вакуум, така че Лайтстоун беше принуден да го запълни, понякога отговаряйки на нейните въпроси, понякога не. Но въпросите нито веднъж не го застрашиха и тя никога не го насили.
Той реши, че тя е най-самоуверената жена, която някога е срещал, и въпреки всичко една от най- уязвимите.
Нито това откритие, нито неговата чувственост имаха някакъв смисъл.
Нарастващото бръщолевене на стареца периодически се сменяше с тихо мърморене и съзерцаваш на грубата порцеланова чаша, която жената непрекъснато доливаше с горещ шоколад от термоса. Но именно това мънкане позволяваше на него и жената да продължат личния си разговор с по-малки усилия и прекъсвания.
Накрая Мъдреца се отпусна на стола с брада опряна върху гърдите си.
За момент сякаш старият човек заспа. Но после изведнъж се оживи, енергично се размърда, грабна белия си бастун, съобщи, че вече е станало късно, стана и се заклатушка към вратата.
— Предполагам, не трябва да се безпокоя, че нашият гадател се е опитал да се измъкне, без да плати сметката си. — Лайтстоун се засмя ехидно, докато наблюдаваха стареца да се олюлява по пътеката, предпазливо потропвайки с бастуна, който после мушна под рамката на стария мотопед, внимателно напъха тъмните си очила в джоба на ризата, нахлузи огромната защитна каска, запали малкия си мотор и се отдалечи по пътя, следван от огромни облаци пушек.
Жената се усмихна.
— Ако някога се опита да направи нещо такова, ще бъде по-разумно да не изпускаш от очи портфейла си.
— Нима е толкова добър джебчия? — Лайтстоун също се усмихна. — Интересен човек. Но не е твоят тип. — Жената открито го заоглежда. — Как се срещнахте?
— Благодарение на един мой приятел. — Лайтстоун изрецитира няколко от преповтаряните вече детайли за измисленото му минало с Боби и Сюзан ла Грейндж, но без да споменава имената им. — Преди няколко месеца те си купиха тук ранчо за едър добитък. Казах си, щом съм без работа, защо пък да не ги посетя — отново се усмихна той.
— Срещна Мъдреца във фермата? — Любопитно изражение трепна по лицето на жената.
— Не аз, моят приятел го е срещнал. Абе става въпрос за някаква много странна сделка — призна си Лайтстоун. — Въобразява си, че едно от онези митични същества, Голямата стъпка, живее в неговото имение.
— И мислиш, че Мъдреца може да прогони тъмните му фантазии?
— Малко съм изненадан.
— Не вярваш на митични чудовища, нали? — засмя се закачливо жената.
Хенри Лайтстоун се поколеба, опитвайки се да разбере дали не го дразни.
— Опитвам се да не разсъждавам за нещата, които не разбирам — сериозно обясни той. — Но пък вярвам в природата на човека… и особено в човек като Мъдреца, който вероятно се забавлява, като използва хората, които са повече доверчиви, отколкото аналитични.
— Означава ли това, че ти си по-аналитичен? — Тя го наблюдаваше с по-голямо любопитство.
Лайтстоун поклати глава.
— Не, наистина не съм. Това само ми напомня, че ще се чувствам много по-добре, ако разцепиш картите и видя своето бъдеще. И ако някой като Мъдреца ми предложи талисман за късмет, направен от истински митичен звяр, вероятно ще да платя скъпо.
За момент жената се поколеба.
— И не трябва да си ходиш?
Въпросът беше толкова ненадеен, че свари Лайтстоун неподготвен.
Той нервно се усмихна.
— Както казах, в момента нямам работа. Моите приятели ме очакват в дома си за вечеря. Освен ако… — Той сви рамене.
Жената стана, блестящата й от слънцето коса докосна брадичката му, когато тя приближи до него. — Тогава ела с мен.
Те влязоха в ресторанта. Жената водеше, а Лайтстоун внимателно я следваше, усещайки известна напрегнатост в походката й. Опитваше се да не мисли за елегантната й фигура, докато чувствените й стегнати бедра, ханш, гърди и рамене ритмично се очертаваха под меката тънка материя на туниката й…
След като минаха по дълъг тесен коридор, облицован с лакирано дърво, той я последва през люлееща се врата, завиха надясно, после преминаха през друга — която беше заключена с окачена огромна табела на нея: „ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ, НЕ ВЛИЗАЙ“ — и после почти веднага влязоха през втора, двойно заключена врата.
Изведнъж Хенри Лайтстоун се озова в тъмна стая, която беше огромна и щеше да наподобява на пещера, ако го нямаше гигантският многовековен черен дъб, изникнал от пода.
Когато приближиха до грамадното дърво, Лайтстоун откри, че в основата си дънерът бе с диаметър най-малко два метра, а дебелите клони, надвиснали точно над главата му, се разперваха навън и нагоре във всички посоки. Единственото осветление в стаята идваше от малък абажур, който излъчваше светъл кръг върху ниската масичка, заобиколена от три фотьойла, подредени под един от по-ниските огромни клони. Поглеждайки нагоре, Лайтстоун установи, че не може да види тавана, който просто се скриваше над сплетените клони на около десет метра над главата му.
Поради някаква необяснима причина го разтревожи както жената, така и тъмнината над него.
— Седни. — Тя посочи към един от фотьойлите.
Лайтстоун вдигна поглед към тъмното празно пространство за последен път и после се присъедини към жената, която седеше с кръстосани крака от срещуположната страна на малката масичка. Той забеляза как тя се намества така, че разпръскваната светлина от лампата и образуващите се сенки да очертаят еротичните черти на вече неясното й лице. Веднага след като се настани, тя отвори едно дървено сандъче на масата и извади нещо от него.
Предметът, който постави в осветения кръг между тях, приличаше на грубо отчупено парче от ограда. Като го огледа по-отблизо, Хенри Лайтстоун забеляза кичур козина, залепен върху счупено парче дърво.
— Виждаш ли това? — тихо попита тя.
— Имаш предвид козината?
— Да.
Лайтстоун се замисли.
— Искаш да кажеш, че…
— Че твоят митичен звяр може въобще да не е толкова митичен — рече тя с тих, дрезгав глас.
Хенри Лайтстоун огледа кичура по-отблизо и ясно различи около четиридесет странно сплетени и намотани червеникави косъма.
— Как узна… — започна той, но жената се наведе напред и извади още нещо от сандъка.
Без да обръща внимание на въпроса му, тя внимателно издърпа с пинцета два косъма и постави всеки един от тях в отделни малки прозрачни пликове. След това натисна единия плик в дланта му, докато нейната ръка се затопли от излъчваната топлина на неговата, после мушна втория плик в туниката между гърдите си.
— Дори не смея да попитам какво става — накрая се осмели той.
— Някои казват, че косите на Саскуач защитават онзи, който е завладян от дявола… Но само ако този човек притежава котешки дух и вярва в това — добави тя многозначително.
— А другият, който ти… — измърмори той, като посочи към блузата й.
Тя се усмихна.
— О, това са неща, които само ние вещиците правим.
— Аха…
— Знаеш ли — заяви тя, преди Лайтстоун да успее да се изкаже, — Мъдреца наистина вярва, че Саскуач — съществото, което оскуба козината си на тази ограда… — е неговият домашен любимец.
— Предполагам, че той не е от типа хора, които биха се съг ласили да гледат куче.
