близката кутия.
— О, и какво прави той сега? — попита Томас Уошак, като се опитваше да прочете листчето над мускулестата ръка на Стоунър.
— Не съм съвсем сигурен — призна си Такахара, като намери една ролка тиксо и започна да оглежда краищата на огънатата тръба, вкопчена в треперещите ръце на Лари Пакстън. — Но ако чета тази бележка точно, май се опитва да ни съобщи, че сме на мушката.
34.
Малко след един часа следобед, същия петък, Лари Пакстън, Дуайт Стоунър, Майк Такахара и Томас Уошак чакаха в коридора помощникуправителя да отвори вратата на тристайния апартамент, разположен на последния етаж на хотела им.
— Мисля, ще се убедите, че представителният ни апартамент е прекрасен, господин Стенли — увери помощникуправителят Дуайт Стоунър и махна на четиримата мъже да влязат в помещението, после вкара количката с багажа им.
— Всъщност харесвах повече старата си стая — тъжно заяви Стоунър, като заоглежда луксозните мебели, без да се впечатлява от античните мебели в някакъв неопределим европейски стил. — За нещастие обаче нашият директор е развил изтънчен вкус на преклонна възраст.
— Дяволски си прав — измърмори Лари Пакстън.
— Моля за извинение, не ви разбрах? — обърна се помощникуправителят към Пакстън.
— Казах, че горя от нетърпение да разбера дали шефът ще хареса тази стая — весело отговори командирът на тайния екип.
— А, да. Е, мисля, че ще остане доволен. А вашата стая, разбира се, е свързана чрез тази врата. — Управителят на хотела почука с кокалчето на ръката си върху здраво заключената врата. — Почти същата като тази. Наистина.
— Сигурен съм, че ще сме много добре тук. Мислите ли, че можете да доставите половин дузина сандвичи с говеждо месо и малко пържени картофки от барбекюто на онова заведение през улицата? — попита Дуайт Стоунър. Той подаде четири двайсетачки на помощникуправителя, който ги огледа, прегъна ги и ги прибра възхитително сръчно с една ръка.
— След половин час добре ли е?
— Идеално — кимна доволно Стоунър, като любезно изпрати младия мъж до вратата.
Те изчакаха да стихнат стъпките на помощникуправителя. После, докато Стоунър и Уошак претърсваха съседния апартамент, а Пакстън наблюдаваше през прозореца, Майк Такахара се протегна към телефона и набра един местен номер.
— Стая 1012, последен етаж, в дъното на коридора, вдясно.
Петнадесет минути по-късно на вратата се почука.
Майк Такахара погледна през шпионката, отвори вратата, отстъпи, за да направи място на Хенри Лайтстоун да влезе, после заключи след него.
— Чист ли си? — попита Лари Пакстън.
Лайтстоун мълчаливо измъкна една леденостудена бира от хладилника, бегло огледа дървените столове с високи облегалки и после седна на пода, като опря гръб на стената.
— Надявам се — отговори той, след като отпи огромна глътка от студената бира и се огледа. — Виждам, че харчим парите на Халахан с нашето обичайно равнодушие към правителствените наредби.
— Имаш ли представа колко е трудно да се открият две съседни стаи в края на коридора на такова място? — попита раздразнено Пакстън. — Като се сетя за всичките лайна, през които минахме досега в тази операция, зрителите от правителството могат да целунат черния ми задник.
— Говориш като истински бюрократ. — Лайтстоун кимна одобрително, като насочи вниманието си към техническия агент. — Все пак провери ли мястото, просто за по-сигурно?
— Разбира се — кимна Майк Такахара. — Телефоните, лампите, контактите и ключовете са чисти. Нищо не виси над главата ми, доколкото успях да забележа. Стените са дебели, стаята под нас е заета от рекламни търговци на фармацевтична компания, изключих радиото и телевизора. Ние сме толкова чисти, колкото можеш да бъдеш в някой хотел… Освен ако, разбира се, не са ни набутали някои нови електронни хитрини в задниците. В този случай всякаква сигурност е изключена — замислено добави той.
— Ще се съглася с това — прие Лайтстоун оценката на техническия агент за положението. — Съжалявам, ако ви звуча прекалено параноично, но последните двадесет и четири часа бяха много странни. — Очите му пак обходиха стаята. — Момчета, да имате нещо за ядене?
— Сандвичите са на път — информира го Стоунър, като изучаваше бинтованата китка на Лайтстоун. — По дяволите, какво се е случило с ръката ти?
— Няма значение. Ще се занимаем с нея по-късно. — Лари Пакстън изгледа екипа със строгия си поглед. — Първото, което искам да разбера, е какво, по дяволите, става с екип „Чарли“.
Между глътките бира Хенри Лайтстоун описа първия си контакт с двамата военни в странноприемницата „Смъртоносен огън“ и последвалото наблюдение над екип „Чарли“, като изпусна само личната си бъркотия с женатакотка.
Той замълча, когато на вратата се почука, изчака Стоунър и Такахара да вземат сандвичите от помощникуправителя, награден с огромен бакшиш, и завърши с описание на устройствата, които откри под пикапа си.
Дълго време петимата се гледаха един друг.
Майк Такахара наруши тишината.
— Можеш ли да ми нахвърляш груба скица на второто устройство? — Той му пададе молив и лист.
Лайтстоун направи няколко бързи щрихи с молива, помисли малко, добави единдва детайла и върна листа на Такахара.
— Сигурен ли си за тези дупки в основата? — попита техническият агент, след като разучи скицата.
— Аха, имаше ги. От всички страни по четири.
— Колко бяха големи?
— Може би пет сантиметра в диаметър.
— А какви са тези правоъгълници над дупките?
— Приличаха на вдлъбнатини. По една на всяка дълга страна, покрити с някакъв грапав станиол и май нещо беше напечатано на него. Не исках да се доближавам, за да разбера какво пише.
— Правилно — кимна одобрително Такахара. — А каква беше основата? Магнитна ли?
— Не мисля. Приличаше на някакъв вид лепкава подложка, която задържаше устройството на мястото му.
— А как беше боядисано устройството? Обичайното военно зелено?
— Точно така.
— Някакви отличителни символи, знаци, номера?
— Не. Или най-малкото нищо, което да си спомням. Техническият агент кимна и огледа своята компания.
— Е, мисля, че Хенри е открил едно устройство МТЕАР-42.
Военно, учебно, експлозивно, с дистанционно задействане — издърдори той военните термини. — Важната дума е „учебен“.
Военните ги използват много по време на техните учения. Монтират тези неща под танкове, бронирани превозни средства, камиони.
После инструкторите ги задействат, когато искат да посочат поразена или излязла от строя машина. Малък заряд взривява тези станиолени покрития с надписи, за да ги поразтресе хубаво. Чува се страшно силен гръм, после от тези дупки излиза червен дим, за да разбере екипажът, че са под обстрел или мъртви… Или и двете.
Много хубаво малко устройство за учебна цел.
— Значи не са истински експлозиви? — Върху помургавялото лице на Хенри Лайтстоун се изписа недоверие.
— Зависи от определението ти за „истински“ — отвърна Майк Такахара. — В едно МТЕАР-42 има толкова
