— Боже господи — прошепна той. — Тя е сляпа.
— Има петна — изненадано заяви Хенри, когато малко по-късно пантерата загуби интерес към него и той забеляза тъмните петна по твърдата черна козина.
— Пантерите са част от… — поколеба се Карла за част от секундата — …от семейство леопарди. Всъщност тя е много тъмнокафяв леопард с още по-тъмни кафяви петна.
— Какво й е на очите? — попита Хенри, като поглеждаше котката със загадъчните петна, която се бе излегнала на слънчевата светлина до масата, с глава, отпусната върху ботушите му.
— Ветеринарният лекар на зоопарка каза, че няма представа как се е случило — обясни жената, премести се по-близо до Хенри Лайтстоун на масата и заоглежда страшната си компания. — Не се забелязва да е имала наранявания на очите. Рентгеновите снимки на черепа изглеждат доста добри. Всички неврологични изследвания са нормални. Повечето подобни случаи се дължат на естествена мутация по рождение.
— Взела си я от зоопарка, нали?
Карла кимна.
— Майка й не искаше да я храни. Много от животните, които живеят затворени, загубват майчинските си инстинкти. Или просто може да е някаква инстинктивна реакция. Нали разбираш, не полага никакви усилия за недоразвитото зверче. Директорът на зоопарка беше наш семеен приятел и аз отделях много време за отглеждането й. Каза ми, че смятали да я убият, защото нямали възможност повече да я гледат, а и никой друг от персонала не я искаше. Така че ми я предложиха.
— Май е паднала много работа.
— Вече бях получила дипломата си за рехабилитатор на диви животни и бях… без работа — уклончиво се усмихна тя. — Така че й се отдадох. Саша беше съвсем малка, запечатах й се в съзнанието и сега си мисли, че аз съм нейната майка. Е, всъщност нейната царица. — Карла се усмихна на Лайтстоун. Очевидно се забавляваше при споменаването на научния термин за майкакотка.
— Изненадан съм, че никой тук не се е оплакал — отбеляза Лайтстоун.
— Имаш предвид правителствените служби?
Лайтстоун кимна.
— Хората от ловната инспекция в щата не бяха много развълнувани. Имах късмет, че директорът на зоопарка беше с големи връзки… Винаги е било важно кого познаваш, а не какво знаеш — добави Карла със скептична нотка в гласа. — Обаче аз трябва да съм им благодарна, защото накрая ми дадоха разрешение, когато се съгласих да я държа с нашийник в ранчото си и да не я извеждам от заградената площ.
— Е, обяснимо е. Такова животно е способно да уплаши всеки, който се навърта наоколо — отбеляза Лайтстоун, усещайки ребрата на котката ритмично да се издигат и снишават между протегнатите му крака. Дори заспала, тя изглеждаше толкова страшна, а той изобщо не искаше да си я представи как се брани или храни. — И освен това — добави замислено той — предполагам, че може да се погледне и от друга страна. Сляпа пантера със сигурност няма много шансове навън в дивата природа.
— Тя е претърпяла доста лишения, но ако можеше да се доближава достатъчно близо до плячката си… или имаше някой закрилникмъжки. — Карла сви рамене, сякаш да каже „Кой знае“. — Но безспорно това, че я отгледах с голяма любов и много грижи, вероятно подкопава повече шансовете й да оцелее в природата, отколкото ограниченото зрение.
— Значи тя не е напълно сляпа?
— Не. Както при повечето котки, тя различава повече движенията, отколкото детайлите. Най-вероятно на разстояние около две или три стъпки вижда замъглени образи.
Лайтстоун се начумери.
— Странно. Имах впечатление, че ме вижда от по-голямо разстояние.
— Не, мисля, че те подушва — отново се усмихна Карла. — Е, може да има нещо общо с ранчото за едър добитък на твоя приятел.
— Какво трябва да правя, за да бъде щастлива? Може би всяка сутрин преди закуска да се потърквам в една от кравите на Боби?
— Не посмях да подхвана тази тема — отвърна чувствено жената.
„Интересен отговор“ — помисли си Лайтстоун. Но преди да успее да отговори, Карла изведнъж се извърна при появата на младия готвач пред входа на трапезарията.
— Е, като заговорихме за ядене — смени тя рязко темата. — Искаш ли още нещо? Забравих да те предупредя, че бърканите яйца с лук и китайски грах, които приготвя Дани, са една от любимите леки закуски на Саша. Но виждам — тя сведе поглед към силно мъркащото животно, — че е заспала, а и сигурно Дани и е дал повече, отколкото трябва.
Събитията толкова го бяха завладели, че той съвсем беше забравил за храната.
Тя предаде поръчката на младия готвач, който се усмихна и се върна в кухнята.
— Така че… — започна Лайтстоун, когато неочаквано външната врата на оградената веранда се отвори зад тях.
— Ох, време е за работа — машинално реагира Карла на познатия звук. Тя понечи да стане, но се поколеба, когато си спомни за блажено спящата пантера.
— Всичко е наред, остави я — увери я Лайтстоун.
— Не знам…
— Няма да мърдам. Само не се отдалечавай много, в случай че се събуди и реши, че иска още от вкусната закуска.
Явно Карла все още се чувстваше несигурна, но усмивката на Лайтстоун й вдъхна увереност. После тя погледна през рамо и видя кой беше влязъл в ресторанта.
— Добре, нека да остане. Веднага се връщам — съгласи се тя тихо, но с ясно изразена острота в гласа.
— Мога ли да помогна? — попита Карла, когато приближи двамата мъже — Уинтърсоул, от чиито очи я полазваха студени тръпки, и другия, по-младия, когото не беше виждала никога преди това. Веднага забеляза, че Уинтърсоул все още носеше гердана от мечи нокти.
— Очаквах писмо тази сутрин, но не е в кутията ми. — Очите на Уинтърсоул стрелнаха самотния гост на близката маса.
— Съжалявам, но получената поща е разпределена по кутиите. Следващата пратка ще пристигне късно следобед.
— Това е лична доставка — упорстваше Уинтърсоул. — Трябва да е предадена вчера сутринта. Карла поклати глава.
— Съжалявам, но всичко е в кутиите и никой не е донасял нищо тази сутрин.
— Нямаш нищо напротив да провериш отново, за по-сигурно. Вероятно възнамеряваше това да бъде въпрос, но прозвуча като директна заповед.
— Тук не получаваме чак толкова много писма. — Младата жена с усилие прикриваше раздразнението си и прикова поглед в разстройващите я сиви очи. — Вашата кутия е номер четиринадесет, така ли?
Уинтърсоул се поколеба за част от секундата, после кимна. — Тогава няма защо да проверявам. Абсолютно съм сигурна, че няма писмо за вас.
Тя понечи да се отдалечи, но силна ръка внезапно сграбчи нейната китка.
— Сержантът ви помоли да проверите. — По-младият мъж се втренчи в нея. — Предлагам ви да го направите. Веднага.
— Махни си ръката! — започна Карла решително, но изведнъж младежът изскимтя и падна на колене.
— Надявам се, правилно чух отговора й, че не е получавала никакви писма тази сутрин. Може би ти не я разбра? — Хенри Лайтстоун задържа младежа на колене, като болезненото извиваше китката му с една ръка, но пронизваше с поглед Уинтърсоул.
— Хей, престанете и двамата! — бързо се намеси Карла, но не достатъчно, за да попречи.
Младият добре обучен войник се отпусна, очевидно за да освободи китката си. После, когато реши, че е настъпил удобният момент, той наведе рамо, извъртя крака и понечи да стане, за да успее с кокалчетата на ръката си да удари в слабините Лайтстоун.
Но бившето ченге, обучено по бойни изкуства, очакваше атаката.
