— Добро наблюдение. — Уинтърсоул кимна замислено с глава.
— Следващия път ние…
Обаче, той не довърши, защото в този момент отсъстващият член на екипа рейнджъри пристигна с трещящия си мотопед.
И шестимата останали се извърнаха и наблюдаваха как стрелецът, назначен като Едно-седем (седми член на Първи стрелкови екип, Първи взвод, Рота „Делта“, Трети батальон на 54-та дивизия от запаса) скочи от мотопеда и побягна към тях.
Той се изправи пред Уинтърсоул и съобщи задъхано:
— Главен сержант, докладва Едно-седем. Мисля, че ги открих.
Почти един час беше необходим на рейнджърите от екипа за откриване и унищожаване на противника да се замаскират по подходящ начин, след като се промъкнаха през гористите планински склонове до наблюдателния пост.
— Забелязах черния да излиза от местния „7-11“ — тихо обясни Едно-седем в радиомикрофона, закрепен под яката на ризата му, докато проснатите на земята членове на екипа фокусираха полевите си бинокли. — Не е толкова необичайно да видиш двадесет и четири годишен негър да се мотае из града, така че не му обърнах голямо внимание, докато не видях как скочиха в колата с едно контеазиатец. Знаем, че сред местните жители преобладават предимно белите, консервативната работеща класа — и само 3% азиатци, 1% негри и испаноговорещи. Затова предположих, че може да изникне нещо, и ги проследих до един склад в края на града.
— Разбрах — потвърди Уинтърсоул перфектното оправдание на Едно-седем, задето е пренебрегнал заповедта за „незабавно освобождаване и връщане“ в лагера.
— Третият тип, по-дребен, с червена тениска и жилетка, оня там в дъното, прилича на описанието, което подполковникът ни даде — бял мъж, метър и осемдесет. Но все още не бях сигурен, докато не видях оня, големия тип. Той направо е… момент, ето го, връща се. Вдясно, със сивата блуза и голямата тока на колана. Прилича на проклетия Абрамс без оръжие, нали? Изглежда, сякаш тренира вдигане на тежести или е играл професионален защитник. Затова реших — хей, това трябва да са нашите момчета — и докладвах.
— Добра работа, синко — заговори Уинтърсоул в микрофона зад яката си: — Всичките ли ги заснехме?
— Не, главен сержант. Остават ми още двама — отвърна специалистът по комуникации, като настрои фокуса на фотоапарата, наведе се и направи още няколко дигитални снимки. После насочи телеобектива на камерата към следващата фигура в ресторанта.
— Довърши си работата — нареди й Уинтърсоул. — Съобщи ми, когато приключиш. Трябват ни всичките, за да ги сравним с данните от досиетата. Едно-едно, край.
Главен сержант Аран Уинтърсоул се усмихна и свали бинокъла.
„Много добра работа, войнико — помисли си той. — Вече можем да започнем сериозната работа.“ Хенри Лайтстоун остана на мястото си цели петнадесет минути след като прикритият разузнавателен екип прекрати наблюдението и се оттегли към планинското било… И произнесе благодарствена молитва, че го направи, защото усети движение от лявата си страна. Някаква замаскирана фигура изчака другите петима да се отдалечат. После маскираният се огледа, изправи се от позицията си в храстите и се отдалечи.
Наблюдател. Покрива задната врата просто за всеки случай. Господи.
Лайтстоун беше крайно недоволен от себе си, но знаеше, че не бива да си играе с огъня. Реши да не следва групата, тъй като можеше да бъде засечен. Докато гледаше как първите шестима се изнизваха в свободна колона, размахващи ръце, Лайтстоун изведнъж замръзна. Единият махаше само лявата си ръка! Неговият млад, мускулест, късо подстриган и толкова дисциплиниран нов приятел с едва замаскираната си бинтоваш ръка беше последният от походната колона.
„Какво чакам, проклетите салюти ли?“ — запита се опитният таен агент, докато наблюдаваше маскираната фигура да се скрива зад билото.
„С този стават седем“ — помисли си той, като вдигна бинокъла си обратно към ресторанта и наум изруга познатите му до болка лица.
Опитваше се да потисне студените бодежи в стомаха си, които бавно се превърнаха в горещо бушуване. Едно усещане, което се дължеше на блъскащите се в главата му въпроси без отговор:
За кого работят тези хора?
И какво, по дяволите, правят тук?
28.
Цели четиридесет и пет минути Хенри Лайтстоун се промъква обратно до пикапа, и още един час претърсва бавно и методично околната местност на 360 градуса, за да се увери, че непознатите, които и да са, не са оставили друг наблюдател край колата му.
„Може да са повече от седем“ — повтаряше си той.
Каква е най-малката маневрена бойна част при военните? Отделение? И колко са мъжете в едно отделение? Сержант, двама помощниксержанти четирима или петима стрелци във всеки от двата стрелкови екипа? Минимум единадесет. Значи още девет като онези двамата? По дяволите.
„И това е най-оптимистичният вариант — напомни си той. — Може да са взвод — четири отделения, минимум четиридесет и шест души с един лейтенант и взводен сержант. Или още по-лошото, цяла проклета рота. По дяволите.
Но нещо толкова голямо би означавало официална задача, особено ако участват офицери. Но кой каза, че те са военни? Просто защото приличат на войници и действат като такива?“ Не.
„Особено щом използват пощенски кутии за свръзка. Кутия четиринадесет и кутия петнадесет в отдалечената селска поща. Откога Американската армия или Американската флота се свързва с бойните си екипи чрез пощенски кутии?
И освен това не е логично американски войници да обикалят околността и да следят федерални агенти“ — напомни си Хенри Лайтстоун, като се питаше защо още стои тук в този слънчев, но студен следобед, когато трябваше да свърши толкова неща, и то много бързо.
Например да провери пикапа си за някакъв нежелан подарък?
Той си отговори на този въпрос десет минути по-късно, когато се мушна под колата и откри първия предавател. Или най-малкото приличаше на нещо такова.
„Алуминиева кутийка с размери пет на пет сантиметра, с магнитна основа, гъвкава стоманена антена, боядисана в тъмнозелено. Какво друго, по дяволите, можеше да бъде?“ О, да, точно така.
Военно мислене.
„Защо ще се тревожат да проследяват нещо или някого, когато е много по-лесно просто да го взривят на парчета? Господи, Майк — помисли си Хенри Лайтстоун, — защо не си тук наблизо, когато наистина се нуждая от теб?“ Той намери още едно устройство под двигателя, което много приличаше на първото — само че отстрани имаше превключватели и гъвкави антени с различни дължини. Опита да се доближи, за да провери дали превключвателите бяха на позиция „включено“. След това реши да прати по дяволите всичко.
Първото устройство вероятно е предавател, предположи той и бързо го отстрани от шасито. Но не можа да измисли някаква разумна причина защо, ако и второто е обикновен маяк, ще се нуждае от бутони за включване и изключване и чифт антени на две различни честоти? Обаче му хрумнаха много причини защо един радиопредавател може да бъде оборудван по този начин. Особено такъв, зареден с С-4 и електронен детонатор.
Един за активизиране и един за взривяване.
Чудесно.
„Добре, момчета — помисли си той, като предпазливо се протегна под седалката на шофьора, измъкна малък клетъчен телефон и непромокаема найлонова торбичка, провери съдържанието й, пъхна ги във вътрешния джоб на якето и внимателно затвори вратата. — Ето какво ще направя сега!“ Най-накрая в шест без петнадесет вечерта Хенри Лайтстоун се върна пеша до центъра на град Логърхед. Малко са преувеличили с името, реши той. Логърхед въобще не приличаше на град. Но при продължителното ходене
