мишки, които може да убие отровата на една змия. Но хей, ние трябва да имаме по-голяма тегловна маса от седемстотин мишки, нали?
— Аха, предполагам — нервно се съгласи Уошак. — Но какво ще кажеш за петнадесетте хиляди, които онази тигрова змия убива? — Такахара смръщи лице, докато наум превръщаше теглото на мишките в човешки размери.
— Да, това вече е проблем.
Дуайт Стоунър вдигна поглед от писмото и се вторачи в Лари Пакстън.
— Тя се майтапи — твърдо заяви той.
— Да имаш някаква по-добра идея?
— Уха — незабавно предложи Стоунър. — Да полеем склада с бензин и да го подпалим с газовата горелка.
Лари Пакстън огледа склада.
— Нямаме газова горелка — заключи той.
— Ще измайсторя една.
— Проблемът е — неохотно съобщи Пакстър на своя екип, без да обръща внимание на предложението на Стоунър, — че ако онези неща наистина са бременни… Хей! — Очите на Лари Пакстън се разшириха от ужас. — Онези змии вече не мърдат!
— Знаеш ли — размишляваше Томас Уошак на глас, докато със Стоунър наблюдаваха любопитно как двамата им колеги се доближават до терариума, където двете огромни черни змии вече лежаха подозрително неподвижни. — Чудя се какво ли прави сега Хенри.
21.
Тя усети приближаването им, докато стоеше в оранжерията и оглеждаше колекцията от екзотични растения, останали от предишната собственичка.
Двама мъже. Единият, водещият, с тежка походка, разсеян, наподобяващ куче, познат и безинтересен. Другият — с плавни движения, безразличен, типична котка и много по-интригуващ.
Да не кажем опасен.
Мъдреца… и един непознат.
Тя съзнателно избърза, за да ги пресрещне още на портата, защото беше заявила на стария, че за известно време не иска да вижда никакви непознати. Не и след последните. Посещението на Уинтърсоул и неговата приятелка или придружителка я разстрои.
Но не чак толкова, колкото очите на Уинтърсоул. За миг си ги представи и пак усети безсилие. Необикновени бледосиви, точно както Мъдреца ги беше описал. И освен това дясното му око беше по-бледо от лявото, дотолкова, че ирисът почти се сливаше с бялата орбита и зеницата изпъкваше като бездънна дълбока черна дупка. Разликата между двете очи ги правеше да изглеждат сякаш трептят. Без значение колко упорито се опитваше, тя не можеше да установи контакт с очите му. Непрекъснато се усещаше, че се взира в едното или в другото око, или някъде между двете.
Мисля, че той и аз…
Въпреки слънчевата топлина тя потрепери.
„И Саша не му се доверява — помисли си тя, докато се приближаваше до двамата мъже. — Чудя се дали този ще бъде различен?“ За обикновен наблюдател външно тя изглеждаше спокойна и доволна, когато посрещна двамата посетители. Обаче под свободната туника тялото й беше напрегнато, готова да се бори при първия намек на агресия. След като озари брадатия старец с усмивка вместо поздрав, тя съсредоточи цялото си умение върху лицето и тялото на непознатия.
— Този, за когото ти говорих — обяви Мъдреца вместо запознанство, после отстъпи с типичния си тромав маниер и изведнъж тя се озова директно пред новодошлия.
Познавам те.
Обезпокояващото чувство моментално заличи всички други мисли от нейното съзнание.
Мигновено и инстинктивно тя отклони поглед, вдигна и двете си ръце, за да контролира чувството, с което непознатият я завладя. Удивителната му ръка се протегна към нея — здраво стисна дясната й ръка и я притисна силно върху мускулестата си китка. С грациозно движение тя прилепи горната част на тялото си в неговото, за да неутрализира грубата му мъжка сила, после леко докосна с устни бузата му.
— Радвам се да ви видя най-накрая. — Мекото й гърлено шепнене прозвуча напълно спокойно и уверено. Обаче собствената й реакция, също и неговата — или по-точно пълното отсъствие на такава — подкопа нейната самоувереност.
Той просто си стоеше там.
И в тази секунда по-скоро инстинктивно, по усет, който просто изникна от нейното подсъзнание, тя разбра, че този мъж — който и какъвто и да е той — представлява страшна опасност.
Но също и интригуваща, благоприятна възможност.
Поради причини, които не можеше да си обясни, Хенри Лайтстоун също инстинктивно застана нащрек и се почувства напълно объркан и дезориентиран, когато усети колко много го привлича тази елегантна, чувствена и поразително красива жена.
Когато забеляза, че тя се е вторачила в ръцете си, той погледна надолу и откри — за свое най-голямо учудване, защото нямаше спомен да го е правил, — че несъзнателно е хванал нейната твърда, но много по-малка китка с движение, което беше някак… отбранително.
Объркан и неспокоен, неясно усещайки, че тя се чувства също толкова неловко, той вдигна поглед… и откри твърде късно, че тя е направила същото. За първи път през тази почти сюрреалистична пауза, очите му срещнаха нейните.
Ефектът беше мигновен и кръвта му започна да пулсира. Усети внезапна пронизваща болка в стомаха, почти хипнотична. Той моментално разбра, че никога не е виждал — и дори не си е представял — такава жена в досегашния си живот.
„Какво каза тя? — напрягаше ума си, за да си спомни. — Радвам се да ви видя най-накрая? Какво означаваше това?“ Предупреждаващите за опасност звънци започнаха да звънят лудо в тила на Хенри Лайтстоун.
Лейди, коя, по дяволите, си ти?
— Карла. Карла Пардъс — отговори тя на немия му въпрос, като се поколеба за част от секундата, което мигновено привлече вниманието му.
— Хенри — отвърна той, инстинктивно решавайки все още да не издава фамилията си. Интуицията му, развита от годините следователска работа, го предупреди да се отдръпне колкото е възможно по- бързо.
Но другите по-примитивни чувства — любопитството, изкушението и еротичното омагьосване — го спираха.
— Нима каза „най-накрая“? — отвърна той с принудена безгрижност, откривайки, че е невъзможно да избяга от силното привличане на зелените очи със златисти петънца, блестящи на заинтригуващото лице, което по някакъв неопределим начин беше и открито, и грубо, и чувствено примамващо. — Означава ли това, че си ме очаквала?
— Разбира се, от известно време. — Тя се обърна и поведе двамата мъже към покритата веранда с движение, което порази Лайтстоун. — Освен всичко друго аз съм и вещица.
Те седнаха на масата и почти около час отпиваха от горещия чай и шоколад, беседваха за маловажни неща, като позволяваха на Мъдреца да се вмъква в разговора им с любимите си теми. Докато разговаряха, Лайтстоун осъзна, че напълно е заинтригуван от маниерите на младата жена. Начинът, по който седеше, отпускайки се от все още видимо обзелата я тревога; походката й с почти котешка грация; усмивката й като на палаво момиче, но все пак съблазнително, и особено от начина, по който поддържаше контакт — с очите и лекото докосване на ръката му с топлите си пръсти.
Правеше го толкова небрежно, сърдечно и открито и все пак поддържаше изнервяща го дистанция извън сферата на обикновеното флиртуване.
Той усети как тя любопитно проучва миналото му със случайните си въпроси и кратки коментари, които се вплитаха в мърморенето на стареца. Обаче от време на време в тези паралелни разговори се вмъкваше
