наблегна тя. — Много внимателно, много бавно, но уверено… Стой отпуснат и продължавай да поддържаш контакт — инструктира го тя със същия равен глас. — После извърти ръка и нежно погали лапата й с палец. Не трепвай и не прави други резки движения, без значение как ще реагира. Мислиш ли, че можеш?
Хенри усети, че се отпуска от гласа й.
— Да.
— Тогава давай — тихо нареди тя.
— Някакви съвети какво да направя, ако не й хареса? — попита Лайтстоун.
— Каквото и да е, само не прави никакви резки движения — повтори жената с тих и мил глас. — На секундата е способна да ни убие и двамата, ако пожелае. Но предполагам, че вече си го разбрал.
— О, да, веднага — дрезгаво прошепна Лайтстоун.
— Тя има контролиращ нашийник на врата си, който използвам, за да я успокоя, ако е необходимо. Носи го навън на обществени места. Но както вероятно вече си забелязал, не сме навън, така че точно сега той не е на нея.
— И как ще я успокоиш, ако се наложи? — попита Лайтстоун, въпреки че вече се досещаше какъв ще е отговорът й.
— Ако се окаже, че не мога да я контролирам с гласа си, което ще е доста необичайно, но, разбира се, възможно, има оръжие с упойващи стрели върху масата на около десет крачки от лявата ти страна. То се зарежда автоматично и предпазителят е свален. Една стрела много бързо ще я успокои, две ще я приспят, три ще я убият. Обаче трябва да запомниш нещо много важно: доста е вероятно да не успееш да изстреляш трите стрели и въобще да не се докопаш до оръжието, преди тя да те е нападнала. Във всеки случай не искам да умре, освен ако не е абсолютно неизбежно.
„И ако тя умре и ти ще умреш, който и да си“ — помисли си жената.
— Този отговор задоволява ли те?
— Аз… не мисля, че ще се наложи да използваме успокоителните стрели — отговори Лайтстоун, като се молеше увереността му да се дължи на здрав разум.
— Само запомни: бавно и решително. Не забравяй, че тя е необикновено силна и много бърза.
— Не мисля, че ще го забравя — промълви Хенри обезсърчено, като полека повдигна ръката си, но моментално усети ноктите да се впиват по-дълбоко. Но той продължи да вдига ръката си, докато почувства, че котката одобри това, като премести лапите си няколко сантиметра нагоре върху бедрата му и спря да го дращи.
Като поддържаше директно тежестта й, той бавно изви длан и започна да търка меката козина на лапата й с върха на пръстите си.
Котката спря да мърка, фиксира федералния агент с двете си блестящи орбити за кратък съкрушителен момент и после — за негово пълно учудване и облекчение — поднови търкането и мъркането още по- интензивно… като отвреме навреме спираше, за да оближе предните си лапи. Когато го правеше, Лайтстоун усещаше острите й нокти да се впиват все по-дълбоко в дланта му. Бавно и методично, той повдигна ръката си до врата… после до рамената… докато накрая, пръстите му потънаха между мускулестите й плешки.
Мъркането и дращенето на котката нарастваше все повече, когато изведнъж, без предупреждение, тя издаде смразяващ вой и отскочи.
Приземи се и застана готова за скок, мускулите стегнати, а зъбите — оголени. Взираше се хищно в Хенри Лайтстоун с черните си зеници като малки черни точки в центъра на страховитите черни очи.
Лайтстоун затаи дъх, когато котката се извърна и с тихи стъпки излезе от стаята, издавайки зловещ звук — нещо като мъркане, а после пронизителен рев.
Той дълго седя, усещайки треперенето на ръцете си и студените тръпки, пропълзяващи по гърба му.
После бавно въздъхна и се обърна към жената:
— Какво беше това? — прошепна той, за да не развали магията.
— Възбудена е — отвърна жената и направи плавно движение, без да може да заличи напълно своята огромна възбуда.
„Ако той направи това с мен…“ — помисли си тя, а после се насили да изхвърли ярките образи от мислите си.
По-късно, докато стояха във вътрешния двор, поглеждайки с присвити очи към ярката слънчева светлина, Хенри Лайтстоун внезапно усети колко страхотно е усещането да си жив.
Жената го изучаваше дълго и доста съсредоточено, което го накара пак да се почувства напрегнат.
— Направи го за теб — накрая отбеляза тя с онзи тих дрезгав глас, който Лайтстоун намираше за невероятно привлекателен… но също и поради някаква неизвестна причина заплашителен. — И в случай, че се чудиш, да, смятам, че вече много се привърза към теб.
— Не мога да повярвам — заяви твърдо той, макар много добре да го усещаше. — Знам, че нямам право да питам, още по-малко да ти се натрапвам — осмели се той, — но…
— Искаш пак да я видиш… Или може би нас двете? — усмихна се жената и кимна рязко.
— А уж вече не вярвам в приказки — отвърна Лайтстоун, като се надяваше гласът му да звучи безгрижно.
За щастие, като че ли това се оказа най-уместното, което можеше да каже. За първи път тя така широко се усмихна, че направо прониза сърцето на Хенри Лайтстоун.
— Да, може да се върна.
Чувствените й устни се свиха закачливо. Тя се поколеба и за миг зелените й очи със златисти петънца заблестяха опасно.
— Моля те да се върнеш, когато можеш. — Тя хвана ръцете му и го изпрати до портата. — Мисля, че и двете ще се радваме да те видим отново.
— Какво мислиш за една закуска утре? Това ще предизвика ли съдбата?
Жената кимна бавно.
— Закуска утре? Чудесно! — Тя се засмя безгрижно. — Отваряме в шест. Обаче да те предупредя: преди да ти позволя да въздействаш на Саша отново — тя впи очите си в неговите, — трябва да видя съдбата ти.
— Наистина ли мислиш, че е добра идея? — умишлено се забави Лайтстоун, така че да удължи допира на ръката й.
— О, да — съобщи тя уверено, пусна ръката му и отстъпи. — Това е крайно необходимо.
22.
Уилбър Богс идваше в съзнание на кратки проблясъци. Първото му усещане беше, че се е оплел във въжета и мрежи… Бореше се в тъмнина, без да успее да освободи ръцете си и да отстрани покритието върху носа и устата… После приглушени успокояващи го гласове го уверяваха, че всичко е наред.
След неизвестно колко време — ярка светлина и ужасна пресъхналост в устата… И пак тъмнина, и студена ръка, стискаща китката му.
Той премига, за да се опита да разпознае кой беше.
— Е, най-после — поздрави го весел глас. — Време беше да дойдеш в съзнание. Бяхме започнали да се безпокоим.
Богс се опита да каже нещо, но залепналият език отказа да му съдейства.
— Жаден — промълви със стържещ глас, който не успя да разпознае като свой.
— Разбира се, че си жаден, сладурче. — Медицинската сестра натопи чисто парче марля в колба с вода и намокри устните му. — Сега как е?
— Още?
— Една минутка, трябва да говорят с теб.
Все още със замъглен поглед, Уилбър Богс усети студената ръка да потупва китката му, чу отдалечаващи се стъпки… и после много по-различен, мъжки глас отново го събуди.
— Какво да правим? — попита гласът.
Богс дълго обмисляше думите, като се опитваше да подреди всички образи, които се блъскаха в главата му.
