в меланхолия.
„Гледай го ти него — помислиха в едно и също време и Чичиков, и председателят, — за какво взел да се сърди!“
— Аз нося едно писъмце за вас — каза Чичиков, като извади от джоба си писмото на Плюшкин.
— От кого? — каза председателят и като го разпечата, извика: — А, от Плюшкин? Той напразно живее досега на белия свят. Каква съдба! А какъв умен, какъв богат човек беше! Пък сега…
— Куче — каза Собакевич, — мошеник, уморил е от глад всичките си хора.
— Добре, добре — каза председателят, като прочете писмото, — аз съм готов да бъда пълномощник. Кога искате да се направи продавателното: сега ли, или после.
— Сега — каза Чичиков, — аз дори ще ви помоля, ако е възможно, още днес, защото утре бих искал да напусна града; аз донесох и договора, и заявление.
— Всичко туй е хубаво, само че както обичате, но ние не ще ви пуснем тъй скоро. Продавателните ще бъдат направени още днес, но вие все пак ще поостанете при нас. Ето, аз още сега ще дам заповед — каза той и отвори вратата на канцеларията, пълна с чиновници, които приличаха на трудолюбиви пчели, пръснати по питите, ако само восъчните пити могат да се оприличат на канцеларски дела. — Иван Антонович тука ли е?
— Тука! — обади се един глас отвътре.
— Извикайте го!
Известният вече на читателя Иван Антонович, свинската муцуна, влезе в залата и почтително се поклони.
— На, вземете, Иван Антонович, всички тия книжа
— Но не забравяйте, Иван Григориевич — подзе Собакевич, — ще трябват свидетели, поне по двама души от всяка страна. Пратете още сега за прокурора: той е човек без работа и сигурно трябва да си е в къщи, всичко му върши ходатаят Золотух, пръв грабител в света. Инспекторът на санитарната управа и той също няма работа и сигурно е в къщи, ако не е отишъл някъде да играе карти, па има още мнозина, които живеят наблизо тъдява: Трухачевски, Бегушкин — и те само напразно обременяват земята.
— Именно, именно! — каза председателят и веднага прати разсилния за всички тия лица.
— И ще ви помоля още — каза Чичиков, — повикайте пълномощника на една помешчица, от която също направих покупка — син на протопопа отец Кирил; той служел тук при вас.
— Защо не, ще повикаме и него! — каза председателят. — Всичко ще направим, но никому от чиновниците да не давате нищо; аз ви моля за това. Моите приятели не трябва да плащат. — Като каза това, той тозчас даде някаква заповед на Иван Антонович, комуто, както се вижда, тя не се хареса. Продавателните сякаш подействуваха добре на председателя, особено когато той видя, че всичките покупки възлизат на сто хиляди рубли. Няколко минути той гледа Чичиков в очите с израз на голямо удоволствие и най-сетне каза: — Та тъй, а! Такава ми ти работа, Павел Иванович! Значи, и вие се сдобихте вече!
— Сдобих се! — отвърна Чичиков.
— Хубава работа! Наистина, хубава работа!
— Да, аз сам виждам, че по-хубава работа не можех да заловя. Както и да е, но целта на един човек все е неопределена, докато не стъпи най-сетне с твърда нога върху здрава основа, а не върху някаква свободомислена младежка химера! — Тук той много на място укори за либерализма им всички млади хора, и заслужено. Но забележително е, че в думите му все имаше някаква несигурност сякаш той в същото време говореше сам на себе си: „Ех, приятелю, лъжеш, та се късаш!“ Той дори не погледна Собакевич и Манилов от страх да не съзре нещо по лицата им. Но напразно се боеше той: лицето на Собакевич нито помръдна, а Манилов, омагьосан от фразата, само потръсваше от удоволствие главата си одобрително и изпитваше такова дълбоко чувство, каквото изпитва някой любител на музиката, когато певицата надмине дори и цигулката и изпищи такава някоя тънка нота, каквато не е по силите и на птиче гърло.
— Ала защо не обадите на Иван Григориевич — отзова се Собакевич — какво именно сте сдобили? А вие, Иван Григориевич, защо не го попитате какво именно е сдобил? Какъв народ! Просто злато! Че аз му продадох и коларя Михеев.
— Я гледай, значи, и Михеева продадохте? — каза председателят. — Аз зная коларя Михеев: чудесен майстор; той поправи моето кабриолетче. Само че, позволете, как е възможно… вие бяхте ми казали, че умрял…
— Кой, Михеев ли да е умрял? — каза Собакевич, без да се смути ни най-малко. — Брат му беше, дето умря, а той е жив-живеничък и е дори по-здрав, отколкото по-рано. Тия дни нагласи една такава бричка, каквато и в Москва не могат направи. Той би трябвало всъщност само за царя да работи.
— Да, Михеев е чудесен майстор — каза председателят — и аз дори се учудвам как сте могли да се разделите с него.
— А че само Михеев ли е! Ами Пробка Степан, дърводелецът, Милушкин, тухларят, Телятников Максим, кондурджията — всички отидоха, всички продадох! — А когато председателят попита защо ги е продал, щом са били хора, необходими за къщата, и майстори, Собакевич махна с ръка и отговори: — Ей тъй, просто хванаха ме дяволите, я чакай, рекох, да ги продам, и ги продадох от глупост! — След това той наведе глава тъй, като че сам се разкайваше за тази работа, и додаде: — Ей на, побелял съм вече, ала и досега не съм поумнял.
— Но позволете, Павел Иванович — каза председателят, — как купувате селяни без земя? Да не би за преселване?
— За преселване.
— Е, щом е за преселване — работата е друга; а в кои места?
— В кои места ли… в Херсонска губерния.
— О, там земята е прекрасна! — каза председателят и се отзова с голяма похвала за буйните и високи тамошни храни.
— А земя имате ли в достатъчно количество?
— Имам — толкова, колкото трябва за купените селяни.
— Ами река или езеро?
— Река. Впрочем има и езеро. — Като каза туй, Чичиков погледна, без да ще Собакевич и макар че Собакевич беше като по-рано неподвижен, но стори му се, че на лицето му бе написано: „Брей, че лъжеш! Кой знае дали има река и езеро, пък и земя!“
Докато разговорите продължаваха, почнаха неусетно да идват свидетелите: познатият на читателя прокурор мигльо, инспекторът на санитарната управа, Трухачевски, Бегушкин и другите, които според думите на Собакевич напразно обременяваха земята. Мнозина от тях бяха съвсем непознати на Чичиков; колкото не достигаха, па дори и повече, бяха набавени между съдебните чиновници. Доведоха също не само сина на протопоп Кирил, но дори и самия протопоп. Всеки от свидетелите се подписа с всичките си достойнства и чинове, един с извит почерк, друг с полегат, а трети едва ли не с обърнат надолу почерк, като нанизваха такива букви, каквито не са дори виждани в руската азбука. Известният Иван Антонович нагласи работата бързо, продавателните бидоха записани, отбелязани, внесени в книгата и вред, дето трябва, с таксата от полупроцентово мито, както и за напечатване във Ведомостите, и Чичиков заплати съвсем малко. Председателят дори даде заповед да му вземат за данък само половината, а другата половина, незнайно как, се отнесе на сметката на някакъв друг просител.
— И тъй — каза председателят, когато всичко беше свършено, — сега остава само да се полее покупката.
— Аз съм готов — каза Чичиков. — От вас зависи само да определите времето. Би било грехота от моя страна за такова приятно общество да не отворим някоя и друга бутилчица шампанско.
— Не, вие неправилно схванахте работата; шампанското ще доставим ние самите — каза председателят, — това е наше задължение, наш дълг. Вие сте ни гост: ние трябва да ви гощаваме. Знаете ли какво, господа? Засега ето какво можем да направим: хайде да отидем всинца тъй, както сме, у полицейския; той е нашият чудотворец; стига само да смигне, минавайки край рибния пазар или край някоя изба, и ще имаме чудесна закуска! Пък по този случай ще му дръпнем и едно вистче.
Никой не можеше да се откаже от такова предложение. Свидетелите само при споменаването на рибния пазар почувствуваха апетит; всинца тозчас грабнаха шапките си и царската работа се свърши. Когато минаваха през канцеларията, Иван Антонович, свинската муцуна, се поклони учтиво и каза тихичко на
