хванати под ръка, като пазеха пълно мълчание, оказваха си един другиму голямо внимание и се предпазваха взаимно от всякакви ъгли. Ръка за ръка, без да се изпущат, те цял четвърт час се катериха по стълбата, най-сетне я надделяха и се качиха. Една минута Петрушка стоя пред нисичкия си креват, като мислеше как по-прилично да легне и легна съвсем напреко, така че краката му опираха на пода. И Селифан легна на същия креват, като намести глава си върху корема на Петрушка, и забрави напълно, че трябваше да спи съвсем не тук, а може би в стаята за слугите, ако не в конюшнята, при конете. Двамата заспаха мигом, като започнаха да хъркат невероятно дебело, на което господарят от другата стая отговаряше с тънко носово свирене. Скоро подир това всичко утихна и хотелът потъна в непробуден сън; само в едно прозорче се виждаше още светлина — там се бе настанил някакъв поручик, дошъл от Рязан, голям любител, както изглеждаше, на ботуши, защото си беше поръчал вече четири чифта и непрекъснато мереше петия. Няколко пъти той се доближава до леглото, за да ги изуе и си легне, но все не можеше: ботушите наистина бяха добре ушити; и дълго още той дига крак и разглежда майсторски и чудесно направения ток.
ГЛАВА VIII
Покупките на Чичиков станаха предмет на разговори. В града се понесоха слухове, мнения, разсъждения по въпроса, износно ли е да се купуват селяни за преселване. В препирните мнозина показаха пълно познаване на предмета. „Разбира се — казваха някои, — това е тъй, против това не може да се спори: земята в южните губернии наистина е добра и плодородна; но какъв ще е халът на Чичиковите селяни без вода? Там зер няма никаква река!“ — „Това, че няма вода, още не значи нищо, това е нищо, Степан Дмитриевич, но работата е, че преселването не е надеждно нещо. Знае се какъв е мужикът; на нова земя, па и да се залови със земеделие, че и нищо да няма — ни къща, ни кола, ни двор — ще избяга като две и две четири, ще офейка тъй, че и дирята му няма да откриеш.“ — „Не, Алексей Иванович, позволете, позволете, аз не съм съгласен с това, дето казвате, че Чичиковият мужик ще избяга. Русинът е способен на всичко и привиква на всякакъв климат. Изпрати го, ако щеш, чак в Камчатка и му дай само топли ръкавици, той ще плесне с ръце, па ще грабне брадвата и ще вземе да си гради нова колиба.“ — „Но, Иван Григориевич, ти изпусна пред вид едно важно нещо: не си попитал още какъв е Чичиковият мужик? Забравяш, че помешчикът няма да продаде добър човек, залагам си главата, ако мужиците на Чичиков не са крадци и пияници до крайна степен, безделници и с буйно поведение.“ — „Тъй, тъй, аз съм съгласен с това, това е право, никой не ще иде да продава добрите си хора и мужиците на Чичиков са пияници, но трябва да се вземе под внимание, че тука именно е моралът, тука се крие моралът: те сега са нехранимайковци, но като се преселят на нова земя, изведнъж могат да станат отлични поданици. Имало е вече много такива примери — просто по света, па и в историята също тъй.“ — „Никога, никога — казваше управителят на държавните фабрики, — повярвайте, това никога не може да бъде, защото Чичиковите селяни ще имат сега два силни врага. Първият враг е близостта на малоруските губернии, дето, както се знае, ракията се продава свободно. Аз ви уверявам: вътре в две недели ще бъдат мъртво пияни. Другият враг е вече самата привичка към скитнишкия живот, която неизбежно придобиват селяните през време на преселване. Ще трябва май постоянно да са пред очите на Чичиков, ще трябва да ги държи в ежови ръкавици, да ги следи да вършат и най-дребните работи, па и не да се обляга на другиму, ами самичък, лично, дето трябва, да удря в зъбите и в шията.“ — „Защо му е на Чичиков да се разправя сам и да удря в шията? Той може да си намери и управител.“ — „Аха, много ще намерите управител: всички са мошеници!“ — „Мошеници са, защото господарите не си гледат работата.“ — „Това е истина! — подзеха мнозина. — Стига господарят да отбира що годе от стопанство и да умее да познава хората, той всякога ще има добър управител.“ Но управителят каза, че за по-малко от пет хиляди не може да се намери добър управител. Но председателят каза, че може и за три хиляди да се намери. Но управителят каза: „Къде ще го намерите? В носа си ли?“ Но председателят каза: „Не в носа си, ами пак в тукашната околия — именно — Петър Петрович Самойлов: ето управител, какъвто трябва за мужиците на Чичиков“ Мнозина влизаха с жар в положението на Чичиков и трудностите за преселване на такъв голям брой селяни ги плашеха извънредно много; почнаха много да се боят да не би да избухне дори бунт между такъв безпокоен народ, каквито са селяните на Чичиков. На това полицейският началник забеляза, че от бунт няма какво да се боят, че за предотвратяване на бунта съществува властта на капитан-изправника, че капитан-изправникът дори да не иде сам, ами да проводи вместо себе си фуражката си, само тая фуражка ще гони селяните чак до местожителството им. Мнозина предложиха своите мнения по въпроса, как да се изкорени буйният дух, с който били надъхани селяните на Чичиков. Мнения имаше всякакви: имаше такива, които се отличаваха прекалено с военна жестокост и строгост, едва ли не излишна, имаше обаче и такива, които излъчваха кротост. Пощенският началник забеляза, че на Чичиков предстои свещена длъжност, че той може да стане за селяните един вид баща, според неговия израз, да въведе дори благодетелната просвета и по този случай се отзова с голяма похвала за Ланкастерската школа за взаимно обучение40.
Тъй разсъждаваха и говореха в града и мнозина, подбуждани от чувство на участие, съобщиха дори лично на Чичиков някои от тия съвети, предлагаха дори конвой за безопасното отвеждане на селяните до местожителството им. Чичиков благодареше за съветите, като казваше, че при случай не ще пропусне да се възползува от тях, а от конвоя решително се отказа, като забеляза, че той е съвсем непотребен, че селяните, които е купил, са хора с много хрисим характер, чувствуват сами доброволна склонност към преселване и че в никой случай между тях не може да има бунт.
Всички тия тълкувания и разсъждения дадоха обаче най-благоприятни последици, каквито можеше да очаква Чичиков. Именно — пръснаха се слухове, че той е ни повече, ни по-малко от милионер. Гражданите и без туй, както вече видяхме в първата глава, сърдечно обикнаха Чичиков, а сега, подир тия слухове, го обикнаха още по-сърдечно. Но, право казано, те бяха все добри хора, живееха помежду си сговорно, отнасяха се съвсем приятелски и разговорите им носеха печат на някакво особено простодушие и близост: „Любезни приятелю, Иля Илич?…“. „Я чуй, драги Антипатор Захариевич!…“, „Ти попрекали в лъжите, миличък Иван Григориевич“. На пощенския началник, когото зовяха Иван Андреевич, всякога принаждаха: „Шпрехен зи дейч, Иван Андреич?“ С една дума, всичко беше твърде семейно. Мнозина бяха с известно образование: председателят на съда знаеше наизуст „Людмила“ на Жуковски, която тогава беше още неизстинала новост, и майсторски четеше много места, особено: „Боровата гора заспа, долината спи“ и думата „сст“, така че наистина изглеждаше като че ли долината спи; за по-голяма прилика той в това време дори зажумяваше с очи. Пощенският началник беше се вдал повече във философия и четеше много прилежно, дори и нощем. Юнговите „Нощи“41 и „Ключът на природните тайни“ от Екартсхаузен42, от който правеше доста дълги извадки, но какви и от какъв характер бяха те, това никой не знаеше. Ала той беше духовит, цветист в думите си и обичаше, както сам казваше, да „нагизди“ речта си. А нагиздваше речта си с маса различни частици, като „господинчо ти мой, ей такъв-някакъв, знайш, разбирате ли, можете да си представите, относително тъй да се каже, един вид“ и други, които изсипваше с торби; нагиздваше той речта си също сполучливо с подмигване, примижаване с едно око, което придаваше доста хаплив израз на многото му сатирични подмятания. Другите бяха също малко или много хора просветени: кой чел Карамзин, кой „Московские ведомости“, кой съвсем нищо не чел. Някой беше туй, което се нарича заплес, т.е. човек, когото трябва с ритници да подигате зарад нещо; някой беше просто дембел, пролежал, дето се вика, цял живот на една кълка, когото дори напразно ще подигате: няма да стане в никой случай. Откъм благовидност, вече се знае, всички бяха надеждни хора — нито един охтичав нямаше измежду тях. Всички бяха такива, на които жените им в нежни разговори насаме даваха имената: тулумче, дебеланчо, шишко, печурче, кики, жужу и др. Но изобщо те бяха добри хора, пълни с гостоприемство, и който вкусеше заедно с тях хляб и сол или прекараше една вечер на вист, вече им ставаше някак си близък, а още повече Чичиков със своите омайни качества и маниери, който знаеше в действителност великата тайна да се харесва. Те тъй го обикнаха, че той не виждаше начин как да се изскубне от града; той току слушаше: „Хайде, една седмичка, още една седмичка поживейте с нас, Павел Иванович!“ С една дума, той беше носен, дето се вика, на ръце. Но несравнено по-забележително беше впечатлението (за чудо и приказ!), което направи Чичиков на дамите. За да се изясни това поне що-годе, трябва да се кажат много неща за самите дами, за тяхното общество, да се опишат, както се вика, с живи краски душевните им качества; но това е много трудно за автора. От една страна, спира го безграничната му почит към съпругите на сановниците, а от друга страна… от друга страна е просто трудно. Дамите на град N. бяха… не, по никой начин не мога; чувствувам сякаш
