сякаш принадлежаха на някой друг.
— От опита, който имам, единственият ефективен начин да се справиш с неизвестното е да го издириш и да се изправиш срещу него. — С огромни усилия се опитваше да намали нарастващата си възбуда. — Иначе то може да те изтика до ръба на лудостта и да те смаже.
— Май се сблъскваш с доста такива неща в твоята работа? — Тя продължаваше да го поглъща с примамливите си очи.
„И между другото, да не би случайно да си ченге?“ — сякаш я чу Лайтстоун в мислите си. Пулсът му се ускори.
— Май продължаваш опитите да се добереш до това какво работя. Както ти казах, сега съм без работа. Но не мисля, че трябва да те безпокоя с професионалните си проблеми — небрежно добави той. — Звучи ми като добър начин да си съкратиш живота.
— Сигурно.
Хенри Лайтстоун не успяваше да си обясни възбудата, която изпитваше дори само от гласа на жената.
Защо искаш да знаеш дали съм ченге? Какво, по дяволите, те интересува?
И двамата останаха смълчани почти минута.
— Така, излиза, че имаме нещо общо. — Ъгълчетата на устните й се извиха подигравателно.
Лайтстоун любопитно повдигна глава, чудейки се какви непредсказуеми мисли се въртят сега в главата й.
— Страхувам се от неизвестното — повтори тя. — Опитвам се да го видя, а ти изпитваш същата нужда да се изправиш срещу него. Виждаш ли проблема?
— Започвам да разбирам как се чувства мъжкият на „Черната вдовица“, когато женската започне да проявява нездрав интерес към него — подхвърли Лайтстоун.
Карла го изгледа изпитателно.
— Макар че като се позамисля, едва ли е най-подходящата аналогия — бързо се поправи той. После си помисли: „Защо, по дяволите, го изтърсих? Боже, внимавай. Не знаеш коя е тя или пък дали няма връзка с проклетите устройства под колата ти… лепнати там, за да те пръснат на парчета. Бъди внимателен!“ — Въобще не е добра аналогия.
Усмивката й леко се изкриви, но за учудване и притеснение на Лайтстоун привличането се усилваше… и той усети, че сърцето му започна да бие по-бързо.
„Не гледай в тези дяволски очи! Съсредоточи се върху работата“ — предупреди се той, но после очите й се впиха в неговите и той усети как потъва в техните дълбини.
Продължаваха да се гледат мълчаливо, Лайтстоун се усещаше безсилен да разчупи бронята й.
— Е — измърмори тя, стана и се прилепи до него. — Да оставим настрана житейските спорове. Накъде си?
— Всъщност дойдох да те поканя на вечеря — колебливо измърмори Лайтстоун. — Но като размисля, не съм сигурен, че…
Прекрасните зелени очи със златисти петънца напълно го по-гълнаха и той забрави какво искаше да каже.
— Съгласна съм — отвърна тя, сваляйки презрамките на гащеризона си. — Въобще не беше добра идеята.
Лари Пакстън замислено се взираше в часовника си.
— Добре — обърна се той към своя екип. — Така трябва да стане.
След като лидерът на екип „Браво“ ги изгледа свирепо, Дуайт Стоунър отвори фризера, измъкна една дървена кутия с размери 50 на 90 сантиметра и я хвърли на дъното на пластмасовия басейн, пълен след.
Лидерът на екип „Браво“ се надвеси над басейна с пушката-помпа, Томас Уошак приготви пожарогасителя, а Стоунър и Такахара бързо отвъртяха всички винтове от капака на сандъка, като използваха две високоскоростни електрически отвертки.
— Ей, вие двамата, готови ли сте? — попита Пакстън.
— Аз да. — Майк Такахара притисна с ръце капака на сандъка и погледна към огромния си партньор. Стоунър мрачно кимна.
— Добре, едно… две… три… Сега!
По командата на Лари Пакстън Такахара издърпа капака и го захвърли, така че Стоунър да успее да обърне тежкия сандък върху леда.
Четиримата агенти безмълвно се вторачиха в преобърнатия сандък, който първоначално се залюля леко, но в края на краищата остана неподвижен.
Лари Пакстън отново хвърли поглед към часовника си.
— Добре, още тридесет секунди — просто за да сме сигурни.
— Водачът на екипа преброи в обратен ред секундите, после кимна на Стоунър и се приготви за стрелба.
Огромният агент погледна нагоре, за да се увери, че Майк Такахара е готов с мрежата за змии. После бързо се наведе напред, грабна сандъка, вдигна го и отскочи назад.
— Майната му!
БУМ-БУМ!
Единият ръб на сандъка закачи рамото на Пакстън, който залитна и неволно натисна спусъка, като изпрати куршума към тавана на склада. Оловните сачми изсвистяха покрай една от неоновите лампи и пробиха тънкия алуминиев панел.
— Господи, Пакстън! — изкрещя Дуайт Стоунър, като изпусна сандъка и закри ушите си. Другите трима мъже изглеждаха почти толкова объркани и оглушени от невероятното ехо на изстрела в кънтящото хале.
Минаха няколко секунди, преди зашеметените агенти да възвърнат самообладание и насочат вниманието си към басейна.
Две необикновено дебели змии, всяка дълга около метър и шестдесет, с широки редуващи се червеникави и жълтокафяви ивици лежаха неподвижно в постлания с лед басейн.
— Мъртви ли са? — разтревожи се Томас Уошак.
— По дяволите, кой го е грижа? Веднага ги пъхайте в терариума! — нареди Лари Пакстън, все още разноглед от неочаквания гърмеж.
Майк Такахара бързо премести с мрежата едно по едно влечугите от леда в отворения терариум. Веднага след него Стоунър захлупи капака и се втренчи нервно през стъклото в двете все още неподвижни змии само на сантиметри от лицето му. В това време Такахара залепи с тиксо двата края, за да е сигурен, че капакът няма да се измести. После внимателно постави терариума на лавицата, направена от три дълги дъски, която агентите монтираха върху една от стените на склада.
И четиримата издадоха въздишки на огромно облекчение.
— Какви са тези? — попита Томас Уошак, като заби нос в стъклото.
— Обикновени смъртоносни усойници — отвърна Майк Такахара.
— Доколкото мога да преценя, не е подходящо да наречеш една змия обикновена, пък да прибавиш смъртоносна насред името й — заяви Лари Пакстън, като премести предпазителя на пушката и остави оръжието. — Хей — възкликна развълнуваният пилот на екипа. — Май започнаха да мърдат!
— Е, благодарим ти, господи! — подигравателно измърмори Пакстън, като погледна към часовника, после към колегите си. — Вече е девет часът. Почти тринадесет часа, откакто се занимаваме с тази работа и вече сме изпразнили цели два сандъка. Доколкото мога да смятам — добави командирът на екипа, взирайки се в двата облепени с тиксо терариума на дългата лавица, — при тази скорост няма да ни трябва повече от… да кажем, два месеца, за да прехвърлим останалите.
— Наистина ли мислиш, че системата ще действа и за тарантулите? — недоверчиво попита Томас Уошак.
— Трябват ни по-голям басейн и още лед — мрачно отбеляза Дуайт Стоунър.
