преброяване, така че аз да плащам данъците за тях. А за да не се създаде някакъв лош пример за съблазняване, вие ще направите това прехвърляне чрез крепостен акт, като че тия хора са живи.
„И таз хубава! — помисли си Леницин. — Това е нещо крайно чудновато.“ И дори се поотмести със стола си малко назад, защото беше съвсем смаян.
— Съвсем не се съмнявам, че ще бъдете напълно съгласен с тая работа — каза Чичиков, — защото тая работа е съвсем така, както току-що говорихме. Тя ще бъде извършена между солидни хора тайно и няма да има лош пример за никого.
Какво да прави? Леницин се намери в затруднено положение. Той съвсем не можеше да предвиди, че изказаното преди малко мнение ще го доведе до такова бързо осъществяване на дело. Предложението беше крайно неочаквано. Разбира се, в тая постъпка не можеше да има нищо вредно за никого. Все едно, помешчиците бяха заложили и тия хора наред с живите; значи, хазната не може да има някаква загуба. Разликата е това, че щяха да бъдат в едни ръце, а иначе биха били в различни. Но все пак той изпитваше затруднение. Той познаваше законите и беше търговец, и то почтен търговец. Не би решил работата криво за никакви подкупи. Но сега той се спря, защото не знаеше какво име да даде на това действие — дали е право, или не право.
Ако някой друг би се обърнал към него с такова предложение, той би могъл да каже: „Това е глупост, празна работа! Не искам да играя на кукли или да се шегувам.“ Но гостът толкова вече му се бе харесал, те толкова добре се бяха разбрали по много работи около успехите на просветата и на науките — как да му откаже? Леницин се намираше в извънредно затруднително положение.
Но в това време, сякаш за да помогне в нещастието, в стаята влезе младата чипоноса домакиня, съпругата на Леницин, и бледа, и слабичка, и нисичка, и облечена с вкус като всички петербургски дами. Зад нея бавачката внесе на ръце дете-първенец, плод на нежната любов на неотдавна бракосъчеталите се съпрузи. Чичиков, разбира се, веднага се доближи до дамата и не само с подходящ поздрав, а и с приятно привеждане на главата си встрани твърде я разположи в своя полза.
Сетне се затече към детето. То захвана да реве, ала Чичиков успя да го вземе на ръце с думите. „Агу, агу, миличък!“, с щракане на пръстите си и с халцедоновия печат от часовника си. Като го взе на ръце, той почна да го вдига нагоре и с това възбуди в детето приятна усмивка, която зарадва много двамата родители.
Но дали от удоволствие, или от нещо друго, детето изведнъж направи нещо лошо. Жената на Леницин извика: „Ах, боже мой! Той повреди целия ви фрак!“
Чичиков погледна: ръкавът на съвсем новия фрак беше целият повреден. „Да те вземе мътната, дяволче проклето!“ — избърбори ядосано той на ума си.
Домакинът и домакинята, и бавачката — всички се завтекоха за одеколон; почнаха да го бършат от всички страни.
— Нищо, нищо, съвсем нищо — казваше Чичиков. — Какво е виновно невинното дете? — И в същото време си казваше мислено: „И колко добре ме улучи, проклетото мръсниче.“
— Златна възраст! — каза той, когато вече съвсем го обърсаха и приятният израз се върна на лицето му.
— Наистина — каза домакинът, като се обърна към Чичиков също с приятна усмивка — какво може да бъде по-завидно от детската възраст: никакви грижи, никакви мисли за бъдещето…
— Едно състояние, което човек е готов веднага да приеме — каза Чичиков.
— Без да му мисли много — каза Леницин.
Но и двамата като че лъжеха. Да бяха им предложили такава размяна, те веднага биха се отказали. И наистина какво удоволствие е да седиш в ръцете на бавачката и да цапаш фраковете.
Младата домакиня и първенецът се оттеглиха с бавачката, защото трябваше да се изчистят някои неща и по него: като награди Чичиков, той не забрави и себе си.
Това незначително наглед обстоятелство склони домакина още повече на страната на Чичиков. Как наистина да откаже на такъв приятен, общителен гост, който оказва толкова нежно внимание на неговото дете и тъй великодушно плати със собствения си фрак. Левицин си мислеше така: „Защо пък наистина да не изпълня молбата му, щом е такова неговото желание?“
ЗАКЛЮЧИТЕЛНА ГЛАВА
В същото време, когато Чичиков, в нов персийски халат от златиста термалама, изтегнат на дивана, се пазареше с пристигналия контрабандист-търговец от еврейски произход и с немски изговор, а пред него лежаха вече купеният топ от най-доброкачествено холандско платно за ризи и две картонени кутийки с най-отличен сапун от първоразредно качество (тоя сапун беше същият, който той някога купуваше в Радзивиловската митница, той наистина имаше качеството да придава на бузите непостижима нежност и поразителна белота), в същото това време, когато той купуваше като познавач тия необходими за възпитания човек продукти, чу се грохот от пристигаща карета, който се отекна с леко раздрусване на прозорците и стените на стаята, и влезе негово превъзходителство Алексей Иванович Леницин.
— Предоставям на преценката на ваше превъзходителство да кажете какво е платното и какъв е сапунът, и какво е това нещо, което купих вчера! — При тия думи Чичиков сложи на главата си фесчето, везано със злато и мъниста, и застана като персийски шах, изпълнен с достойнство и величие.
Но без да отговори на въпроса, негово превъзходителство каза със загрижен вид:
— Трябва да поговоря с вас по работа — Почтеният търговец с немски изговор бе веднага изпратен и те останаха сами.
— Знаете ли каква неприятност? Намерено е друго завещание на старата, направено преди пет [години]. Половината от имението се дава на манастира, а другата — на двете възпитанички по половина и повече нищо никому.
Чичиков остана слисан.
— Но това завещание е празна работа. То не значи нищо. То е унищожено от второто.
— Ала в последното завещание не е казано, че с него се унищожава първото.
— То се подразбира от само себе си. Последното унищожава първото. Това са глупости. Това първо завещание не го бива за нищо. Аз зная добре волята на покойната. Аз бях при нея. Кой го е подписал? Кои са били свидетели?
То е засвидетелствувано, както се полага, в съда. Свидетели са бившият съдия по съвест Бурмилов и Хаванов.
„Лошо — помисли си Чичиков, — Хаванов, казват, е честен, а Бурмилов е стар лицемер, чете в празник Апостола в църква.“
— Но глупости, глупости — каза той гласно и веднага почувствува, че е решен на всичко. — Аз зная тая работа по-добре: аз присъствувах при последните минути на покойната. Аз зная това най-добре. Готов съм лично да се закълна.
Тия думи и решителността му успокояха за минута Леницин. Той беше много развълнуван и дори бе почнал да подозира дали не е имало от страна на Чичиков някаква фабрикация по въпроса за завещанието. Сега сам се укори за подозрението. Готовността да се закълне беше явно доказателство, че Чичиков е невинен. Ние не знаем дали Павел Иванович наистина би намерил мъжество да се закълне в евангелието, но има мъжество да го каже.
— Бъдете спокоен, аз ще поговоря по тоя въпрос с някои юрисконсулти. От ваша страна сега не трябва да се предприема нищо; вие трябва да бъдете съвсем настрана. А пък сега аз мога да живея в града, колкото ми се иска.
Чичиков веднага заповяда да му докарат колата и отиде при юрисконсулта. Тоя юрисконсулт беше необикновено опитен човек. От петнадесет години той беше под съд и тъй можа да се нагласи, че невъзможно бе да го уволнят от длъжност. Всички знаеха, че би трябвало шест пъти да бъде пратен на заточение за подвизите си. Той бе заподозрян във всичко и от всички страни, но не можеха да бъдат представени никакви явни и доказани улики. Тук наистина имаше нещо тайнствено и той смело би могъл да бъде сметнат за магьосник, ако описаната от нас история беше от времената на невежеството.
