Отне му нови две минути, за да открие задната врата на малкия пощенски офис, която очевидно жената беше забравила да заключи.
За щастие лунната светлина осветяваше достатъчно стаята.
Лайтстоун откри два плика в кутия номер петнадесет — единия от кафява опаковъчна хартия, дебел около сантиметър, а втория обикновен, стандартен. Доколкото можеше да прецени, същия плик, който Карла продаде на мъжа със странните очи. В този плик сякаш имаше само едно прегънато листче. Адресите на пликовете, очевидно написани от различни лица, бяха с печатни букви. Още по-интересното, помисли си Лайтстоун, е, че двете лица използваха като обратен адрес съседната пощенска кутия в пощата на странноприемница „Смъртоносен огън“.
За миг Лайтстоун си помисли дали да не отвори двата плика, но веднага отхвърли идеята. Това беше сериозно углавно престъпление. Той добре знаеше, че информацията, която щеше да открие, вероятно би била несъществена и определено недостатъчна за пред някой федерален съдия. Което означаваше — освен всичко друго, — че уликите, на които можеше да попадне в писмата, неизбежно попадаха сред „плодовете на отровното дърво“.
Общо взето, три много добри причини, за да върне и двата плика обратно на мястото им.
В този момент забеляза купчината писма и пратки в кутия №13. След бърза проверка установи, че пощата е била натрупана през последните дни.
Усмихна се злобно, върна дебелия плик обратно в кутия номер петнадесет, но мушна тънкия — онзи, за който беше почти сигурен, че е от човека със студените сиви очи — в средата на купчината в кутия №13.
След това измъкна лист и плик от близкото бюро, взе служебната химикалка, написа пет думи с печатни букви, прегъна листа и го постави в плика, адресирайки го отново с печатни букви съответно: получателП.К. 14 и подателп.к. 15. Залепи една марка от наличните листа и тъкмо се заозърта за печата, когато чу стъпки.
Лайтстоун бързо подхвърли плика в кутия №15 и тръгна към вратата, когато чу гласа й.
— Хенри?
Той едва успя да се мушне зад бюрото, преди вратата да се отвори и лампата да светне.
Усети Карла да се приближава, после чу силното ръмжене, което отвлече вниманието й.
— Саша?
Ръмженето се разнесе отново, но този път по-високо.
— Какво съм направила? Забравила съм да заключа тук и да те нахраня?
Третото ръмжене беше още по-силно и по-сърдито.
— Така ли е? А какво направи с твоя приятел? Скри го горе на дървото ли?
Хенри изчака, докато младата жена излезе в коридора и тръгна към кухнята на ресторанта. Когато тя се отдалечи, той бързо се мушна през открехнатата врата в тъмния коридор и предпазливо бутна с лакът вратата на служебната баня. Пусна водата на тоалетната, изми ръцете си на мивката, изтри ги с хартиена кърпичка, изскочи бързо в коридора и зави зад ъгъла…
— А, ето те и теб! — възкликна Карл а, когато го забеляза.
Лайтстоун замръзна и отвори широко очи, сякаш беше изненадан.
— Всемогъщи боже, добър начин да причиниш сърдечен удар на някой мъж! — оплака се той, като се взираше в съблазнителното й тяло, едва прикрито от тънката памучна нощница.
— Е, заслужаваш си го.
— Нима? И как стана така?
— Помислих си, че се опитваш да се измъкнеш — нещо нормално за днешните мъже. Но после разбрах, че си много по-непочтен.
— И ти наричаш пускането на една вода в къща с врата на банята, издраскана от пантера, непочтено? — опитваше се да я заблуди Лайтстоун, но не беше убедителен, защото не знаеше колко от действията му всъщност беше видяла Карла.
— Не. Това наричам непочтено. — Тя неочаквано подхвърли отхапания сандвич с пуйката в ръката му.
— О, това ли? Е, мога да го обясня — колебливо започна той.
— Давай. Обясни ми защо си направил само един и после дори не си се сетил да го разделиш с мен.
— Ами ти изглеждаше изморена. — Той погледна към сандвича. — Хей, я чакай, аз бях отхапал само един залък от него.
— Може да съм уморена, но съм и гладна. — Тя грациозно се отправи към кухнята. — Имаш късмет, че не го изядох целия. И като говорим за късмет — добави тя, като включи осветлението, — учудвам се как намери пътя през тази бъркотия в тъмното.
— Имах помощник. — Лайтстоун хвърли многозначителен поглед към пантерата.
— Аха, разбирам. — Карла кимна, като наблюдаваше пантерата, която издаде меко, недоволно ръмжене.
— И тя обясни същото — добави жената. — Животът е труден, когато мъжете не ти помагат.
Лайтстоун се начумери объркано.
— Какво искаш да кажеш?
— Тя те харесва. Хенри Лайтстоун замига.
— Майтапиш се.
— Не.
— Но аз не съм… искам да кажа, тя е…
— Ние, жените, не сме много умни и претенциозни във връзките си, Хенри. Обаче — замислено добави тя, като хвърли поглед към сандвича в ръката му — можем и да обезумеем.
Карла грабна сандвича от ръката му, отхапа още един огромен залък, подаде му го обратно, приближи се до хладилника, извади каната с вода и останалото мляко и чак тогава видя купата на пода.
— Доколкото успях да разбера, тя те е довела в кухнята.
— Ами да — призна си Лайтстоун. — Това проблем ли е?
— Само ако разбере местният здравен инспектор — усмихна сетя.
Тя му подаде каните с водата и млякото, извади тавата с разчупената пуйка и ръжения хляб от хладилника и след това взе две стъклени чаши. После го поведе към служебната столова, в която имаше дървена маса, два стола и много стар хладилник.
Коленичи, наля около половин литър студена вода на дъното на огромния съд от неръждаема стомана и кимна доволно, когато пантерата бързо завря муцуна в купата и започна да лочи.
— Нека отгатна, подмами те да извадиш млякото, нали?
— Ами…
— Не ми казвай. Даде й и сметана.
Лайтстоун кимна навъсено.
Карла затвори очи и въздъхна.
— Хенри, имаш ли представа, какво може да се случи, когато храниш котка с мляко или сметана?
— Май баба ми казваше, че не е добра идея — доброволно си призна Лайтстоун. — Ще й стане ли нещо?
— На Саша ли? О, ще се чувства чудесно. Обаче ти няма да се чувстваш така, като й чистиш.
— Толкова ли е лошо?
Тя отвори стария хладилник, извади огромен, обвит с хартия бут, разви го, сръчно отряза голям къс от еленското месо, после го раздели на няколко по-малки парчета с остър касапски нож и ги изсипа в грамадна паница от неръждаема стомана до купата за вода на пантерата.
— Никога не забравяй каква е тя, Хенри. Една стокилограмова пантера с много силни хищнически инстинкти. И като започнах за самосъхранението — добави тя, поглеждайки надолу към голямата купчина от нарязано пуешко месо, — няма да е зле да оставиш нещо и за мен — или ще трябва да се бориш и с двете ни за остатъка от този сандвич.
— Щом още сме на темата — отвърна усмихнатият Лайтстоун, като седна на масата и се залови за сандвича, — имаш ли някакво предложение как да се справя с моя проблем?
