— Означава ли това, че няма да вечерям? — попита Лайтстоун.
— Помислих си… — заекна тя и поклати глава. — Мислех си, че всички се нуждаем от малко време, за да се успокоим. Ти, аз, Саша, твоите приятели от отбора.
— Не познавам никой друг, а и толкова съм замръзнал, че се нуждая от нещо сгряващо. — Лайтстоун махна с ръка към каската, коженото яке и ръкавиците, които беше захвърлил на близкия стол.
— И онези скотове не са от моя отбор. До днес не бях виждал нито един от тях.
— Винаги ли го правиш?
— Какво?
— Нападаш брутално и шашваш хората. — Зелените й очи със златисти петънца се впиха в неговите.
— Бях предизвикан от една истинска домакиня-пуританка. Мама ми повтаряше да казвам „да, мадам“ и „не, мадам“ и да бъда любезен с по-възрастните. Нали разбираш, да помагам на дамите да пресекат улицата, независимо дали се нуждаят от по-мощ или не.
Той нарочно натърти на „дами“, просто за да я види как ще реагира. Когато забеляза, че тя свива пръстите си в юмрук, разбра, че е получил отговора.
— Ако някога пак ме наречеш „мадам“ или се опиташ да ме крепиш да пресека улицата, вероятно ще ти разбия зъбите — предупреди го Карла. — Но като подхвана темата за влиянието на твоята мама, тя ли те научи да чупиш китките на хората, когато ти противоречат?
— Това научих от тате — призна си той, опитвайки се да не забелязва зърната на гърдите й, набъбнали под стегнатия корсаж.
„Ох, засрами се. Ти дори не знаеш коя е или каква е връзката й с онзи мъж със сивите очи… Това е важното“ — напомни си той.
— Тате вярваше и в любезността — весело продължи Лайтстоун, надявайки се да разсее нейната подозрителност и най-вече физическото привличане.
— И в такъв случай какво? — Тя продължаваше да го гледа повече предизвикателно, отколкото закачливо.
— Държиш на своето — отвърна Хенри, показвайки й съвсем ясно, че не възнамерява да отстъпи и милиметър в тази особена ситуация, независимо до каква степен плановете му зависеха от нейното сътрудничество.
— Така е.
За миг Карла се вторачи в сплетените си пръсти.
— Знаеш ли, като подхвана тази тема за детството… Страшно удоволствие ми правеше да наблюдавам по-малките момчета — вероятно точно като теб — да си мерят силите с по-големите — вероятно точно като онези двамата тази сутрин.
— Нека отгатна. По-малките винаги са получавали своята дажба удари под пояса.
Карла кимна.
— Просто така, за всеки случай.
— Ти и твоите приятелки някога да сте забелязвали, че накрая някои от по-малките момчета побеждават или най-малкото — удържат, докато се появи някой учител и разпръсне по-големите побойници?
— Доколкото си спомням, ние деляхме момчетата на четири основни групи. Дори залагахме за тях: вечните побойници, доста отвратителни, в буквалния смисъл; вечните жертви, които не бяха много по- добри; онези, хитрите, които винаги се измъкваха от боя — смятахме, че те ще станат богати и известни… И накрая — тя едва доловимо му се усмихна — онези, „белите рицари“, които се бяха научили как да издържат до тридесет и втората секунда от боя, без да им потече кръв от носа. Те винаги защитаваха своите приятели или вечните жертви. Е, от време на време просто си търсеха боя.
„Точно така, лейди, винаги се изправяй срещу чудовищата, защото това е единственият начин да ги държиш на разстояние — помисли си Лайтстоун. — По дяволите, коя си ти?“ Тя мълчеше и се взираше в него с онези прекрасни зелени, докато той се принуди да проговори.
— И така, „белите рицари“ продължаваха да си просят от време на време боя, докато завършат курса си по вдигане на тежести — предположи Лайтстоун.
— Знаеш ли как им викахме? — натърти тя, твърдо решена да го предизвика.
— Обзалагам се, че не „бели рицари“.
Тя поклати глава.
— Това само ги насърчаваше… а пък някои от тях почти ги убиваше. Ние им викахме идиоти.
Хенри Лайтстоун кимна разбиращо.
— Защо имам усещането, че ти и твоите приятелки сте се грижили малко повечко за онези жалки „идиоти“, отколкото би искала да си признаеш.
— Вероятно защото имам двама по-големи братя, които пребиваха хладнокръвно „белите рицари“, и един по-малък, който ги смяташе за герои. И замалко да се самоубие, защото просто се опитваше да бъде като тях — разгорещено отвърна тя.
— Предполагам, че братята ти са се опитвали да го защитават? — попита Лайтстоун, усещайки как нещо го обързва с тази жена, но не беше съвсем сигурно дали това щеше да му даде отговора, от който толкова отчаяно се нуждаеше.
„Внимавай — напомни си той. — Както старият глупак мърмори, нищо не е такова, каквото изглежда.“ — Не, братята ми не го защитаваха — сопнато го информира тя. — Аз го бранех.
— О!
Лайтстоун се опитваше да се отърси от чувството, че е уловен в тесен капан с една прекалено опасна котка.
— Ако нямаш нищо против моя въпрос — примирително по-пита той, надявайки се да я успокои и да остане тук, защото определено трябваше да използва телефона й през следващите няколко часа. — Какво казваха през онези дни на младото момиче с фиксидеята за белия рицар?
— Нищо любезно.
— Мога да си представя.
— Не, не мисля, че можеш. — Тя очерта ръба на покривката върху масата с нежния си пръст. — Мислиш си, че съм се била като момче. С юмруци, ритници, брутална сила, неща от този сорт.
— Така ли беше? — Хенри Лайтстоун любопитно изви вежди.
— Разбира се, че не. — За миг зелените й очи проблеснаха. — Подобен бой може да те нарани. Намирам за много по-резултатно и ефектно просто да сплашиш тези малки чудовища до смърт.
Хенри Лайтстоун се усмихна и почувства с удоволствие как се отпуска стегнатото й, но женствено тяло.
„Която и да си, ти си дяволски интересна жена“ — помисли си той, усещайки все по-нарастващото й физическо въздействие.
— Вероятно си била доста малка за директни действия — нали разбираш, бръснарско ножче в гърлото, такива неща. — Той леко потропваше с пръсти върху масата, като обмисляше новите данни и начина, по който гъстата коса се увиваше покрай врата й. — Обзалагам се, че се страхуваш от неизвестното.
— Има ли нещо лошо в това? — спокойно го предизвика тя.
— Не, въобще — бързо я увери той. — След като си намерила ефективен начин да се справяш с неприятните типове — като вещица и въоръжена с прекалено личната ти черна котка.
— Точно. — За момент очите й отново се отдалечиха. — Дори тогава.
Тя замълча.
— Знаеш нещо за това, нали? — Въпросът й звучеше повече като обвинение.
— Какво, за магията ли? — Той отново я възнагради с мила усмивка, ясно усещайки, че напрегнатостта й отново се беше върнала.
Коя си ти? Хайде, лейди, разкрий се, дай ми някаква улика.
— Винаги ли го правиш? — Зелените й очи се впиха в него безпощадно.
— Какво правя?
— Избягваш сериозните въпроси.
Хенри Лайтстоун наблюдаваше пръстите си — как леко потупват по грапавата повърхност на масата,
