страх. Най-забележителното нещо, което имаха дамите на града N., беше… Чудна работа — перото ми никак не се помръдва, сякаш някакво олово има в него. То се видяло, за характерите им ще трябва да предоставим да говори онзи, чиито краски са по-живи и са повечко на палитрата му; а ние ще трябва май да кажем само две думи за външността им и за онуй, което е по-повърхностно. Дамите на града N., бяха, дето се вика, презентабелни и в това отношение, човек можеше смело да ги тури за пример на всички други. Колкото се отнася до това, как да се носят, да спазят тон, да поддържат етикет и множество най-тънки приличия, а особено да се съобразят с модата в най-последните й дреболии — в това те бяха изпреварили дори петербургските и московските дами. Обличаха се с голям вкус, разхождаха се из града с каляски, както предписваше последната мода, отзад се поклащаше лакей със златносърмена ливрея. Визитната картичка, па ако ще би да е написана и върху някоя девойка спатия или асо каро, беше твърде свещено нещо. Заради нея две дами, големи приятелки и дори роднини, се бяха разсърдили съвсем именно защото едната от тях не беше върнала една визита. И как не се мъчеха после мъжете и роднините им да ги помирят, но не би, излезе, че всичко на света може да се направи, само едно нещо не може: да помириш две дами, разсърдени за невръщане на визита. Тъй си и останаха двете дами във взаимно неразположение според израза на градския свят. По заемането на първите места също ставаха множество твърде силни сцени, които внушаваха на съпрузите понякога съвършено рицарски великодушни понятия за застъпничество. Дуели между тях, разбира се, не ставаха, защото всички бяха граждански чиновници, но затова пък гледаха как да си напакостят един на друг, дето можеше, което, както се знае, понякога бива по-тежко от всякакъв дуел. В нравите си дамите на град N. бяха строги, изпълнени с благородно негодуване против всичко порочно и против всякакви съблазни, наказваха без милост всички слабости. Ако все пак между тях ставаха някои неща, които хората наричат туй-онуй, те ставаха скришом, така че не личеше нищо какво става; запазваше се всичкото достойнство и съпругът биваше тъй приготвен, че и да видеше сам това туй-онуй или да чуеше за него, отговаряше накъсо и благоразумно с пословицата: „Кому влиза в работа, че дядо седи с бабата!“ Трябва да се каже още, че дамите от град N. се отличаваха, подобно на много петербургски дами, с необикновена предпазливост и приличие в думите и изразите. Никога те не казваха: осекнах се, изпотих се, изплюх се, а думаха: „Облекчих носа си, послужих си с кърпичката.“ В никой случай не биваше да се каже: „Тази чаша или тази чиния вони.“ И дори не можеше да се каже нищо такова, от което се подразбира това, а вместо туй казваха: тази чаша се държи зле или нещо подобно. За да се облагороди още повече руският език, почти половината му думи бяха съвсем изхвърлени от разговора и твърде често ставаше нужда да се прибягва до френски език: затова пък там, по френски, работата беше друга, там се позволяваха такива думи, които бяха много по-остри от споменатите. И тъй, това може да се каже за дамите от град N. като говорим повърхностно. Но ако се надникне по-дълбоко, разбира се, ще се открият много други работи, ала много е опасно да се надниква по-дълбоко в дамските сърца. И тъй, като се ограничим с повърхността, ще продължим. Досега всички дами някак малко говореха за Чичиков, като му отдаваха обаче пълна справедливост за приятностите на светските обноски; но откак се пръснаха слухове за неговото милионерство, намериха се и други качества. Впрочем дамите съвсем не бяха интересчийки: вината за всичко беше думата милионер, не самият милионер, а именно едничка думата; защото в самин звук на тая дума, вън от паричното богатство, се съдържа нещо такова, което действува и на хората подлеци, и на хората ни туй, ни онуй, и на добрите хора, с една дума — действува на всички. Милионерът има тая изгода, че може да види подлостта, съвсем безкористната, чистата подлост, неоснована на никакъв интерес: мнозина знаят твърде добре, че няма да получат нищо от него и нямат никакво право да получат, но без друго или ще отърчат напреде му, или ще му се ухилят, или ще му снемат шапка, или ще се натрапят силом на някой обед, дето са чули, че е поканен милионерът. Не може да се каже, че това нежно разположение към подлост бе почувствувано от дамите, ала в много гостни почнаха да говорят, че, разбира се, Чичиков не е пръв хубавец, но затуй е такъв, какъвто трябва да бъде един мъж, че ако беше малко по-пълен или по- дебел, това вече нямаше да бъде добре. При това изказваха се дори някак май обидно за тъничкия мъж, че той не бил нищо повече освен нещо като зъбна клечка, а не човек. В дамските тоалети се оказаха маса различни прибавки. В хана почна да се трупа навалица, едва ли не се изпотъпкаха: стана дори цял панаир — толкова много екипажи се натрупаха. Търговците се почудиха, като видяха как няколко къса материи, които бяха докарани от панаира и не се харчеха поради високата цена, изведнъж потръгнаха и се разпродадоха в превара. Във време на литургия у една дама забелязаха такъв голям кръг на роклята, който се бе разперил почти на половината църква, че приставът, който беше там, даде заповед да се дръпнат хората по-настрана, т.е. по-наблизо до черковния трем, за да не би някак да се смачка тоалетът на нейно високоблагородие. Дори сам Чичиков не можа отчасти да не забележи това необикновено внимание.
Веднъж, като се върна дома, той намери на масата си писмо: отде и кой го бе донесъл, нищо не се знаеше; трактирният слуга каза, че го донесли и поръчали да не казва от кого е. Писмото започваше твърде решително, именно тъй: „Не, аз трябва да ти пиша!“ След туй ставаше дума, че има тайно съчувствие между душите; тази истина беше скрепена с няколко точки, които заемаха почти половин ред; после идеха няколко мисли, твърде забележителни по своята вярност, така че ние смятаме почти за необходимо да ги цитираме: „Какво е нашият живот? Долина, дето са се поселили скърбите. Какво е светът? Тълпа от хора, която не чувствува.“ После авторката споменаваше, че мокри със сълзи писмото на нежната си майка, която двайсет и пет години, откак я няма на света; викаше Чичиков в пустинята, да остави на всякога града, дето хората живеят в задушни сгради, без въздух; краят на писмото лъхаше дори със същинско отчаяние и завършваше с тия стихове:
В последния стих не бе спазен размерът, но това впрочем не е нищо: писмото беше написано в духа на тогавашното време. Нямаше също никакъв подпис: нито име, нито фамилия, нито дори месец и дата. В post scriptum беше само прибавено, че неговото собствено сърце трябва да отгатне коя е авторката и че на утрешния бал у губернатора ще присъствува самият оригинал.
Това го заинтересува доста много. В анонимното писмо имаше нещо тъй примамливо и дразнещо любопитството, че той го прочете втори и трети път и най-сетне каза: „Любопитно би било обаче да се знае коя го е писала!“ С една дума, работата, както се вижда, стана сериозна, повече от час той непрекъснато мисли за това, най-сетне, като разпери ръце и наведе глава, каза: „А писмото е твърде, твърде фино написано!“ После, от само себе си се разбира, писмото бе сгънато и турено в ковчежето, в съседство с някакъв афиш и сватбена покана, пазена седем години в същото положение и на същото място. Подир малко му донесоха наистина покана за бал у губернатора — нещо съвсем обикновено в губернските градове: дето има губернатор, там има и бал, инак не би имало надлежната любов и уважение от страна на дворянството.
Веднага всичко друго биде изоставено и отстранено и всичко бе насочено към приготовленията за бала; защото наистина имаше много подбудителни и дразнещи причини. Затуй може би, откак свят светува никога не се е употребявало толкова време за тоалет. Цял час бе посветен само на разглеждане лицето в огледалото. Той се опита да му придаде множество разни изрази: ту важен и сериозен, ту почтителен, но с известна усмивка, ту просто почтителен без усмивка, направи пред огледалото няколко поклона, придуржени с неясни звукове, донякъде прилични на френски език, макар че Чичиков съвсем не знаеше френски. Той направи дори сам на себе си множество приятни сюрпризи, смигна, кривна устни и направи нещичко с езика си; с една дума, какво не прави човек, когато остане самичък и чувствува при това, че е хубавец, а освен туй, като е уверен, че никой не го гледа през ключалката. Най-сетне той се плесна леко по брадичката, като каза: „Ах ти, муцунке такава!“ и почна да се облича. Настроение на най-голямо доволство го съпровождаше през цялото време на обличането, като си туряше презрамките или като си връзваше вратовръзката, той правеше реверанс с крак и се покланяше с особена пъргавина и макар че никога не бе танцувал, направи
