рани от лакътя до китката.
— Сегапо-добрелие?
— Много — кимна признателно Лайтстоун.
— Не знам какво става с нея — извини се младата жена, внимателно избърса раните с чиста марля, залепи дебел слой антибиотичен лейкопласт над тях и сръчно бинтова ръката му.
— Ако нещо подобно се случи и на теб, не искам да я знам. — Карла замига, опитвайки се да измисли нещо умно, за да му отвърне, но после реши да замълчи.
— Може да си по-близо до истината, отколкото предполагаш — призна тя, впила зелените си очи в тялото му. Преди Лайтстоун да успее да каже нещо, тя започна да оглежда другите драскотини.
— Хей, това от какво е? — попита тя, като посочи рамото му.
— Доколкото си спомням, тук ме захапа ти. — Лайтстоун упорито се опитваше да не обръща внимание на засилващата се възбуда от докосването на голото й тяло, но се провали напълно. — Предполагам, че някои жени се протягат за цигара след това, а други просто си точат ноктите в раменете на партньора.
— Не, не онези малките драскотини… Имам предвид тези, точно тук — тя леко погали с пръсти избледнелия белег от дълбока стара рана върху рамото му. — Дяволски съм сигурна, че не съм го направила аз… И тези също — добави тя, като се премести зад него и заоглежда гърба му. — От какво е всичко това?
— Е, ами…
— Много по-ужасни от тези, които една котка може да ти причини. — Тя се приближи, за да огледа раните, и когато го направи, несъзнателно допря гърди върху ръката и гърба му. — Не мисля, че са от котка.
— Мечка — измърмори Лайтстоун, като си помисли: „Госпо-ди, трябва да изляза оттук!“ — Какво? — Тя го завъртя за раменете и се вторачи в замъглените му от болка очи.
Внимавай.
— Без дрехи сме. Голи. Седим тук и двамата с голи задници… Думите му мигновено я смутиха и след като се огледа, тя изстена:
— Ох.
— Точно така, „ох“. Така е много по-лесно — продължи Хенри. — Ако се беше облякла, нямаше…
— Нямаше какво? — бавно сниши глас тя до страстно шепнене и се притисна силно към него.
— Не е това на каквото ти прилича.
— На мен пък определено на такова ми прилича.
— Имах нещо друго предвид.
„И аз не знам какво имам предвид“ — каза си наум Лайтстоун.
— Аз пък знам. — Тя пак прокара леко пръсти по грубите белези върху раменете му, бавно и нежно помилва гърдите му. — Просто млъкни и го остави на мен.
Ох, господи.
Тя продължи да плъзга топлите си ръце надолу по тялото му, когато изведнъж остри нокти започнаха да дращят отвън по вратата. Неочаквано се чу висок и страшен рев, който смути и двамата.
— Не й обръщай внимание — нареди жената със страстен шепот.
— Да, но какво ще стане, ако…
— Не се тревожи, не може да влезе вътре. — Тя леко захапа ухото му.
Стърженето върху дървото ставаше по-силно, ревът — по-настойчив и пантите на вратата затракаха.
— Сигурна ли си? — Погледът и докосването на топлото й гладко тяло, което се увиваше около неговото, го затрудняваше да мисли логично.
— Повярвай ми. След малко ще се махне — измърмори тя, притискайки с меките си устни неговите.
29.
Към единадесет вечерта на същия четвъртък агентите Марк Либранди и Гюс Донато от екип „Чарли“ прецениха, че могат да започнат разузнаването.
Просто е въпрос на време, обясняваше Донато на Либранди, когато спряха на паркинга пред бар „Поточето“. Влязоха, заеха масата в най-тъмния ъгъл, изчакаха сервитьорката да дойде при тях, поръчаха си две наливни бири, поставиха няколко смачкани еднодоларови банкноти върху масата — достатъчно за двете питиета плюс минимален бакшиш, за да отклонят по-нататъшния й интерес — и близаха бирата, колкото е възможно по-дълго. После точно в момента, когато търпението й се изчерпа, си поръчаха кафе.
— Надявам се Сали да не е на работа тази вечер — заяви Донато, когато влязоха в следващия бар. — Май си падна по теб. Миналата нощ доста се навърта около масата ни.
— Може би й дадох прекалено голям бакшиш — предположи Либранди.
— Петдесет цента за няколко разредени бири?
— Навярно си прав — призна Либранди. — Трябва да е мераклия за малкото ми човече.
— Е, тази вечер се опитай да го държиш в панталоните. Не мисля, че ще мога да издържа скапаната им бира и дори не искам да си помислям за кафето им.
За техен късмет огнената сервитьорка Сали не беше на смяна. Лесно разпознаващите се младежи с военен вид се отпуснаха в отдалечения ъгъл на бара. После пак си поръчаха бира и опитвайки се да не обръщат внимание на сгушената двойка в съседното сепаре, подхванаха вечната тема за местните въоръжени милиции. Накрая, след като никой не клъвна, си поръчаха две чаши от отвратителното горчиво кафе.
След безуспешното висене и в този бар Донато и Либранди си тръгнаха, чудейки се дали да не приключат вечерта в „Дупката на лалугера“ — западнал бар, който предлагаше внушителна колекция знаменца от битките по време на Гражданската война, — или пък да похарчат още някоя пара в по- реномирания салон „Ловджийска среща“, известен с поносимата си бира и почти толкова добрата колекция от еленови рога.
Докато спореха оживено за разузнавателните предимства на двете кръчми, младите и неопитни агенти пропуснаха да забележат как сгушената двойка ги проследи до паркинга.
Няколко минути след един часа Хенри Лайтстоун за втори път тази вечер бавно и предпазливо се измъкна от леглото.
Този път беше много по-лесно, защото пантерата се бе оттеглила в убежището си на дървото и — съдейки по силното й мъркаш — спеше дълбоко. Карла заспа дълбоко още щом положи глава върху възглавницата.
Хенри Лайтстоун можеше да направи този номер без ни най-малки трудности, но трябваше да свърши нещо много важно, преди да си позволи лукса на съня.
Трябваха му няколко минути, за да открие дрехите си и да облече всичко без обувките. След това бавно измина разстоянието през съседната стая с дървото надолу по коридора до една малка стая, която служеше за пощенски офис.
Не посмя да светне, но доста успешно налучкваше пътя си в тъмнината, докато се настани пред стария телефон с шайба върху обикновено метално бюро. Наложи се да отвори един от капаците на прозореца, за да може на лунната светлина да набере номера на мотела, който екип „Браво“ беше избрал за свой дом.
— Мотел „Ваканция“.
— Стаята на Лари Пакстън, моля.
— Един момент.
Лайтстоун чу осем поредни позвънявания, преди администраторката да прекъсне линията.
— Съжалявам, господине, но не отговаря. Желаете ли да оставите съобщение?
„Да, желая — помисли си Лайтстоун, — но не знам откъде да започна.“ — Бихте ли опитали стаята на Дуайт Стоунър?
— Един момент.
Този път администраторката прекъсна след седмото позвъняване.
— Господине, никой от вашите приятели не отговаря. Все пак ще оставите ли някакво съобщение?
