— Има пулс. Добре е — съобщи той, после направи знак на войника бързо да я върже.
После се наведе над Лайтстоун.
— Ти добре ли си? — попита равнодушно водачът на екипа за откриване и унищожаване на противника.
— И това е една от жените в Бригадата? — процеди Лайтстоун, като се надяваше гласът му да прозвучи раздразнено и недоверчиво.
— Точно така.
— Тогава си връщам всички думи за деликатните задници на тези хора — извини се Лайтстоун, след като Уинтърсоул го издърпа на нестабилните му крака и му помогна да нагласи очилата за нощно виждане. — Кажи на тези типове от Бригадата да си стоят вкъщи и да изпратят жените си да се бият вместо тях. Тогава проклетото правителство няма шанс.
Малко след полунощ в онзи вторник, докато рейнджърите на Уинтърсоул здраво завързваха зашеметените, мятащи се и със запушени уста агенти от екип „Чарли“ в подземния им затвор, а членовете на Избраната бригада се взираха със страхопочитание в новите си пленници и оживено обсъждаха дългоочаквания съд, главен сержант Аран Уинтърсоул се изкачи по тясната пътека до скалистия склон с изглед към тренировъчната база на Бригадата, където го очакваше подполковник Джон Ръстман.
— Как мина? — попита офицерът.
— Доста гладко. Между другото онази малка кучка — ехидно се захили Уинтърсоул — за малко да осакати новия ни инструктор по ръкопашен бой, преди той да успее да я задуши.
— Няма ли други ранени?
— Само няколко порязвания и натъртвания. Нищо сериозно.
— Отлично — доволно кимна Ръстман. — Сега остава да идентифицираме и отделим Лайтстоун и да им сковем съдебната трибуна… Те ще използват онзи стар хамбар, нали?
Уинтърсоул кимна.
— Добре. После заложи експлозивите и се обади на пресата — завърши Ръстман с доволна усмивка на мургавото лице.
— Е, има още един проблем, сър.
— Какъв?
— Агент Лайтстоун. Все още не знаем как изглежда.
Подполковник Ръстман известно време мълча замислено.
— Кажи ми, сержант — накрая заговори той. — Нали държите все още на сигурно място агент Богс?
— Тъй вярно, сър.
— Дали пък Уилбър Богс няма да разпознае специален агент Лайтстоун?
Уинтърсоул сви рамене.
— Да, сър, предполагам, че ще го разпознае.
— Е, тогава, защо не го попитате?
49.
Съзнанието на Саймън Уотли се върна във формата на болка.
Силна, пулсираща, но явно течността, капеща от венозната банка, овладяваше болката, така че единственото му желание беше да продължава да лежи върху болничното легло и вливащите се във вените му успокояващи лекарства да направят своите чудеса за почти разбитата му нервна система.
Но нещо дразнеше успокоения мозък на Саймън Уотли и продължаваше да приковава вниманието му.
Нещо за полет със самолет.
И за среща.
И някакви писма, с които трябваше да направи… Какво?… Има време.
Не, не няма.
Късно е.
Очите на Саймън Уотли се разшириха…
О, господи. Къде съм?
Изведнъж отговорът се превърна във взрив от агонизираща болка, която полетя към дъното на очните му ябълки и после рикошира няколко пъти в центъра на мозъка му.
Силният, сърцераздирателен стон привлече вниманието на една от медицинските сестри на етажа.
— Здравей, шампионе, как се справяме тази сутрин? — прошепна тя с професионално любезен и загрижен глас, като механично посегна и измери пулса му.
Сутрин? Благодаря ти, господи. Може би не е много късно. Той се опита да прошепне въпроса си, но устните и езикът просто отказваха да му се подчинят.
— Какво каза, скъпи? — Медицинската сестра наведе главата си до бинтованото лице на Саймън Уотли.
Опита пак, но когато се насили да прекара въздух през гласните си струни, нова силна болка прониза мозъка му.
— Колко е часът?
Медицинската сестра погледна часовника си.
— Пет и половина.
„Пет и тридесет… В колко часа трябваше да съм там? Единадесет сутринта? — Уотли се отпусна облекчено на леглото. — Благодаря ти, господи. Много време имам, за да се обадя на Смолсрийд, да му кажа… една минута. Пет и тридесет? Как може? Беше седем и четиридесет и пет, когато…“ — Сестра? — отново се обади с дрезгав глас.
— Да, скъпи?
— Сигурна… ли си… че е пет и тридесет? — Изговарянето на думите причиняваше силна болка в устата му, но той трябваше да знае.
Сестрата пак погледна часовника си.
— Пет и тридесет и две сутринта, ако трябва да бъда точна, и както се предполага, е един доста хубав вторник.
„Вторник?
Не, не може да бъде. Днес е понеделник. Трябва да е понеделник сутринта.“ Саймън Уотли почувства, че гърдите му се стягат от страх и болка.
„Какво се е случило? Слязох от самолета на летище «Дълес» в седем и четиридесет и пет. Това си спомням. Ужасното пътуване. Проклетите деца. Смърдящите тоалетни… Твърде уморен бях, за да прочета писмата от пощенската кутия. Качих се в таксито. Потеглих за хотела и… всичко се обърна с главата надолу…“ Катастрофа.
О, господи, не.
— Сестро, подайте ми телефон!
Той си мислеше, че крещи, но всъщност едва пръскаше слюнка през болезнено пресъхналите си устни и празнината от избитите зъби.
Медицинската сестра утешително постави ръка върху челото на Саймън Уотли.
— Спокойно, сладурче. Не се опитвай да говориш.
— Искам телефон!
Отново някакво ломотене, но този път тя чу думата „телефон“.
— Слушай — опитваше се да го успокои медицинската сестра, — ти само почивай. Наистина не мисля, че все още можеш да разговаряш с някого.
— Моля ви! — Той умоляваше със зачервените си очи, използвайки всяка частица от силата, която можеше да събере, за да говори ясно с изранените си устни. — Нуждая се от телефон. Веднага! Моля ви!
На запад, при три часа разлика, друг сериозно ранен мъж изживяваше подобни трудности в общуването си с хората. Но в този случай провалът на общуването не се дължеше на неразбиране.
