Първата страница от факса на Робърт пристигна до служебния апарат на Саймън Уотли и го информира, че ще я последват още седемдесет и две.
Накрая, петдесет и три минути по-късно, когато факсът избълва и последната страница, разпечатката покриваше пода в офиса на Уотли, а Кийт Бенингтън вече беше на ръба на нервно разстройство.
Според часовника му, към който хвърляше поглед дватри пъти на всяка пристигаща страница, той разполагаше точно с час и деветнадесет минути, за да закара досиетата до пощенския клон в Логърхед и да се върне до летището преди шефа си. Тоест да измине седемдесет и две мили, ако беше пресметнал точно участъците от картата. Вече се беше обаждал до летището три пъти и беше получил един и същи отговор. Да, господине, самолетът пристига навреме.
Което беше невероятна глупост, опита се той да се самоуспокои. Полетите никога не пристигаха навреме.
„Ами ако този наистина пристигне — ужасено си помисли той. — Боже господи.“ Една миля на минута — което означаваше деветдесет километра в час — и щяха да му останат седем минути. „Господи, трябва да побързам — помисли си той, като почти истерично напъха с ръкавици страниците в плика, бързо го облиза — порязвайки езика си на острия ръб — и после побягна към пощенския автомат. Всичко, което трябва да направи сега е… о, господи!“ И напълно забрави приятелския съвет на Уотли за марките.
Бенингтън изразходва две от ценните си минути, за да претършува кабинета, отчаяно търсейки пликове със служебни марки, които Уотли използваше за личната си кореспонденция. После изгуби още три минути, за да преобърне бюрата на другите четирима служители, които работеха на доброволни начала. Той откри дузина щемпелувани, освободени от пощенски такси опаковки за пратки и пликове. Но не намери никакви марки.
Докато бягаше към служебния автомобил с отчаяно стискани в ръката му ключове и плик, той се досети, че вали, че беше забравил да грабне чадъра си и остави вратата на кабинета незаключена. Но вече не му пукаше.
Няма значение. След малко ще стигна до пощата. Там трябва да има автомат за марки!
Но внезапно нов пристъп на паника го прикова в средата на паркинга. Златистият дъжд започна да се просмуква през тънкото му сако, докато той бързо мушна ръка в джоба и измъкна шепа дребни монети. Две по 25 цента, четири от 10, три от 5 цента. Бенингтън прецени на длан тежкия плик.
Не са достатъчни. Едва ли ще стигнат..
По дяволите!
„В пощата трябва да има автомат за дребни — каза си той. — И най-вероятно е автоматът за марки да ги приеме. Би трябвало.“ Погледна часовника си. Седем и двадесет и седем.
Седемдесет и осем минути, за да измине седемдесет и две мили.
Трябва да тръгвам… Веднага!
Като забрави за бързо влошаващите се климатични условия, Кийт Бенингтън се втурна към колата.
Накрая, в седем и тридесет вечерта, същата сряда, жената се отказа.
Поради някаква причина котката просто не искаше да слезе от високия клон.
— Добре, така да бъде — измърмори си тя, после затвори вратата на всекидневната с вековното дърво и залости здраво резето.
Знаеше, че котката е възбудена. Самата тя се чувстваше по същия начин дори след като интригуващият непознат — какво му беше името, Хенри, или нещо такова — си беше тръгнал. И за да овладее възбудата си, тя се примири с раздразнената си котка.
„Ти и аз, и двете, скъпа — помисли си развълнуваната жена, — сега се нуждаем точно от нещо такова.“ След като сложи и второто резе на вратата във всекидневната, жената слезе по коридора до входа и излезе на верандата, за да се убеди, че тъмнината, студът и поройният дъжд са прогонили клиентите й от ресторанта, а после се върна в кухнята.
— Хей, Дани — провикна се тя към готвача, като се опитваше да заглуши високите ритмични звуци на цигулка, долитащи от старото радио.
— Да? — Изведнъж музиката позатихна.
— Навън е пустош, затова смятам да затваряме и да отида до Костко. На привършване са хамбургерите, кафето, какаото на прах и някои други неща, така че не искам да оставя тази работа за утре, тъй като може да ни затрупа снегът.
— Знаеш ли, защо не купиш и пушен свински джолан — предложи й младежът, след като бързо огледа хладилниците. — Мога да приготвя бобена чорба. Това ще зарадва клиентите ни, ако свършат другите продукти.
Жената се засмя.
— Хей, слушай — предупреди го тя. — Оставила съм Саша в стаята. Май е в лошо настроение, така че не влизай там.
— Не се тревожи. Не бих си подал носа там дори да знаех, че е съвсем наред.
Жената се усмихна, после постави табелата „ЗАТВОРЕНО“ на входа и угаси всичките външни лампи без онези, които осветяваха пътеката и пощата.
— Ще се върна след няколко часа. Не забравяй да заключиш, когато си тръгнеш.
Дани я увери, че ще го стори, и когато тя затвори вратата след себе си, чу скрибуцащия звук на цигулката постепенно да се засилва.
Краткият разговор с младия готвач повиши настроението на жената и тя започна да си тананика, когато се мушна в малкия си пикап „Тойота“ със странното на вид устройство, монтирано върху кабината, сложи колана и се насочи към отдалечения търговски комплекс в Медфорд.
Точно седем минути след осем часа, Кийт Бенингтън зави по улица „Брендиуайн“ и засили тежкия автомобил по тъмната, съвсем мокра и хлъзгава уличка.
През цялото време, след като напусна областния офис на Реджис Джей Смолсрийд, непреставащият дъжд съпровождаше уплашения помощник, който вече два пъти почти излетя от шосето, така че много добре знаеше какво рискува.
Но бе станало ужасно късно, а международното летище беше на цели тридесет и пет минути — тридесет, ако наистина рискува. Бенингтън дори не искаше да си представи как ще реагира Саймън Уотли, ако помощникът не го чака във фоайето, за да поеме куфара и ръчния му багаж на мига, в който слезе от самолета и прекрачи прага на терминала.
„Защо го правя?“ — питаше се Бенингтън може би за двадесети път тази вечер, като сграбчи здраво вибриращото кормило, опитвайки се да даде най-доброто, на което беше способен, като продължаваше да се взира през стичащите се потоци от чистачките на предното стъкло.
Въпросът беше безсмислен и безполезен, защото вече знаеше отговора.
Като всички чиновници, Кийт Бенингтън вече беше свикнал с устрема към по-високото политическо стъпало. Но по-лошото беше, че мъжът, който го повлече към това пристрастие, който му показа как точно да се лепне зад гърба на важна политическа личност като Смолсрийд и да използва всички възможни привилегии, беше този, който продължаваше да му причинява сърдечни атаки.
Кийт Бенингтън знаеше, че ако само за един кратък и мъчителен миг се противопостави на Саймън Уотли, ще прекара останалата част от живота си с някоя досадна, безсмислена работа, спомняйки си вкуса на силата, която е имал…
При тази мисъл стомахът на помощника отново го присви и той настъпи газта, като се поднесе на завоя.
И изведнъж.
Видът на тъмната странноприемница в края на дългата уличка без малко да изкара остатъка от обяда на Бенингтън на пода на колата.
Не, не може да е затворено! Не може да бъде!
Но след това той забеляза криволичещата осветена пътека, която водеше към импровизираната поща.
Бенингтън подкара автомобила към паркинга, поднесе се, преди да спре, като разплиска кал и вода към близката дървена веранда, и се втурна по пътеката към местната поща, преди колата да е спряла да вибрира след страхотното безжалостно каране.
Първото, което видя, когато влезе в сградата, или по-точно, първото нещо, което не видя, беше автомат
