Чичиков:
— Купихте за сто хиляди селяни, а за труда дадохте само една беличка.
— Че какви селяни са те? — отговори му на това шепнешком Чичиков — Съвсем празни, нищожни хора, не струват и наполовина. — Иван Антонович разбра, че посетителят е с твърд характер и не ще даде повече.
— Ами по колко взехте душата от Плюшкин? — пошепна му на другото ухо Собакевич.
— Ами защо сте турили Воробей в списъка! — отвърна му на това Чичиков.
— Какъв Воробей? — каза Собакевич.
— Ами че жената Елисавета Воробей, пък и ер голям сте й турили на края.
— Не, никакъв Воробей не съм вписвал — каза Собакевич и отиде към другите гости.
Гостите най-сетне стигнаха вкупом до къщата на полицейския началник. Полицейският началник наистина беше чудотворец: щом само чу в що се състои работата, в същата минута повика пристава, един пъргав момък с лакирани ботфорти, и уж му пошепна на ухо две думи само и прибави: „Разбираш?“, а там, в другата стая — в същото време, когато гостите се сражаваха на вист — на масата вече се явиха: моруна, есетра, сьомга, далак хайвер, пресносолен хайвер, сельодки, пъструга, сиренета, пушени езици и риби — всичко туй от страна на рибния пазар. После като добавки от страна на домакина се появиха готварски изделия: баници с рибя главя, дето бяха влезли хрущялите и хрилете на една 9-пудова есетра, друга баница с гъби, банички с месо, масленки, варено говеждо. Полицейският началник беше един вид баща и благотворител в града. Между гражданите той беше съвсем като в родно семейство, а в дюкяните и в безистена се отбиваше като в собствен свой зимник. Изобщо той седеше здравата на мястото си, както се казва и владееше длъжността си в съвършенство. Трудно беше дори да се каже дали той бе създаден за мястото си, или мястото за него. Работата беше нагласена тъй умно, че той получаваше двойно повече доходи от всичките свои предшественици, а между туй беше заслужил любовта на целия град. Първи търговците най-много го обичаха именно за това, че не беше горд; и наистина той кръщаваше децата им, сватосваше се с тях и макар че ги скубеше понякога здравата, но правеше това някак извънредно майсторски: и по рамото ще те потупа, и ще се засмее, и с чай ще те напои, ще ти обещае и сам ще дойде да поиграе на дама, ще те разпита за всичко: как отиват работите, кое как е. Ако чуе, че детето нещо се поболяло, ще ти каже и някой цяр; с една дума, човек и половина! Ще тръгне с файтона да разпореди нещо, а през това време ще отвори с тогоз-оногоз приказка: „Как е, Михеич! Ще трябва някой ден ние с тебе да си доиграем играта.“ — „Да, Алексей Иванович — отговаря този, като отлага шапка, — ще трябва.“ — „Ех, брате, Иля Парамонич, намини към мене да видиш моя вран кон; ще го извадя да се надбягваме с твоя, пък впрегни и своя в кабриолета; ще ги опитаме.“ Търговецът, който беше луд за хубави коне, се усмихваше с една особена, дето се вика, охота и като поглаждаше брадата си, думаше: „Ще ги опитаме, Алексей Иванович!“ Дори всички продавачи, обикновено свалили шапки в това време, се споглеждаха с удоволствие един друг, сякаш искаха да кажат: „Алексей Иванович е добър човек!“ С една дума, той беше успял да спечели пълна популярност и мнението на търговците беше такова, че Алексей Иванович, „макар че ще те вземе, но затуй пък никак няма да те изложи“.
Като забеляза, че закуската беше готова, полицейският началник предложи на гостите да довършат виста подир ядене и всички отидоха в оная стая, отдето миризмата отдавна приятно дразнеше ноздрите на гостите и дето Собакевич вече отдавна назърташе във вратата, забелязал отдалече есетрата, сложена настрана в една голяма чиния. Гостите, като изпиха по една чаша ракия с тъмен маслинен цвят, какъвто имат само сибирските прозрачни камъни, от които в Русия режат печати, пристъпиха от всички страни с вилици към масата и взеха да проявяват, дето се вика, всеки характера и склонностите си, като налегнаха кой хайвера, кой сьомгата, кой сиренето. Собакевич, като остави без всякакво внимание всички тези дреболии, се прилепи до есетрата и докато другите пиеха, разговаряха и ядяха, той в четвърт час и нещо й видя цялата сметка, така че, когато полицейският началник си спомни за нея и с думите: „Ами как ще ви се стори, господа, ей това произведение на природата?“ се приближи уж към нея с вилица, заедно с другите той видя, че от произведението на природата беше останало само една опашка; а Собакевич беше се притаил тъй, като че ли ни лук ял, ни на лук мирисал, и беше отишъл при една чиния по-надалечко от другите, па чоплеше с вилицата една малка сушена рибка. Като свърши работата с есетрата, Собакевич седна в едно кресло и вече нито яде, нито пи, а само жумеше и мигаше. Полицейският началник, както изглеждаше, не обичаше да жали виното; тостовете нямаха брой. Първият тост се пи, както може би читателите сами се досещат, за здравето на новия херсонски помешчик, после за благоденствието на неговите селяни и щастливото им преселване, после за здравето на бъдещата му жена-хубавица, което отрони приятна усмивка от устата на нашия герой. Обградиха го от всички страни и почнаха да го молят убедително да остане поне за две седмици в града: „Не, Павел Иванович! Както обичате, ала то прилича, като да дойдеш до прага и назад, само колкото да изстудиш стаята! Не, вие ще останете повече време с нас! На, ние ще ви оженим, нали, Иван Григориевич, ще го оженим.“
— Ще го оженим, ще го оженим! — подзе председателят. — Както и да се опирате, с ръце и с крака, ще ви оженим! Не, приятелю, попаднахте тука, сега не се оплаквайте. Ние не обичаме да се шегуваме.
— Че какво пък? Защо ще се опирам с ръце и крака — каза Чичиков усмихнат, — женитбата не е такова нещо, та да… стига да има мома.
— Ще има и мома! Как да няма? Всичко ще има, всичко, каквото искате!…
— Е, щом има…
— Браво, остава! — закрещяха всички. — Бива, ура, Павел Иванович! Ура! — И всички се доближиха до него с чаши, да се чукат. Чичиков се чукна с всички. „Не, не, още!“ — думаха ония, конто бяха по-разпалени, и се чукаха още по веднъж, после посегнаха трети път да се чукат, чукаха се и трети път.
В късо време на всички стана необикновено весело. Председателят, който във весело настроение ставаше премил човек, прегърна няколко пъти Чичиков, като думаше със сърдечно излияние: „Душке моя! Мамичко моя!“ и дори като щракна с пръсти, той почна да подскача около него и да тананика известната песен „Ах ти, такъв-онакъв камарински мужик!“ Подир шампанското отвориха маджарско, което още повече повиши духа и развесели обществото. За виста съвсем забравиха; препираха се, крещяха, говореха за всичко — за политика, дори за военно дело, излагаха волни мисли, за които в друго време сами биха натупали децата си. Решиха тутакси множество най-трудни въпроси. Чичиков никога не беше се чувствувал в такова весело разположение, представяше си вече, че е истински херсонски помешчик, говореше за разни подобрения, за триполната система в селското стопанство, за щастието и блаженството на две души и почна да декламира на Собакевич посланието на Вертер до Шарлота39 в стихове, на което оня само мигаше, седейки в креслото, защото подир есетрата чувствуваше голяма склонност към сън. Чичиков сам се досети, че бе почнал много да се отпуска, поиска екипаж и се възползува от файтона на прокурора. Прокурорският кочияш, както стана явно из пътя, беше опитен мъж, защото караше само с една ръка, а другата беше извил назад и прикрепваше с нея господаря. По такъв начин, вече с прокурорския файтон, той си отиде в хотела, дето дълго на езика му още се въртяха всякакви глупости: руса румена девойка с трапчинка на дясната буза, херсонски села, капитали. На Селифан бидоха дадени дори някои и други стопанствени заповеди: да събере всички новопреселени мужици, за да ги провери гласно един по един. Селифан мълком слушаше доста дълго време, после излезе от стаята и каза на Петрушка: „Върви да събличаш господаря!“ Петрушка се залови са събува обущата му и насмалко щеше заедно с тях да смъкне на пода и самия господар. Но най-сетне обущата бяха събути, господарят беше съблечен както трябва и като се повъртя малко в леглото, което скърцаше немилостиво, заспа решително като херсонски помешчик. А през това време Петрушка изнесе на коридора панталоните и фрака с тъмночервен цвят на точици, който разпери върху дървената окачалка, и почна да го шиба с камшик и четка тъй, че напълни целия коридор с прах. Когато се готвеше вече да ги снеме, гой погледна надолу от чардака и видя Селифан, който се връщаше от конюшнята. Те срещнаха погледите си и се разбраха помежду си с усет: господарят, значи, се тръшна да спи — можем и ние да мръднем тук-там. Тозчас, след като отнесе в стаята фрака и панталоните, Петрушка слезе долу и двамата тръгнаха заедно, без да си говорят нищо за целта на пътуването и шегувайки се из пътя за съвсем други работи. Разходката им не беше надалече: те минаха само на срещната страна на улицата, наближиха къщата, която беше срещу хотела, и влязоха в ниската стъклена окадена врата, която водеше почти в зимник, дето вече седяха около дървени маси множество всякакви хора: и с бръснати, и с небръснати бради, и с кожуси, и просто по риза, а някои и с власати шинели. Какво правеха тука Петрушка и Селифан, бог знае: но излязоха оттам след един час,
