че Боби, най-вероятно и Сюзан — видяхте, че го направиха заедно — лепнаха на екипа онзи тип Мъдреца, който те свърза с тази прелъстителка от пощата с голямата котка… Или това беше малка котка с големи нокти?
— Която, във всеки случай, доста лесно уреди очната ставка на Хенри с онзи военен тип, който — също като нашия приятел — може да е закачил шалчето на дамата на шлема си — усмихна се доволно Лари Пакстън.
— Добре скроено — изкоментира Дуайт Стоунър.
— Благодаря.
— Не разбирам… — обърна се Томас Уошак към Такахара и го погледна объркано.
— Също като Рицарите около кръглата маса, Томас — обясни Майк. — Очевидно Хенри е прокълнат от магията на белия рицар. Не го свърта да не спаси честната девица, без значение колко дракони ще изникнат от гората. Това е генетичен дефект. Ще ви го обясня по-късно — обеща техническият агент.
— Знаете ли, можеха да ни разпънат много повече, ако сценарият беше на Халахан — предупреди Лайтстоун.
— Но виж само как са го измислили, Хенри — възрази Пакстън. — Уреждат да се сблъскаш с онези, военните в ресторанта, да ги проследиш и забележиш тяхното наблюдение. После ни предупреждаваш, ние уведомяваме Халахан, той ни казва да стоим настрана — да оставим екип „Чарли“ да се оправя сам. Ние не слушаме, както обикновено, и се притичваме на помощ…
— Хей, дори вземаме страната на честната девица Наташа! — прекъсна ги Томас Уошак, като прихна гръмогласно. — Обзалагам се, че ще се изненада, когато разбере, че Хенри носи шалчето на вещицата върху шлема си!
— Аха, меко казано — хилеше се Стоунър.
— И ще се озовем обградени от видеокамери, а от задниците ни ще излиза червен пушек, когато арбитрите — най-вероятно Халахан и Мур — задействат всички сигнални устройства, които са ни лепнали, след като се приземихме в Медфорд — приключи Пакстън тъжно.
— Трябва да се съгласиш, Хенри, че всички неща се връзват много добре — добави Майк Такахара.
— Вярно… звучи добре, наистина пасва. Но за бога, аз счупих китката на онзи тип! — Лайтстоун продължаваше да гледа недоверчиво въпреки коментарите на другите. — Знам, че я счупих. Чух как изпращя. А и другият — онзи с бледите очи, когото хлапакът нарече сержант — определено е опасен кучи син. Сигурен съм!
— Е, значи онези военни са корави копелета. — Лари Пакстън сви рамене. — Да не мислиш, че Халахан не може да извика екип морски пехотинци от Куантико или някакви рейнджъри от Форт Браг? Момчета, които ще се притеснят за счупената си китка колкото ти за изкълчения си палец.
— Групите за спасяване на заложници от ФБР се обучават в Куантико — напомни Майк Такахара. — И съм чувал, че взимат много от тези момчета направо от армията. Халахан би трябвало даго знае… и подобно тренировъчно упражнение е точно по тяхната част.
— Ами ако грешим? — настоя Лайтстоун.
— Питаш какво ще стане, ако екип „Чарли“ наистина е следен от група корави типове поради някаква причина и те не го знаят? — каза Пакстън.
Лайтстоун кимна.
За миг водачът на екип „Браво“ се замисли.
— Тогава са затънали до гуша в лайна.
— Точно.
— Така че какво да направим, за да сме сигурни… Преди да забъркаме нова каша на Халахан и Мур? — попита Стоунър.
— Най-малкото, трябва да докладваме какво сме видели. — Лайтстоун погледна към Пакстън за потвърждение. — Как можем да го формулираме? В процеса на осъществяване на контакт с лицата, свързани със съмнителния Мъдрец, специален агент Лайтстоун е забелязал, че членовете на екип „Чарли“ в провинцията Джаспър, Орегон, са под активно наблюдение от индивиди, които очевидно имат военен опит. Молим за следващи инструкции.
Няколко секунди Лари Пакстън замислено се взираше в пода. После поклати глава и погледна часовника си.
— Хенри е прав. Трябва да сме сигурни. Но сега е два часът, което прави пет сутринта на източното крайбрежие.
— Няма проблеми. И Халахан, и Мур носят пейджъри — напомни им Майк Такахара.
— Да, но само за спешни съобщения. — Пакстън отново изгледа колегите си. — Въпросът е дали наистина имаме опасна ситуация? Или не е нещо сериозно?
— Ако това наблюдение е истинско, със сигурност не бих искал тези типове да са ми по петите — решително заяви Лайтстоун, после се разколеба. — Но що се отнася до заплахата — не мога да кажа, че правят нещо кой знае колко заплашително… Освен дето лепнаха онова устройство МТЕАР на пикапа ми.
— Може да го е сложил и някой от екип „Чарли“ — напомни му Майк Такахара. — Донато, Либранди и Марашенко са много добре обучени техници. Всъщност това, което знаем, е, че то е поставено, след като наехме пикапа.
— За това няма спор — съгласи се Лайтстоун.
— А как ще докладваме всичко това на Халахан, без да разбере, че сме се панирали? — попита екипа си Лари Пакстън.
— Мога да изпратя съобщение на Фреди Мур по електронната поща — до офиса и до домашния му компютър. Ще прикача бележка до сина и дъщерята му: „Кажи на татко да провери пощата“ — предложи Майк Такахара. — Знам, че прекарва много време с децата си. Със сигурност някое от тях ще бъде на линия тази вечер и ще му предаде съобщението през следващите три или четири часа. В най-лошия случай ще се добере до него в понеделник, когато отиде на работа.
Пакстън поклати глава.
— Добре, направи го и следи за отговор. Наистина искам да разбера как Фреди ще обясни всичко това.
— Няма проблем. Ще включа компютъра да писука, когато пристигне съобщението — предложи техническият агент и се протегна към лаптопа си.
— Междувременно — Хенри Лайтстоун замислено разтриваше подутата си ръка, — хрумна ми една идея как да разберем какво става тук.
— Охо? И как? — запита Пакстън.
— Кое е първото, което ни учеха, че трябва да направи един таен агент при нова задача?
— Да се свърже с местния агент — незабавно отвърна Томас Уошак.
— И мислиш, че ония от екип „Чарли“ се опитват да направят точно това? — скептично попита Дуайт Стоунър.
— О, по дяволите, да. Новобранците са винаги едни и същи. — Лари Пакстън се усмихна лъчезарно и се обърна към Майк Такахара, който се мъчеше да свърже модема си към телефона.
— Майк, кой е местният агент най-близо до нас в Южен Орегон?
— Един момент.
Тридесет секунди по-късно Такахара вдигна поглед от екрана.
— УилбърБогс.
— Добрият стар Уилбър. Като млад агент бил страшилището на залива Чесапийк. Но подразнил височайшите бракониери повечко, отколкото…
Изведнъж Лари Пакстън изкриви лице. После огледа колегите си.
— И вие ли, момчета, си помислихте същото?
— О, да — тихо измърмори Хенри Лайтстоун, а очите му блеснаха. — Халахан, Мур, екип „Чарли“, учението, Боби, Сюзан, гадателят, вещицата… а сега и добрият стар Уилбър. Голямото щастливо семейство играе в един отбор.
— Мислиш, че всички са се съюзили, за да ни натрият носа? — попита Томас Уошак. — И Уилбър Богс?
