пеша имаше време да обмисли много важни въпроси… Най-важният: не бива да се навърта около склада, където екип „Браво“ беше зает с бог знае какво. Не и засега. Не, докато не разбере какво става.
Междувременно той трябваше да ги предупреди.
И не по клетъчния телефон, защото онези типове можеше да са умни и да засекат с честотен скенер разговорите му.
„Трябва да изчакам, докато се върнат по стаите си в мотела“ — помисли си Хенри разтревожено, защото знаеше, че Пакстън ще държи останалите в склада, докато не преброят всяка изплъзнала им се змия. А това можеше да се проточи.
Но можеше ли да чака толкова дълго?
Той обмисляше подробно този въпрос през целия път обратно до града и накрая стигна до заключението, че може. Ако времето беше критичен фактор, тогава някой от тези наблюдаващи го типове щеше да се навърта около пикапа с бинокъл и след като идентифицира шофьора, да активира устройството. БАМ! И щяха да го взривят на парченца. Но фактът, че екипът си тръгна и изостави пикапа, насочваше към следната перспектива: Очевидно знаеха, че имат предостатъчно време да изпълнят задачата си и да взривят колата му, ако препречи някъде пътя им.
Затова Лайтстоун реши засега да се покрие. Не биваше да рискува и да привлече каквото и да било внимание върху останалите от екип „Браво“, докато не добие по-ясна представа за ситуацията.
Но междувременно нямаше намерение да се връща и в ранчото на Боби и Сюзан ла Грейндж, дори никой да не го следеше. Кой знае дали онези яки задници — които и да бяха и каквото и да правеха, наблюдавайки екипа от тайни агенти — не са го дебнали през последните няколко дена.
„Логично е да има и други членове от техния екип в околността и вероятно само ме чакат да се появя, за да ми лепнат опашка… или да ме унищожат, ако се опитам да предам някакво съобщение. И това много лесно ще стане, ако не ги открия.“ По дяволите.
Лайтстоун поглеждаше часовника си и продължаваше да бърза, защото магазинът, за който си спомняше, вероятно затваряше в шест, ако имаше късмет, или в пет и тридесет, ако нямаше.
Докато вървеше, мислите му се върнаха на радиопредавателя и взривното устройство. Някой можеше да ги е лепнал на пикапа му по-рано тази седмица, но той се съмняваше, защото екип „Браво“ беше пристигнал само преди колко?… Преди четири дни и единствените местни жители, с които бе имал някакъв контакт, с изключение собственика на склада, бяха Боби и Сюзан, старият глупак, Мъдреца… И жената. Не че това имаше голямо значение.
При огледа той откри край колата си няколко следи от ботуши, почти заличени, както изглежда, с клони, съдейки по зелените борови иглички, които откри разпръснати около пикапа.
А това означаваше, че хората с маскировъчните дрехи вероятно са се върнали при превозните си средства, зърнали са неговата кола на пътя, сетили са се, че са виждали — или наистина бяха много добри и са запомнили номера — същия пикап, паркиран зад странноприемницата „Смъртоносен огън“.
И след като са монтирали радиопредавателя и взривното устройство, просто за всеки случай, са продължили. И всичко това за някакъв случаен пикап, паркиран край пътя?
Нещо не се връзваше.
Лайтстоун мислено подреди в хронологичен ред събитията от последния ден.
„Боби среща един стар глупак, който се навърта около неговото ранчо, представя се, че търси Голямата стъпка, и старият предлага да му продаде талисмани на апахите. Ние се появяваме в райското местенце на Боби за вечеря. Сюзан ни разказва за стария глупак. Боби и аз се срещаме с него в «Плоската къща» на следващата сутрин. После старецът ни свързва с много привлекателна жена, която изглежда несигурна в името си и има огромна дива котка за домашен любимец. Главорезите се появяват на следващата сутрин, един от тях носи гердан от мечи нокти, търси писмото си и сериозно нервира жената, защото то не е там. И като капак аз излизам в гората с пикапа и ми лепват устройството за проследяване… или за взривяване, зависи.“ Така че какво е това преследване?
И по-важното, какво да правя сега?
Върху голяма табела на магазина пишеше „ЗАТВОРЕНО“, а малкото картонче с ръкописни букви отвътре на витрината потвърждаваше, че 5,30 е крайният час за купувачите.
„Трябва да направя нещо, за да остана под прикритие и веднага да съобщя на екипите «Браво» и «Чарли» за ситуацията.
И нещо, което да ми позволи да се придвижвам наоколо, да комуникирам с моите хора и да проследя онези типове. Но в същото време нещо, което никой няма да очаква от мен.“ Хенри Лайтстоун почука.
Едно любезно усмихнато лице изникна пред очите му.
И в този момент той знаеше точно какво ще направи.
Собственикът затварял магазина в пет и тридесет, както беше обявено, но бизнесът не вървял по това време на годината, обясни му той. Затова когато забелязал Хенри, отворил вратата. Освен това съпругата му никога не била готова с вечерята преди седем, затова нямал нищо напротив да отвори пак за сериозен клиент.
Лайтстоун го увери, че е съвсем сериозен.
Новите модели го изкушаваха, но той разбираше, че ще сгреши, така че неохотно пренесе вниманието си към старите, които собственикът беше изложил отзад в склада.
— Каква е историята на този? — Лайтстоун посочи един червено-бял мотоциклет с видими вдлъбнатини по резервоара и многобройни драскотини върху хромовото покритие на бронята и ауспуха.
— Наистина е сладур. „Хонда“ XR 250 L. На пет години, тридесет и две хиляди километра. Бил е на един приятен местен младеж, който го използвал да обикаля наоколо през уикендите. Карал яко, но действително полагал много грижи за мотора. Обаче една вечер отишъл на бар, погълнал малко повечко бири, приключил купона в канавката и решил, че ще живее много по-дълго, ако се мушне в нещо с четири колела.
— Умен човек.
— Аха, предполагам, прекалено умен, както казва и неговата съпруга. Между другото моят син — който е много добър механик по двигателите — го разглоби целия. Той каза, че моторът е здрав, няма вътрешни повреди, само изглежда малко очукан. За известно време му обявих цена двеста и петдесет, но както виждате, е все още тук. — За момент собственикът замислено го погледна. — Предполагам, че може да сваля на двеста и десет — предложи той с надежда.
— Какво ще кажеш за двеста и петдесет за мотора, плюс едно от онези кожени якета, почти запазените кожени ръкавици до касата и една нова двадесетдоларова каска „Бел“?
— Бих попитал в брой, чек или по сметка? — захили се широко собственикът на магазина.
— В брой, ако нямаш нищо напротив. — Лайтстоун измъкна найлоновата си торбичка от вътрешния джоб и му брои двеста петдесет и един долара. — Не си падам много по кредитните карти или чековете — обясни той, като бутна купчината върху тезгяха. — Много по-лесно следиш парите си, когато действително ги виждаш и пипаш.
— Един човек на моето мнение. — Собственикът бързо преброи банкнотите и с остър поглед машинално провери водния знак и серийните номера. — Да ви кажа ли какво ще направим? — Той го погледна още по-весело, след като пусна нагънатите банкноти в касата. — Защо не вземете вашето яке, ръкавиците и каската, докато приготвя фактурата ви, и после ще ви изпратим с хондата на добър път.
В почти осем часа същата вечер жената чистеше последните маси, когато чу бръмченето на мотор откъм паркинга.
Тя погледна през стъклото на вратата и едва забеляза в тъмнината фигура с кожено яке да се приближава към верандата с каска в ръка.
— Дани, не гаси още. Изглежда, ще имаме още един клиент — провикна се на готвача.
После продължи да бърше последната маса с гръб към вратата, докато мотоциклетистът влезе в салона и издърпа един стол.
— Добре дошли в странноприемницата „Смъртоносен огън“ — поздрави тя, без да вдига поглед. — След минута ще бъда при вас.
— Не бързай — отвърна мотоциклетистът.
Гласът я накара да замръзне на мястото си. После Карла бавно се обърна и се вторачи в него.
— Остави, Дани — провикна се към кухнята. — Ще затваряме.
— След това бавно се приближи до Хенри Лайтстоун.
