— Доколкото разбирам, твоят проблем е обикновеното мъжко желание да държиш две обожателки в ръцете си по едно и също време, и то когато и двете случайно живеят в една и съща къща… — Лайтстоун успя да забележи искрено забавление в очите на младата жена.
— Е, не, не исках да кажа това.
— Хенри, приятелю мой, не съм сигурна дали съм най-подходящият човек, който да те посъветва как да се справиш с твоя „проблем“. Обаче вероятно мога да те посъветвам какво не бива да правиш.
— И какво е то?
Жената нежно погледна надолу към любимото си животно, разкъсващо със силните си челюсти еленското бедро като клечка за зъби.
— Наистина повече не трябва да се мотаеш сам през нощта със Саша. Най-малкото, разбира се, ако нямаш огромна кошница за пикник, пълна с еленско месо и пуешки сандвичи.
— Кошница за пикник?
— Както вече казах — добави тя двусмислено, като вдигна чашата със студено мляко, — ние можем да обезумеем.
30.
Главен сержант Аран Уинтърсоул се срещна със своя екип в едно денонощно заведение на около петнадесет километра от „Дупката на лалугера“, където Марк Либранди и Гюс Донато от екип „Чарли“ бяха приключили с мотаенето си по баровете за четвъртък вечерта.
— Изпрати ли снимките? — попита той специалиста по комуникации на екипа, след като сервитьорката се отдалечи.
Младата жена кимна.
— Извадих цветни копия на негативите и ги пратих по пощата за Ашланд. Главните заподозрени и второстепенните лица. Прецених, че подполковникът може да иска да види хората, с които е контактувал. Пратката ще замине в 8,00 сутринта.
— Включи ли онзи тип с пикапа?
— Да.
— Добре. Нуждаем се от потвърждение, писна ми да чакам досиетата. — Уинтърсоул доволно кимна, после се обърна към другите членове на екипа: — Как мина тази вечер?
— Онези двамата от „Дупката на лалугера“ доста си побъбриха — отвърна Едно-пет.
— За какво? — Уинтърсоул се наведе нетърпеливо.
— Не разбрах всичко — призна си цивилно облеченият рейнджър. — Но когато направих опит да ги заговоря, съвсем очевидно беше, че искаха да завъртят нещата около местните военизирани групи.
— Попитаха ли те нещо директно?
— Не. — Едно-пет сви рамене. — Само предполагам.
— Съгласен съм с Джон — добави Едно-шест. — Те подхващаха — или отговаряха — на всяка тема, близка до: десните политици, фундаменталистите, оръжието, федералните власти, все неща от тоя род.
— Какво искаха да разберат? — обърна се Уинтърсоул към цялата група.
— На първо място за Уилбър Богс — тихо се обади специалистът по комуникации.
Уинтърсоул вирна глава изненадано.
— Сигурна ли си?
— Дейвид и аз — кимна тя към ранения член на екипа — се приближихме доста до тях и успяхме да закачим подслушвател зад сепарето им.
— И?
— От многото неща, за които разговаряха, останах с впечатление, че всички от техния екип освен трима, които продължават наблюдението — наблегна тя, — излизат всеки ден да търсят Богс.
— Няма логика — сниши глас Уинтърсоул, като огледа хората си. — Защо екип от федерални агенти под прикритие ще се опитва да осъществи контакт с местния инспектор — мъж, толкова известен в околността, който лесно може да унищожи тяхната легенда. Нали се предполага, че тайно се опитват да проникнат в Избраната седма бригада на тюлените?
— Вероятно смятат, че може да им помогне да открият определени членове на групата… Тези, които са по-достъпни? — предположи Едно-седем.
— Ако това е целта, защо тогава не могат да го намерят? — замислено попита Уинтърсоул. — Той живее само на няколко километра от офиса си и знаем, че миналата неделя беше при езерото.
— А колите и лодките му са в къщата. И служебните, и личните — добави Едно-три.
— Точно това проверяват и те — докладва Едно-пет. — Тази вечер със сигурност действаха, сякаш познават мястото.
— Мислиш ли, че са проверили в офиса му?
— Първото нещо — уверено отвърна Едно-четири. — Което означава, че вероятно Богс или е навън по задача, или е напуснал — добави той.
— Може пък просто да си е тръгнал, без да се обади на никого — предположи Едно-три. — Ако го е направил, трябва да е превъртял — отбеляза Едно-две.
— Според Ръстман той не е ходил на почивка — замислено каза Уинтърсоул. — Прекарва почивните си дни край езерото на риболов. Но това повдига много интересен въпрос — добави главният сержант. — Ако онези агенти все още продължават да го търсят, наистина трябва да имат добра причина да желаят да разговарят с него. Което може да ни помогне да ги съберем на едно място по едно и също време.
— Значи, ако първи намерим Богс, можем да го използваме за примамка — стигна до логичното заключение Едно-три.
— Точно така — мрачно кимна Уинтърсоул. — Въпросът е как да го открием преди тях?
— Богс обича да ходи на риболов, но вероятно за известно време няма да може да го прави — предположи Едно-две с усмивка. — Последния път, когато го видяхме в имението на Ръстман, носът му кървеше доста лошо и, изглежда, ръката му бе счупена.
— Беше доста зашеметен, когато се мъчеше да се добере с лодката обратно до брега — засили съмнението Едно-седем. — Нещо му се е случило. Той е яко копеле. Но ако аз бях толкова тежко ранен, веднага щях да потърся медицинска помощ.
Уинтърсоул се извърна с тънка усмивка към специалиста по комуникациите и медик на групата.
— Болницата — тихо прошепна тя. — Обзалагам се, че той е точно там сега.
31.
В 8,05 сутринта същия петък с тръпнещо сърце помощникът на конгресмена Кийт Бенингтън се препъваше към пощата в странноприемницата „Смъртоносен огън“. Вътре измъкна от джоба си ключа и после замига от изненада, когато видя дебел кафяв плик и още един много по-тънък да лежат в кутия петнадесет.
— Господи, време беше някой да сложи нещо тук — измърмори той.
Бенингтън идваше за трети път до странноприемницата „Смъртоносен огън“ след онази съдбоносна нощ, когато опитът му да изпрати досиетата на федералните агенти приключи с ужасния сблъсък с бродещото в тъмнината чудовище, чиито искрящи жълти очи продължаваха да навестяват сънищата му. Всъщност всяка частица от разума му беше обладана от тях, така че младият помощник на конгресмена едва се владееше, докато влизаше в пощата.
Той се надяваше да разговаря с Марла Кордовиан, която да поеме поне половината пътувания за изпращане и прибиране на писмата. Обаче поразително красивата стажантка не беше му проговорила и три думички след лова с Ръстман. А из офиса се носеха клюки, че Смолсрийд я иска за офиса си във Вашингтон.
Бенингтън не искаше да се замисля за другите, по-дълбоки причини за този слух.
„Защо ли Уотли не ме послуша“ — мрачно си помисли Бенингтън, като измъкна плика от пощенската кутия, бързо заключи малката метална вратичка и още по-бързо се върна до колата си.
