— Закъсняваш — заяви жената, като погледна часовника си. — Пощадих те цели петнадесет минути.
— Реших да направя нещо полезно, което да заплати продължителния ми престой тук — обясни Лайтстоун и й подаде писмото.
— Не ми казвай, че се мъчиш да си намериш работа в пощата? — Очите на жената леко се присвиха, когато хвърли поглед на плика, преди да го бутне встрани.
Лайтстоун се засмя.
— Едва ли. Не мисля, че от мен става добър държавен служител. Федералното правителство и аз не сме на едно и също мнение за много неща. Всъщност, преди да те срещна, смятах всичките просто за банда прасета, годни само за угояване. Знаеш този тип: твърде мързеливи, за да се размърдат и да свършат някаква истинска работа.
— За разлика от твоя стандарт — кльощави, корави мъже, дето не стават за нищо и случайно са… как го каза… „между две работи“? — усмихна се Карла.
— Точно така — кимна Лайтстоун. — Мъжът трябва да си знае мястото в тоя свят.
— Всъщност — замислено го заоглежда тя, — обзалагам се, че си идеалният кандидат да докараш инфаркти на ония високопоставени типове от Вашингтон.
— Да съм споменавал нещо такова? — усъмни се Лайтстоун.
— Обзалагам се, че така ще стане — подсмихна се Карла. После признателно се обърна към готвача, който постави пред нея димящата чиния — бъркани яйца с дребен китайски грах — и една препечена филия.
— Дани, ти си съкровище. Напомняй ми никога да не позволявам на федералното правителство да те измъкне от мен.
— О, мадам, няма начин това да се случи — лъчезарно се усмихна младият готвач. — Добавих гъби за разнообразие. — Той посочи към доволната спяща пантера. — Май тази сутрин всички се нуждаете от нещо за подсилване.
После готвачът сведе поглед към бинтованата ръка на Лайтстоун, поклати глава, ухили се и се оттегли в кухнята, тананикайки си весело, без да обръща внимание на изненаданите им физиономии.
33.
— По дяволите, защо не измисли нещо подобно още първия път? — попита Лари Пакстън, след като огледа последното изобретение на Майк Такахара.
— Ограничена перспектива — отвърна техническият експерт на екипа.
— Това пък какво означава?
— Преди два дни не смятах, че нещо толкова сложно като пробиването на четирисантиметрова дупка отстрани на сандъка си заслужава усилията.
— Обаче осемчасовото преследване на отровни змийчета из леденостудения склад ти даде различна перспектива за нещата — злобно изкоментира лидерът на екип „Браво“.
— Ами така е.
— Да бе, стига си дрънкал глупости — обади се Дуайт Стоунър, докато той и другите трима агенти наблюдаваха първата червенокрака тарантула предпазливо да пристъпва в 60-сантиметровия прозрачен участък на гъвкавата черна тръба, която сега свързваше като тунел един от дървените сандъци със специалния терариум.
Още четиринадесет гигантски тарантули я последваха една след друга в пластмасовата тръба.
— Е, изглежда, тази измишльотина може да проработи — заяви Пакстън саркастично.
Те изчакаха търпеливо — една минута, втора и после трета, — за да паднат тарантулите в терариума. Нищо.
— По дяволите, сега пък какво става? — попита Пакстън накрая.
— Не влизат в терариума — отбеляза Майк Такахара.
— И сам виждам. — Лари Пакстън коленичи до терариума и се опита да погледне в черната тръба. — Това, което искам да знам, езащо?
— Вероятно се страхуват от новата обстановка — предположи техническият експерт, като внимателно потупа тънката гъвкава тръба. Чуваше се скърцащият звук на припкащите крака в тръбата, но нито една тарантула не рискува да влезе в терариума.
— Глупости — измърмори Пакстън. — Обикновено паяците са главните виновници всички други да се страхуват.
— Може би не гледат на нещата по този начин — предположи Томас Уошак.
— Удари го по-силно — предложи Стоунър.
Такахара внимателно разклати тръбата и явно причини по-голяма суматоха в нея, но нито един гигантски паяк не се показа. Терариумът остана празен.
— Не, не така. Ето как. — Пакстън грабна тръбата и силно я разклати.
— Чакай, Лари, нее! — опита се Майк Такахара да предупреди шефа си, но беше много късно.
За ужас и на четиримата агенти, гъвкавата черна тръба се измъкна от двата края.
— Мамкаму!
Лари Пакстън и Дуайт Стоунър инстинктивно мушнаха единия край на тръбата на мястото й. Без да помислят, те вдигнаха другия края от пода и бързо покриха осемсантиметровия отвор с голи ръце.
Ужасната грешка едновременно бе прозряна и от двамата. Те погледнаха надолу към застрашените си ръце и бързо се дръпнаха. Но Стоунър — чиито рефлекси бяха развивани от дванадесетгодишен, откогато се е мятал след изстреляните футболни топки — реагира първи.
Огромният агент се пресегна, дръпна ръката на Пакстън от края на тръбата, стисна я и като използва изумителната си сила, събра двата края в отмалелите ръце на своя шеф, после бързо отстъпи назад.
Лари Пакстън продължаваше да се взира в затворената примка от огъната тръба в ръцете си, с очи, изцъклени от ужас. Тропотът от бързо припкащите гигантски тарантули го накара да притисне още по- здраво двата края на тръбата, когато някой силно заудря върху вратата на склада.
Очите и на четиримата мигновено фокусираха вратата.
— По дяволите, сега пък кой е? — прошепна Дуайт Стоунър.
— Не може да е Хенри — напомни им Уошак. — Той каза, че с Боби за известно време няма да се навъртат наоколо.
— Не ме интересува кой е, искам някой да ми подаде… — започна да се пеняви Лари Пакстън, но веднага млъкна, когато Стоунър вдигна пръст пред устните си.
Стоунър измъкна полуавтоматичния пистолет от кобура под рамото си. Прикри се зад една от колоните на склада и кимна на Майк Такахара да отвори.
Пакстън, Стоунър и Уошак застинаха, докато наблюдаваха как техническият експерт на екипа предпазливо се доближава до изхода, издърпва пердето на малкия прозорец, после отваря вратата и излиза навън.
Четири минути по-късно Такахара се върна с плик за служебна поща и едно листче в ръка.
— Знаете ли — замислено съобщи той, като се доближи до Лари Пакстън, чиито очи святкаха злобно. — Следващия път, когато изпълняваме тайни операции, вероятно ще трябва да си наемем пощенски клон. Изразходваме толкова време и усилия… Без да споменавам огромните неприятности — добави той, като хвърли многозначителен поглед към кръга от пластмасовата тръба в треперещите ръце на своя шеф.
— Не… ме… интересува… Някой… да… ми… подаде… проклетото… тиксо… веднага — нареди Лари Пакстън през стиснати зъби.
— От кого е? Пак ли е от Дженифър? — попита Дуайт Стоунър, без да му обръща внимание. — Какво прави тя? Да не си е спомнила пак някоя друга съдбоносна информация, която е забравила да ни каже?
— Не, това е от Хенри. — Майк Такахара подаде листа на Стоунър да го прочете, докато тършуваше в
