Изведнъж сериозното й изражение се замени с усмивка.
— Е, като спомена това, ти също не правиш впечатление на някой, който е готов да гледа куче?
— Защо пък не?
— Интуиция на гадател.
— Аха.
— Означава ли „аха“, че не вярваш на гадателите?
— Означава, че винаги съм любопитен да открия как стават нещата. Без врачките да ми гледат на ръка или да използват колода от 78 карти.
— Понякога екстрасенсите използват различни форми. Аз просто умея да усещам нещата такива, каквито са — сериозно отвърна тя. — Ти не приличаш на хората, които се обвързват със съпруга, деца, кучета — всичко, което изисква постоянни грижи. Тя се усмихна неуверено.
— Не си такъв, нали?
Това беше повече твърдение, отколкото въпрос.
— Нямам съпруга и деца — съгласи се Лайтстоун, подсъзнателно усещащ отново онези предупредителни звънци.
— Разбира се — уверено заговори тя, сякаш потвърждаваше добре известен факт. — И със сигурност нямаш куче?
Лайтстоун сви рамене.
— Израснал съм с тях и предполагам, че бяха добри приятели. Искам да кажа, че те бяха доста привързани. Но винаги са изглеждали толкова зависими… сякаш нямат собствен живот.
— Затова ли никога не си имал собствено куче, след като си напуснал дома си?
— Никога не съм изпитвал тази нужда. А и не се задържам дълго на едно място.
Тя кимна. Личеше си, че се забавлява, и той усети как се отпуска… но само след миг се сепна от следващия й рязък въпрос.
— Някога страхувал ли си се от тях?
— От какво? Кучетата? — захили се Лайтстоун, но умът му продължи да я анализира критично. — Разбира се, че не.
— Дори от големите и страшните? — В чувствения й глас се прамъкна недоверие.
— Имаш предвид добермани, немски овчарки, такива породи ли?
— Или ротвайлери и питбули.
— Не, не, наистина — увери я Хенри, след като за кратко обмисли въпроса й. — Разбирам, че звучи доста самоуверено. Но кучето усеща, ако се страхуваш от него. И от опита, който имам, ако не се страхуваш, те обикновено отстъпват.
— А ако не го направят?
— Не знам, предполагам, че ще се наложи да използвам груба сила. — Хенри Лайтстоун сви рамене. — Никога не съм имал подобен проблем.
— А какво ще кажеш за котките? Лайтстоун любопитно вирна глава.
— Питаш ме дали се страхувам от котки?
Тя кимна, изведнъж зелените й очи със златисти петънца заблестяха. Едно видение, което напълно го влудяваше и тревожеше, откакто беше влязъл в странната стая.
— Предполагам, честният ми отговор е, че аз никога не съм виждал достатъчно голяма, за да… — започна той. Но след това тихо и в същото време много тежко тупване зад гърба му го накара да извърти глава и рамене. Инстинктивно вдигна ръцете си в защитна позиция — после замръзна, когато откри, че се взира в полуприсвити жълти очи с непроницаемо фокусирани като точки зеници, насочени в далечината и безумно трептящи в средата. — … за да ме уплаши — завърши той с дрезгаво шепнене. Собствените му зеници се разшириха от шока, когато разбра защо онези невероятно хипнотични очи трептят.
— Не мърдай — предупреди го тя с учудващо спокоен и равен глас.
— Не се тревожи, няма — обеща той, но въпреки това го направи. Бавно, после малко по-бързо свали ръце и ги отпусна върху кръстосаните си крака, сякаш това беше най-правилното нещо, което трябваше да направи.
— Какво е това? — прошепна той, наистина учуден, че успя да изрече думите с невероятно скованите си гласни струни.
— Ще видиш…
Очите му бавно привикнаха с тъмнината и той видя ниското чело и полуизправените уши, белезникавите оранжеви мустаци, които стърчаха от двете страни на муцуната, покрита като с дебело кадифе… Но най- вече огромната, мускулеста, обагренав сребристо чернота.
О, боже господи.
Пантера.
За миг Хенри Лайтстоун повярва, че ще умре от ужасна смърт. Сърцето му заби в гърдите, а някаква примитивна част от неговия разум пищеше, че трябва да избяга, да се бори, да се скрие, да направи нещо, преди да е станало много късно. Но после поради някаква причина, която той въобще не успя да схване, усети, че единствено леко наклонените уши могат да имат някакъв смисъл.
Не мърдай. Без значение какво ще стане, не мърдай.
Нямаше представа дали той си помисли това, или някой друг — всъщност жената — изрече тези думи.
После с много бързо движение, за да успее да го види, котката неочаквано се доближи — по-точно скочи — и тежките й твърди лапи притиснаха ръцете на Лайтстоун върху краката му, ужасно острите нокти леко се вкопчиха в китките му и дългите мустаци докоснаха гърлото му, преди огромната котка изведнъж да издаде плътен вой и да потърка чело в брадата му.
— Добре ли си? — попита тя по-късно, след време — моменти или часове Лайтстоун нямаше представа — с онзи същия тих спо-коен глас.
— Имам усещането, че напълно съм под него — отвърна Лайтстоун с много тих приглушен глас.
— Нея — спокойно го поправи жената.
— Съжалявам, не забелязах. — Лайтстоун направи гримаса, когато страшно острите нокти се забиха дълбоко в ръцете му, а доволно мъркащото животно сви мускулите на огромните си лапи.
— Всичко, което прави, е нормално — отвърна жената с подчертан язвителен сарказъм, което — за нейно учудване — граничеше с неморалното.
— Всичко ли ще е наред, ако се опитам да я… погаля? — попита Лайтстоун. Определено не желаеше да направи нещо, което да смути добродушното, игриво поведение на котката, но в същото време все повече съзнаваше уязвимостта си. В този момент той знаеше, че ако това животно беше като всички други котки, с които си бе играл като дете, неочаквано и непредсказуемо можеше да направи нещо различно — например захапване или дращене. Той се опитваше да не мисли за ужасно острите й нокти, които се забиваха в меката му и уязвима кожа.
Наистина изумен, Лайтстоун осъзна, че не се страхува — най-малкото не трепери, не хленчи, не му си свива стомахът. Ако чувстваше нещо, това беше само силна емоционална заинтригуваност. И към котката, и към жената, която очевидно притежаваше това животно.
— Мисля, че ще ти позволи — прозвуча гласът на жената с леко променена острота, която Лайтстоун мигновено долови. — Но го направи бавно. Ние сме в непроучена територия.
— Какво точно означава „непроучена територия“? — колебливо попита той.
— Никога преди не е правила подобно нещо… с непознат — почти неохотно си призна жената.
— Това лошо или добро е?
— Не знам. Винаги е много предсказуема. Затова малко съм обезпокоена.
Жената замълча, като продължи да държи ръцете си върху скута, наблюдавайки как голямата котка възторжено потърква муцуната си в лицето на Лайтстоун.
— Лявата ти ръка — тихо предложи тя на госта си. — Можеш ли да я издърпаш и освободиш?
— Не мисля, че ще успея.
„Освен ако не искам да я загубя“ — помисли Лайтстоун, когато острите нокти продължиха да се впиват в кожата на вече наранените му ръце.
— Когато ти кажа — заяви жената с почти хипнотичен глас, — вдигни лявата си ръка, не дясната —
