Изведнъж висок пронизителен писък заглуши звука на пукащите кости на китката.
— Ох, по дяволите! — Този път Карла не направи усилие да скрие истинските си чувства и бързо посегна към джоба на престилката си.
Забелязвайки разярения поглед на Уинтърсоул, Хенри Лайтстоун моментално пусна счупената китка на младежа и се извърна в отбранителна поза, когато изведнъж заграденото пространство отекна от ужасен див рев.
И Уинтърсоул, вече със свита ръка за нанасяне на осакатяващ удар, и Лайтстоун, инстинктивно готов за блокиране и контраудар, се извърнаха.
— САША! НЕ! ПРИ МЕН, ВЕДНАГА!
Котката беше вече във въздуха, готова да се нахвърли, задните й крака изпънати, ноктите на предните й лапи размахани за удара към двата замъглени образа, когато познатият, уверен и заповеднически тон на жената я накара да се откаже от смъртоносното нападение. Тя се извъртя във въздуха, отскочи в посоката, откъдето долетя гласът на жената и после — веднага след като осъществи физическия контакт със своята царица — се извърна към другите с оголени зъби и издаде непокорен, разтърсващ гредите рев.
— Никой да не мърда! — разярено изсъска жената.
Не трябваше да се безпокои. И тримата мъже бяха замръзнали по местата си.
— Просто останете където сте — нареди отново жената. Очите й блестяха от ярост, докато бавно отпусна встрани дясната си ръка — онази, с която стискаше малкия предавател. — Ще я изведа оттук.
Младият войник, разтреперан от неизбежността на свирепата смърт, остана на колене, докато жената и котката се скриха в странноприемницата. Но Лайтстоун и Уинтърсоул машинално отстъпиха, въпреки че и двамата все още бяха замаяни от шока.
Лайтстоун се опомни първи.
— Ужасно съжалявам — извини се той, обръщайки се към мъжа, когото моментално — и инстинктивно — разпозна като обучен и опитен убиец. — Не беше моя работа да се меся. Помислих си…
Гласът на Хенри Лайтстоун сякаш извади Уинтърсоул от транса. Той сведе поглед и видя, че лявата му ръка здраво стиска гердана от мечи нокти. Усмихна се, когато прикова в Лайтстоун странните си светли очи.
— Не, това беше наша грешка, изцяло наша. — За миг Уинтърсоул се вторачи в ранения войник. — Очакваме много важно писмо, от което зависи… една страхотна сделка за много пари.
Тя не е виновна, че то не е пристигнало. Не бяхме прави и аз ви се извинявам — добави той, като подаде ръка.
Лайтстоун прие предложеното примирие и когато стисна ръката на мъжа, усети удивителната сила. После той погледна надолу към все още коленичилия по-млад мъж.
— Наистина съжалявам за китката. — Лайтстоун поклати разкаяно глава. — Ще се радвам, ако ми позволите да заплатя лечението ви.
— Не е необходимо. — Уинтърсоул подаде ръка и вдигна по-младия човек на крака. — Не си ранен лошо, нали, Дейвид?
— Не, сър — заговори пребледнелият младеж с изненадващо спокоен при тези обстоятелства глас.
„Още един точно като него. Мускулест, як, късо подстриган и силен, но по-млад и съвсем не толкова студен… или опасен — реши Лайтстоун, изненадан, след като забеляза дисциплинираното покорство на младежа, успяващ да прикрие гнева си. — Кои, по дяволите, са тези хора? Ченгета?“ За огромно учудване на Лайтстоун, младият мъж протегна здравата си дясна ръка.
— Приемете искрените ми извинения, господине. Моя беше грешката, че сграбчих жената. Това е непростимо. Бяхте съвсем прав да я защитите.
— Да ви кажа честно — захили се Лайтстоун, като пое ръката на младежа, — не съм сигурен, че тя се нуждаеше от защита. Най-малкото не и от мен.
— Това е самата истина.
За миг ужасяващият ефект от спомена за смъртоносното нападение на пантерата проблесна върху лицето на младия мъж.
— Не мога да повярвам.
Тримата мъже се извърнаха към гласа на Карла.
— Преди няколко минути излязох оттук със Саша и тримата бяхте готови да се уловите за гърлата и на косъм от смъртта.
Връщам се и ви откривам със стиснати ръце, като че ли всичко преди малко беше просто някакъв мъжки ритуал. Какво, по дяволите, става с вас, момчета? — ядосано запита тя.
Уинтърсоул пристъпи напред, преди Лайтстоун или младежът да успеят да отговорят.
— Мадам, искрено съжалявам за постъпката си и за действията на моя приятел — изискано се извини той. — Не бях прав. Това, разбира се, въобще не може да ме оправдае, но както обясних на вашия приятел, писмото е решаващо за важната сделка, по която работим. То не пристигна, което означава, че губим ценно време. Но това не е ваш проблем… Нямахме право да изливаме яда си върху вас.
Карла не се впечатли от думите му, но Уинтърсоул продължи упорито:
— Да ви кажа истината, толкова съм объркан, че не ми се иска да се появявам отново тук, освен — той неочаквано отклони очи пред втренчения й поглед — за да потърсим пак това наистина важно за нас писмо или… — спря ненадейно командирът на екипа, за да подсили ефекта — ако наистина харесаме храната и компанията ви.
Всичко беше толкова вдъхновено изпълнено, че Хенри Лайтстоун почти го одобри.
Карла се вторачи в странните очи на Уинтърсоул за няколко секунди. После без следа от любезност в гласа си попита:
— Откъде сте? От Джорджия ли?
— Не, мадам, Южна Каролина.
— Разбрах. Този проклет южняшки мъжки чар. — Тя поклати глава, после въздъхна. — За нещастие, въпреки че не обичам да си признавам — дари го тя с бегла усмивка, която накара Лайтстоун да изпита необяснима ревност, — всеки път въздейства на нас, глупавите жени от Юга.
— Никога не бих си и помислил, че една дама от Юга може да е глупава, особено пък вие. Означава ли това, че ни прощавате? — Уинтърсоул се вторачи в нея с надежда.
— Да, приемам извинението ви.
— Е, в такъв случай — лидерът на екипа рейнджъри въздъхна успокоен и опипа с пръсти гердана от мечи нокти, — ще предизвикам ли съдбата си, ако помоля за един лист, плик за писмо и марка за експресна поща?
Карла любопитно вирна глава.
— Не получихте писмо днес, а сега искате да изпратите едно — усмихна му се тя.
— Да, мадам.
— Мисля, че може да се уреди.
Три минути по-късно Уинтърсоул й подаде запечатания плик. Тя хвърли поглед към адреса.
— Пощенска кутия петнадесет? Няма да отиде много далеч, нали? — закачливо отбеляза тя. — Чак ми е неудобно да взема пари за марката.
— Няма проблеми, мадам. Сигурен съм, че правителството се нуждае от парите. — Уинтърсоул посочи на младежа вратата. — Ще се видим утре по същото време, освен ако не промените мнението си.
Карла изчака, докато двамата мъже се качат в пикапа и излязат от паркинга. После се обърна към Лайтстоун, който стоеше до нея, с очи приковани в отдалечаващото се превозно средство в необикновен зелен цвят.
Почти като военна маскировка, но не съвсем. Интересно.
— По дяволите, би ли ми обяснил какво става тук? — остро попита Карла.
— Бих искал, но нямам и най-малка представа — искрено отвърна Хенри Лайтстоун, като наблюдаваше как по-младият мъж оглежда за последен път ресторанта, преди да се скрият от погледа им. — Имаш много интересни клиенти.
— Меко казано.
— Слушай, Карла, мисля, че ти причиних достатъчно проблеми за една сутрин. Имаш ли нещо напротив…
