за марки.
„Не може да бъде! — мислеше той, докато очите му обезумяло претърсваха всеки сантиметър от малкото помещение. — Това е поща. Толкова ясно е написано на стената. Някъде трябва да има автомат за марки.“ Но нямаше.
Той затропа по вратата, но никой не отговори.
Малък месингов процеп близо до прозореца мазно му се усмихваше. А на табелата над него пишеше: САМО ЗА ПИСМА С МАРКИ.
„Какво ще стане, ако го пусна без марка? — запита се той. — Нима няма да го поставят в пощенската кутия четиринадесет, с платежна разписка, ако не е посочен адреса на подателя на плика?“ Но той не беше сигурен и затова не посмя да рискува.
Дори се опита да отвори вратичката на пощенска кутия №14, молейки се, който и да я е използвал за последен път, да е забравил да я заключи. Но вратичката остана плътно затворена, без значение колко упорито се опитваше.
Единственото, което оставаше на все по-отчаяния помощник, беше да потърси някой, който вероятно знаеше къде може да купи марки за три или четири долара в следващите две минути. И тогава той забеляза вратата.
На табелата пишеше: „ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ“, но Кийт Бенингтън я пренебрегна, свикнал с лесния достъп навсякаде, който се дължеше на близостта му с конгресмена Смолсрийд.
Никой не отговори на силното потропване.
Не се задейства и никаква аларма, когато натисна дръжката и вратата се отвори.
Така че той влезе, повтаряйки си, че е много спешно, и единственото, от което се нуждае, са марки за няколко долара… за които възнамеряваше да остави парите, така че той не влизаше да открадне нещо. Недай боже! Докато си внушаваше всичко това, той не забеляза табелата с надписа: „ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ, НЕ ВЛИЗАЙ!“, когато издърпа резето на втората врата.
Но третата врата привлече вниманието му.
Тази беше с две резета.
Те накараха Кийт Бенингтън да се замисли дали веднага да не тръгне обратно за летището, да вземе Уотли, да му обясни ситуацията, да го заведе вкъщи, да открие денонощен магазин, в който продаваха марки, и после да се върне обратно до пощата в Логърхед, за да пусне плика, както му беше заповядано.
„Така е най-разумно и точно това трябва да направя“ — мърмореше си той, когато ръката му опипа тежките дръжки на резетата, които слабо блестяха на оскъдната светлина, проникваща от единствената лампа на далечната стена.
Но тогава Бенингтън си спомни гласа на Саймън Уотли по сателитния телефон. Така че Кийт си пое дълбоко дъх, издърпа тежките дръжки на двете резета, предпазливо открехна няколко сантиметра вратата и прошепна:
— Здравейте?
Никакъв отговор.
Стаята от другата страна на вратата беше по-тъмна и от коридора и помощникът на конгресмена почувства страхотни болки в стомаха си.
Но светещият циферблат на часовника му напомни, че отмъстителният му работодател щеше да се приземи точно след двадесет и осем минути, и така, с нов изблик на кураж, той отвори вратата и пристъпи в стаята.
Кийт Бенингтън моментално усети острата миризма. За нещастие той не притежаваше животно, така че нямаше как да разбере, че тежкият мирис не можеше да се излъчва от домашен любимец със средни размери.
Това беше само докато зениците му се настроят…
И той видя многовековното дърво в средата на огромната стая…
И пристъпи напред благовеещ пред огромния му ствол…
И чу тихото, тежко тупване зад гърба си, извъртя се и се озова пред две взиращи се жълти очи с фокусирани черни зеници…
И тогава разбра грубата си грешка.
Той се опита да каже нещо, за да си внуши идеята, че не беше възможно да има подобно същество в тази стая, но думите му замръзнаха върху устните.
Когато очите започнаха да се доближават, Кийт Бенингтън направи единственото, което можа да измисли в този момент. Той вдигна пред тялото си плика с осемдесет и седемте страници, които съсипаха живота му за последните шест часа, с нелепата надежда, че това може някак свръхестествено да отклони атаката на ужасното същество и да му позволи да живее няколко секунди повече.
Той усети мустаците на страшния звяр да докосват ръката му и застана нащрек — въпреки че мозъкът му беше вцепенен, — за да посрещне удара на протегнатите нокти, които щяха да раздерат гърлото и гърдите, и стомаха му… После се вкамени на мястото си, когато огромната пантера издърпа плика от ръката му, обърна се, скочи и се скри в тъмнината.
Вълни на адреналин се стекоха по скованите мускули на Кийт Бенингтън, но звукът на разкъсваната хартия високо над главата му стимулира уплашения мъж към действие.
След по-малко от три секунди и без да си спомня как го е направил, Бенингтън стоеше в тъмния коридор, мъчейки се с тежките резета.
След още петнадесет секунди той успя да заключи и резето на втората врата, излезе от къщата, качи се в колата, запали двигателя, направи обратен завой на тъмния, тесен и съвсем мокър селски път… и след двадесет и седем минути и тридесет и две секунди пристигна на международното летище, паркира колата, втурна се към терминала и застана, треперейки, пред входа за пристигащите пътници.
Часовникът над вратата показваше 8,45.
Стоя там още двадесет и три минути, вцепенен и с изцъклени очи, когато накрая закъснелият самолет се приземи и Саймън Уотли влезе в терминала.
По-късно вечерта, когато лежеше в леглото, треперещ над електрическата си възглавница, Кийт Бенингтън най-после осъзна, че почти толкова вкочанясалият, изцъклен и напълно изтощен шеф само му подаде куфара и ръчния багаж, и го последва до колата… И през цялото време, докато пътуваха до дома му, дори веднъж не попита нито за Робърт, нито за досиетата на агентите, нито защо служебната кола — да не споменаваме самия Кийт Бенингтън — воняха на урина.
24.
Малко след девет вечерта същата сряда Хенри Лайтстоун и Боби ла Грейндж се приближиха до малката индустриална зона, преминаха през слабо осветения комплекс и паркираха пред склада, нает от екип „Браво“.
Когато Лайтстоун изключи двигателя, чуха буботещия глас на Дуайт Стоунър и в отговор виковете на Лари Пакстън.
— И ти наричаш това тайна операция? — отбеляза ла Грейндж, когато се взряха с бившият му партньор в ярката светлина, проникваща през решетката над вратата, през цепнатините около прозорците и през пролуките на алуминиевия покрив.
В сравнение с този останалите складове в малката индустриална зона изглеждаха запустели.
— Да, предполагам, че спорят кой да окачи неоновата реклама — отбеляза насмешливо Лайтстоун, когато той и Ла Грейндж се изкачиха до малката метална врата и почукаха.
Лари Пакстън отвори вратата и ярката светлина блесна в очите на двамата мъже.
— Свети Боже, Пакстън, какво по дяволите… — Лайтстоун закри очите си, за да ги предпази от заслепяване.
— Вмъквай си задника вътре, преди проклетото нещо да е избягало — изръмжа командирът на екип „Браво“, като рязко дръпна двамата мъже и тръшна вратата.
— Какво да избяга? — Боби ла Грейндж мигновено замига и вторачи поглед в яркочервените предупредителни надписи, които покриваха дървените сандъци, натрупани върху пода в средата на склада.
