— Не, благодаря, всичко е наред.
Хенри Лайтстоун измъкна часовника от джоба на дънките, после погледна намръщено цифрите: 01,32. При нормални обстоятелства членовете на тайния екип по това време все още можеше да са навън, да придвижват някоя фаза от операцията или да довършват късната си вечеря.
„Но нищо в цялата тази операция не е нормално“ — напомни си той, като погледна надолу към бинтованата си ръка.
Искаше му се да се обади на Халахан или на Мур, но прецени, че събуждането посред нощ беше най- малкото, което заслужаваха двамата шефове на специалния оперативен отдел заради номера с червенокраки паяци. Знаеше също, че местните управители често проверяват записите на телефонните обаждания, за да попречат на пощенските служители да водят лични разговори. Последното, от което се нуждаеше сега, беше жената да обяснява какво е това обаждане в 1,30 през нощта до някакъв невписан в телефонния указател номер на Източния бряг.
Не можеше да използва и клетъчния си телефон, защото го беше оставил в несесера зад седалката на мотоциклета си. Ако излезеше да го вземе, щеше да задейства алармената система, която Карла пусна, след като заключи външните врати и изгаси осветлението на ресторанта.
На слабата лунна светлина Лайтстоун загуби още пет минути, за да потвърди подозрението си, че домашният телефонен номер на многогодишен федерален служител Уилбър Богс не е включен в указателя. Номерът на местния офис на Агенцията за охрана на околната среда беше регистриран, но Лайтстоун не знаеше нищо за другите служители освен Богс и неговата секретарка, които имаха достъп до телефонния секретар. Затова отхвърли и тази идея, докато нещата не станат съвсем безнадеждни.
Лайтстоун не се съмняваше, че всеки местен полицай или помощник на шерифа ще предаде устното му съобщение — особено получено в един и тридесет през нощта. Но сигурно би изискал личните му документи или най-малкото обяснение, което той не желаеше или не можеше да даде в момента.
Така че оставаше само една възможност и един много интересен въпрос.
„Щом тези рейнджъри — или каквито и военни задници да са — можеха да проследят приведен в бойна готовност екип от тайни федерални агенти като «Чарли», какви бяха шансовете да не са проследили и екип «Браво» в ранчото на Боби ла Грейндж?“ Колкото повече мислеше за това, толкова по-малко му харесваше.
Телефонът звънна три пъти преди един много познат глас да отговори с познатото сърдито мърморене.
— Никога не си обичал да ти звънят посред нощ, нали?
— Какво?
— Без да споменаваш името ми — изкомандва Хенри Лайтстоун, — знаеш ли кой съм?
Бившият му партньор веднага се разсъни.
— Аха, познат глас. Какво става? — Гласът на Ла Грейндж проницателно и неуверено се изви.
— Май имаме проблем. — Лайтстоун накратко описа събитията, като започна от сблъсъка в ресторанта и завърши с покупката на мотоциклета.
— Господи — прошепна бившият детектив от отдел „Убийства“. — Знаят ли твоите момчета за това?
— Все още не.
— Искаш ли да се свържа с тях?
— Не, много е опасно. Ти ме заведе при стария глупак с индианските му дрънкулки — напомни му Лайтстоун. — Ако са те проследили, моментално можем да се озовем на фронтовата линия.
— Мамка му — изруга Боби ла Грейндж.
— Точно така — отвърна Лайтстоун, досещайки се какви мисли се гонят в главата на бившия му партньор. — Вие двамата имате ли възможност да се изнесете някъде?
Мълчание.
— Да.
На заден план Лайтстоун чу отваряне на чекмедже, после познатото прещракване на полуавтоматичен пистолет.
„Точно така, приятелю — помисли си одобрително той. — Сюзан е номер едно, каквото и да стане.“ — Направи го, за по-сигурно. А къде е Джъстин?
— Той е с негови… приятели до края на седмицата.
— Може ли да остане там?
— Разбира се, няма проблем. А ти?
— Ще остана където съм. Ако ме следят, поне да не забъркам някой друг в кашата.
— В безопасност ли си? — попита Ла Грейндж.
„Превод: Искаш ли да ти помогна? Само кажи. Ще скрия Сюзан на сигурно място и после ще долетя при теб с изваден пищов — усмихна се Лайтстоун. — Старият Боби. Дяволски добър партньор.“ — Добре съм, но точно сега нямам контакт с другите. Така че ако се обади Лари, обясни му какво става и му кажи, че ще се свържа с тях утре сутринта.
— Добре. Нещо друго?
Побързай да изведеш Сюзан оттук, приятелю.
— Все още ли пазиш пейджъра?
— Аха, някъде тук е. Ще го открия.
— Добре, да приключваме. Аз ще те търся.
Лайтстоун затваряше, когато усети движение на вратата.
Извърна се бавно, умувайки как може да обясни присъствието си тук, и видя — за свое огромно облекчение — нещо, което при други обстоятелства щеше да му изкара ума. Двете блестящи жълти очи.
— Господи, Саша, дяволски ме уплаши — прошепна той.
Пантерата отвърна с дълбок гърлен рев, който му прозвуча повече като кашлица.
И изведнъж на Лайтстоун му проблесна мисълта, че за първи път е сам с опасния звяр и пантерата можеше да възприеме присъствието му в офиса на господарката си като прегрешение.
Но после голямата котка издаде нов рев, който звучеше и по-познато, и по-молещо.
— Какво искаш? Нещо за пиене ли? — осмели се да предположи Лайтстоун.
Неочаквано пантерата се обърна, излезе в коридора и търпеливо зачака недоумяващия Хенри Лайтстоун да отвори вратата на кухнята в ресторанта.
— И двамата можем да си имаме сериозни неприятности — прошепна той, когато котката продължи да търка глава в ръба на хладилника. — Но не ни пука, нали?
Очевидно знаеща отговора на този въпрос, пантерата клекна и търпеливо зачака Лайтстоун да отвори хладилника, да открие разпечатаното мляко и да извади купата.
Той наля около половин литър мляко в съда, постави го на балатума и се вторачи очакващо в пантерата. Но тя остана неподвижна, като също се взираше в него.
— Още ли искаш?
Доля мляко в купата, но получи точно същия отговор.
— Господи, толкова ли си придирчива…
В този момент на Хенри Лайтстоун му дойде наум, че стокилограмовата пантера вероятно не е кой знае колко по-различна от осемкилограмовия манкс…
Така че пак отвори хладилника и ровичка, докато открие сметаната. После изсипа млякото в близката мивка и го замени със сметана.
Едва успя да постави купата на пода, преди пантерата да го избута встрани и щастливо да залочи сметаната.
Мърморейки си, Лайтстоун върна останалото мляко и сметана в хладилника и забеляза любимата си франзела и покритата с прозрачен капак тава с разчупена печена пуйка върху един от горните рафтове. Изведнъж усети, че е страшно гладен.
Пет минути по-късно, докато дъвчеше първия си огромен залък от сандвича с пуешко месо, се сети нещо друго.
Писмото.
