единадесет агенти — активно участваха в тайно разследване на по-малко от сто километра от службата на ФБР в Медфорд, Орегон.
Но вероятно тази новина не би разтревожила Грайнърд повече от откритието, че човекът, който му създаде толкова главоболия през последните две години — специален агент Хенри Лайтстоун, — в този момент беше на по-малко от два километра от офиса на ФБР в Медфорд, готвейки се да започне действия, които щяха да причинят на старши агента от ФБР още повече ядове през следващите дни.
Десет минути по-късно Хенри Лайтстоун и Боби ла Грейндж преминаха през остъкления вход на Националната съдебна лаборатория на Агенцията за охрана на околната среда в Ашланд, Орегон, и спряха за обичайната проверка на рецепцията. Във фоайето забелязаха забързалия се съдебен експерт Ед Роудс, закопчаващ работната си престилка в движение.
— Хенри?
— Хей, Ед. Как си, приятелю?
— Страхотно — приветливо се усмихна Роудс, като раздруса силно ръката на Лайтстоун. — И като поразмисля, изглеждаш много по-добре от последния път, когато те видях — отбеляза той.
— Работата е много по-забавна, когато не стрелят по теб.
— Аха, със сигурност.
— Ед, това е Боби ла Грейндж, бившият ми партньор от отдел „Убийства“ в полицейското управление на Сан Диего. Бих му обяснил какво работиш тук, но нямам никаква представа — призна си Лайтстоун.
— В момента изпълнявам длъжността директор на лабораторията, шеф на компютърната поддръжка и помощникасистент по бърсане на пода. Токущо се спука тръба, която ме принуди да изхвърча оттук.
— Директор на лабораторията? Нима се опитваш да ми кажеш, че шефът отново е излязъл? Той въобще работи ли?
— Абе мярка се от време на време — хилеше се Роудс, докато раздрусваше ръката на Боби ла Грейндж. — Ама да не му го кажете, защото ще ме изрита чак във Вашингтон.
— Нима цялата тази сграда е криминална лаборатория на природозащитниците? — На лицето на Боби ла Грейндж се появи недоумение, докато оглеждаше белия мрамор и стъклената облицовка в синьо.
— Разбира се — похвали се гордо Роудс. — Обичам да ме посещават туристи.
— Нека да свършим първо това, за което сме дошли. — Хенри Лайтстоун измъкна малък прозрачен плик от джоба си.
— Е, предполагам, искаш да ми кажеш, че първата спирка от обиколката ни ще е в лабораторията за контрол. — Ед Роудс използва малка пластмасова карта, за да влезе в обезопасената стая, приближи се до регистриращия брояч, пъхна личната си кодирана карта в едно от четящите устройства, после набра своя код за достъп до системата. — Какво си донесъл?
Лайтстоун му обясни.
— Майтапиш се, нали?
Хенри поклати твърдо глава.
— Добре. — Съдебният експерт спокойно сви рамене, протегна се към близкия телефон и набра трицифрен вътрешен номер.
— Маргарет? Ед е. Спомняш ли си Хенри Лайтстоун от отдела за специални операции? Да, точно така. Е, той пак се върна и няма да познаеш какво ни е донесъл този път.
23.
Помощникът на конгресмена Кийт Бенингтън никак не се забавляваше от този разговор. Ако имаше избор, той би предпо-чел да се измъкне от телефонното общуване със Саймън Уотли и да се забавлява с по-младите служители в офиса им, пред които виреше нос като влиятелен помощник на конгресмена в областта. Или пък да поухажва очарователната стажантка Марла Кордовиан.
„Определена привилегия на професията“ — помисли той и се усмихна.
Но за негово най-голямо учудване Марла не се появяваше за втори пореден ден.
И Саймън Уотли, шефът му, на когото обикновено разчиташе, в момента не присъстваше, за да обсъдят последните новини, защото вероятно летеше някъде над Тенеси обратно за провинцията Джаспър, Орегон, и съдейки по шума от задните редици, беше много близо най-малко до две ревящи деца.
Новините, които получи от Бенингтън — че досиетата на агентите от екип „Браво“ и тази сутрин не са пристигнали по федералната поща, както беше обещал тайният им информатор в американската Агенция за охрана на околната среда във Вашингтон — само усилиха предчувствията на Уотли за провал, оскърбление и предателство.
Въпреки разстоянието едва сдържаното му съскащо раздразнение се чуваше високо и ясно през сателитната връзка на самолета.
Бенингтън да открие веднага Робърт — тайния информатор на Смолсрийд във Вашингтон — на разстояние три часови пояса, дори ако се наложи да използва проклетото ФБР.
И ако Робърт не иска да бъде изритан някъде далеч от Вашингтон, да измъкне документите и до час да изпрати по факса досиетата на федералните агентиприродозащитници в личния кабинет на Уотли.
Веднага след като пристигнат страниците по факса, Бенингтън да заключи вратата на кабинета на Уотли, да сложи ръкавици, внимателно да изреже заглавията на всяка пристигнала страница по факса, да постави досиетата на агентитеприродозащитници в обикновен кафяв плик, да го запечата и адресира до пощенска кутия №14 в пощенския клон в Логърхед, Орегон, да закупи необходимите марки, като използва пощенския автомат в областния клон, после незабавно и лично да занесе този плик до града в местния пощенски клон на улица „Брендиуайн“.
И в 8,45 сутринта, стандартно тихоокеанско време, когато шефът на регионалната служба към канцеларията на конгресмена Саймън Уотли се измъкне от самолета си и влезе в терминала на летището, Кийт Бенингтън — ако все още се интересува от работата си в провинция Джаспър, Орегон — да бъде там, за да го информира лично, че всяка една от тези задачи е била изпълнена.
Почти един час след този разговор съвсем уплашеният по-мощник с нарастващо отчаяние звъня по телефона, докато открие Робърт, който дълго се извинява за провала си с досиетата предния ден, но продължаваше да настоява, че никой от тях не можел да си представи колко труден е бил достъпът до личните досиета на федералните служители. Особено на федералните служители, които участват в тайни операции. Не разбираха ли какво щеше да се случи с него — и неговата приятелка, — ако ги спипат в кабинета с личните досиета, докато използва защитния код за достъп до тези файлове? Не разбираха ли те, че копирането и изнасянето на лична информация с ограничен достъп е углавно престъпление? Не разбираха ли…
Скован и разстроен от собствените си проблеми и без настроение да слуша хленченето на някой, който се фукаше, че прекарва свободното си време по купони с веселия, привлекателен и влиятелен персонал на Конгреса, Бенингтън го прекъсна с кратка ругатня, за да разбере дали все пак е успял да се добере до досиетата.
Да, справил се, което просто трябва да им покаже колко незаменим е за тях, надуто му отвърна Робърт. Но вече било осем и тридесет вечерта и случайно се оказало, че една привлекателна млада служителка от парламентарната комисия за международни връзки се съгласила да го придружи до уединено нощно местенце за няколко питиета. Така че Бенингтън трябвало да му бъде много благодарен, задето изобщо е отговорил на своя пейджър.
И освен това всичките офиси на федералната поща вече били затворени и никой не може да направи нищо — нито Кийт Бенингтън, нито Саймън Уотли, нито дори Смолсрийд. Така че от него толкова, да се справят сами с малките си шибани проблеми…
Минаха още пет минути, докато Бенингтън успее да убеди Робърт, че Саймън Уотли е съвсем сериозен в заплахата си. Бенингтън деликатно му обясни, че безспорно ще притеснят и приятелката му, защото няма как да скриеш нищо от човек като Уотли. Изобщо за всички щеше да бъде много по-добре, ако Робърт просто обуздае половия си нагон, докато изпрати по факса проклетите досиета до кабинета на Уотли колкото е възможно по скоро. Защото, ако не го направи, следващото проклето телефонно обаждане на Бенингтън ще бъде до самия Реджис Джей Смолсрийд.
Тридесет и пет минути по-късно, помощникът получи първия знак, че злополучните неща са пуснати.
