След безсънния си полет до Вашингтон предишната сряда настроението на Саймън Уотли се колебаеше между безумно, неконтролируемо оглупяваш и маниакална депресия, факт, който не бе пропуснат от нито един служител в областния офис.
„Като се сетя какво се случи точно след онзи полет — помисли си Бенингтън, дишащ вече по-леко, след като заключи всички врати на колата и завъртя ключа на стартера. — Господи, нима ще бъде същото и тази вечер?“ Толкова смъртоносно или самоубийствено?
Бенингтън, като форсира двигателя, натисна педала за газта и излетя с голяма скорост от паркинга… После възложи всичките си надежди на „самоубийствено“ като по-добрия избор от двете.
32.
— Вие двамата имате ли намерение да ставате днес от леглото?
Хенри Лайтстоун бавно замига, за да се разбуди… и изведнъж се озова пред двете обожаващи го яркожълти очи.
Шокът от събуждането до муцуната на пантера го разстрои отново и той усети как дясната му ръка болезнено пулсира.
Пантерата изръмжа за поздрав. И всички важни парченца започнаха да си идват на мястото в копнеещия му за сън мозък.
— Колко е часът? — измърмори той, като се обърна и вдигна поглед към привлекателната жена, облегната на вратата с ръце, скръстени пред гърдите.
— Според моя часовник — осем и двадесет.
— А ти кога стана?
— Малко след пет и тридесет сутринта. Аз трябва да управлявам ресторанта и пощата, да ругая правителството и да предсказвам бъдещето, забрави ли?
Лайтстоун отново замига, надигна се на лакти иизгледа пантерата, протегнала се мързеливо върху леглото със затворени очи и глава, отпусната върху дясната лапа, която бе затиснала ръката му. После изведнъж осъзна.
— Оставила си ме сам в леглото с нея… Цели три часа? — изсъска той.
— Защо не? — Карла сви рамене, слабо подобие на усмивка се появи на устните й. — Всички знаят, че спящите мъже са съвсем безопасни.
— Май за теб тази сутрин е прекрасна.
— Е, започвам да се замислям — добави тя. — От това, което виждам на леглото, не съм съвсем сигурна колко сте спали, след като се измъкнах от завивките.
Хенри Лайтстоун невярващо се вторачи в петната засъхнала кръв, които покриваха това, което беше останало от разкъсаните чаршафи.
— Боже господи — възкликна той, като седна в леглото и заоглежда наоколо.
— Мама ме предупреждаваше да не вкарвам непознати мъже в леглото си — заяви Карла, — но мисля, че тази ситуация далеч надхвърля въображението й. Вероятно трябва да й изпратя една снимка. Чудя се какво ли пък биха платили медиите? — усмихна се тя сияйно.
— Снимала си ме как лежа тук?
— Мога вече да си представя заглавията — продължи Карла, без да обръща внимание на въпроса му. — „ЖЕНСКО ПРЕЗРЕНИЕ. ОБИДЕНАТА КОТКА ИЗОСТАВЯ ПРИЯТЕЛЯ СИ С РАЗБИТО СЪРЦЕ.“ — Свърши ли с глупостите? — разко попита Лайтстоун.
— Всъщност, да. Дойдох да ти съобщя, че закуската ще бъде на масата точно в девет… Освен, разбира се — поклони се леко тя, — ако не пожелаеш да ти се сервира в леглото?
В девет без десет Хенри Лайтстоун влезе в трапезарията със стиснати зъби, а пантерата го следваше неотлъчно.
— Как се чувстваме тази прекрасна сутрин? — весело попита Карла, като постави купата с вода за пантерата на пода, закачи контролиращия й нашийник на врата и наля кафе на Лайтстоун.
— Трябва да отида до банята — раздразнено измърмори тайният агент.
Чувствената жена вдигна глава.
— Това ситуация от типа „моя приятел има странен проблем“, както пишат в „Космополитън“, ли е? Или просто искаш разрешение?
Лайтстоун наведе глава, като почти докосна нейната.
— Това, за което моля — процеди през зъби той, — е да задържиш проклетата котка тук и да я залисаш, за да мога да отида до банята, да разкопчая панталона си и да се изпикая, без муцуната на стокилограмова пантера да се завира в чатала ми.
— Не знам, за жена като мен проблемът звучи много странно. — Тя грейна в усмивка и погледна към часовника си. — Обаче, мисля си, мога да ти гарантирам девет минути, през които ще опазя закуската ти на масата. После се обзалагам, че ще изчезне.
— Споразумяхме се.
Три минути по-късно Лайтстоун мина през стаята на персонала и влезе през задната врата в пощата — опитвайки се да намери писмото, което предишната вечер пусна в кутия петнадесет. Обаче веднага забеляза, че пощенската кутия беше празна. Чуха се нечии стъпки. Тъкмо придърпваше задната врата, за да я затвори след себе си, когато един пощенски раздавач, забързан по коридора с огромна чанта, се блъсна в него.
— Прощавайте, вината е моя — извини се Лайтстоун.
— Няма проблеми. Случайно да знаете дали пощенският началник… или началничка — поправи се човекът, като погледна с надежда над рамото на Лайтстоун към полузатворената врата — е някъде наблизо?
— Последния път, когато я видях, се беше запътила към кухнята. Ще се върне след няколко минути.
— Ами вие… тук ли работите?
— Е…
„Не, разбира се, че не работя тук, идиот такъв. Просто тършувах в офиса, докато началничката на пощата не гледа“ — помисли си Лайтстоун, желаейки човекът да си тръгне, преди жената да се появи и да започне да задава въпроси, на които дори не искаше и да се опитва да отговори.
— Виж, закъснявам и всичко, от което се нуждая, е само един подпис. Ако нямаш нищо против?
— Разбира се, няма проблем. — Лайтстоун пое химикалката и бланката. — Кажи ми — попита той, като издраска нечетлив подпис на определеното място, — къде разнасяш пощата?
— Ами на посочените адреси, навсякъде из града… Дори в местните вертепи, ако момичетата имат нещо за получаване — усмихна се раздавачът, взе бланката и подаде пакета на Лайтстоун.
— А носиш ли поща в индустриалната зона на града? — попита Лайтстоун, когато изведнъж му хрумна нова идея.
— Разбира се. Всъщност натам съм се запътил сега.
— Ще имаш ли време да занесеш още едно писмо?
— Време имам. Но няма да пристигне до утре.
— Защо?
— Защото първо трябва да мине през централния разпределителен клон.
— Искаш да кажеш, че вие, момчета, карате пратките обратно до Медфорд, а после пак ги връщате до Логърхед?
— Нали за това ни плащат — намигна раздавачът. — Двадесет и четири часово гарантирано обслужване. Не много бързо, затова пък сигурно.
— Какво ще кажеш, ако ти предложа сто долара за една препоръчана едночасова доставка?
— Сто долара? — ахна разносвачът. — Сериозно ли?
— Само ако писмото пристигне там до десет часа тази сутрин.
— Е, не знам…
— Слушай. — Лайтстоун бързо измъкна портфейла си. — Ако това ще те накара да се почувстваш по- сигурен, карай си другите писма до централния клон… но първо занеси това до десет тази сутрин. — Той подаде на разносвача банкнота от сто долара. — Споразумяхме ли се?
