които вършат всичко това безсмислено. А сега виждам, че и то е суета, че и в това няма много смисъл. — Не, Афанасий Василиевич, за нищо не ме бива. съвсем за нищо, казвам ви. Не съм способен и за най- малката работа.
— Чуйте, Пьотр [Петрович]! Но нали се молите, ходите на черква, не изпускате, зная, нито литургия, нито вечерня. Макар и да не ви се става рано, ставате все пак и отивате — отивате в четири часа сутринта, когато никой още не става.
— То е друго нещо. Афанасий Василиевич. Това го правя за спасение на душата си, защото съм убеден, че така поне с нещо ще изкупя празния си живот, че колкото и да съм лош. смирените ми молитви и известно насилие над себе си все пак значат нещо пред бога. Нека ви кажа, че се моля — дори и без вяра, но все пак се моля. Долавям само, че има господар, от когото зависи всичко, както добитъкът, с който орем, познава с усет оногова, който го запряга.
— Значи, вие се молите, за да угодите на оногова, комуто се молите, за да спасите душата си, и това ви дава сили и ви кара да ставате по-рано от леглото си. Повярвайте, че ако бихте се заловили за службата си така, както бихте служили с нея на оногова, комуто се молите, бихте имали дейност и никой от хората не би могъл да ви охлади.
— Афанасий Василиевич, пак ще ви кажа — това е друго. В първия случай виждам, че все пак върша нещо. Казвам ви, че съм готов да постъпя в манастир и ще изпълнявам там най-тежките трудове и подвизи, каквито ми наложат, защото не е моя работа да разсъждавам и съм уверен, че ще отговарят [ония], които са ме накарали да го върша: там аз се подчинявам и зная, че се подчинявам на бога.
— Но защо не разсъждавате така и по светските работи? Нали и в тях трябва да служим на бога. Дори и ако служим някому другиму, ние му служим само защото сме уверени, че така заповядва бог, а инак не бихме му служили. Какво друго са способностите и дарбите, които са различни у всеки човек? Нали това са оръдията на нашите молитви: тук — с думи, а там — с дело. Но вие не можете да постъпите в манастир, вие сте прикрепен към света, имате семейство.
И Муразов млъкна. Хлобуев също не каза нищо.
— Значи, вие смятате, че ако имахте например двеста хиляди, [бихте] могъл да заздравите живота си и да го карате отсега нататък по-разумно?
— Тоест поне ще се заловя за онова, което може да се направи — ще се заловя за възпитанието на децата си, ще мога да им доставя добри учители.
— Ами да ви кажа ли в отговор на това, Пьотр Петрович, че след две години пак ще затънете в дългове?
Хлобуев помълча малко и почна бавно:
— Все пак след такива изпитания…
— Какво значат изпитанията? — каза Муразов. — Нали ви познавам. Вие сте човек с добра душа: ще дойде при вас някой приятел, ще поиска пари назаем — ще му дадете; видите ли беден човек — ще поискате да му помогнете; дойде ли ви на гости приятен човек — ще поискате да го нагостите по-добре и ето, че ще се подчините на първото си желание, а ще забравите сметките. И позволете най-сетне да ви кажа, че не сте в състояние да възпитавате и децата си. Само оня баща, който вече е изпълнил дълга си, може да възпитава децата си. А и съпругата ви… тя има добра душа… тя съвсем не е възпитана тика, че да възпитава деца. Мисля дори — извинете ме, Пьотр Петрович — дали няма да бъде вредно за децата ви и това дори, че те ще бъдат с вас!
Хлобуев се замисли: той почна мислено да се разглежда от всички страни и най-после разбра, че Муразов има право донякъде.
— Знаете ли, Пьотр Петрович? Оставете това на мене — децата, работата; оставете и семейството си, и децата си: аз ще се погрижа за тях. Защото положението ви е такова, че вие сте в мои ръце; защото работата клони към гладна смърт. Сега вече трябва да се решите на всичко. Познавате ли Иван Потапич?
— И много го уважавам, макар че той ходи с полушубка — каза [Хлобуев].
— Иван Потапич беше милионер. Омъжи дъщерите си за чиновници, живееше като цар; а като фалира — какво да прави — стана служащ. Не му беше весело да мине от сребърното блюдо към проста паница: струваше му се, че не му се иска нищо да върши. Сега Иван Потапич би могъл да яде от сребърно блюдо, но вече не иска. Той би натрупал отново пари, но казва: „Не, Афанасий Иванович, сега вече служа не на себе си и [не] за себе си, а защото бог така [отсъди]. Не искам да върша нищо по своя воля. Слушам ви, защото искам да слушам бога, а не хората, и защото бог говори само чрез устата на най-добрите хора. Вие сте по-умен от мене и затова не аз отговарям, а вие.“ Ето какво казва Иван Потапич; а той, да си кажа правото, е няколко пъти по-умен от мене.
— Афанасий Василиевич! И аз съм готов [да призная] вашата власт над себе си, ваш слуга съм и каквото искате: отдавам се на вас. Но не ми давайте работа свръх силите ми, аз не съм Потапич и казвам ви, че за нищо добро не ме бива.
— Не аз, Пьотр Петрович, ще [ви] наложа работа и тъй като бихте искал, както сам казвате, да послужите, [ето] ви едно богоугодно дело. На едно място се строи черква с доброволни пожертвования от благочестиви хора. Парите не стигат, трябва да се съберат нови. Облечете една проста полушубка… нали сега сте прост човек, разорен дворянин и същински просяк: няма защо да се церемоните? И тръгнете с проста каручка с книги в ръка по градове и села. Ще получите от архиерея благословия и прошнурована книга и на добър ви час.
Пьотр Петрович бе смаян от тая съвсем нова длъжност. Все пак той, дворянин от древен род, да тръгне с книга в ръка и да проси за черква! Да се друса в талига с това разклатено здраве! Но същевременно [не можеше] и да помисли да се измъкне и отклони; работата беше богоугодна.
— Замислихте ли се? — каза Муразов. — С това вие ще изпълните две служби: едната служба на бога, а другата на мене.
— Каква служба на вас?
— Ето каква. Тъй като ще отидете по ония места, дето аз още не съм ходил, ще научите на самото място всичко: как живеят там селяните, де са по-богати, де търпят немотия и в какво състояние са всички. Нека ви кажа, че обичам селяните, може би защото и аз самият съм селянин по произход. Но работата е там, че между тях са се завъдили всевъзможни безобразия. Разколници и най-различни скитници ги смущават, някои ги настройват срещу властите, а когато човек е притеснен, той лесно се бунтува. Нима е мъчно да подбудиш един човек, който наистина страда. А работата е там, че уреждането на сметките трябва да почне не отдолу. Лошо е, когато тръгнеш на бой с юмруци: тогава няма да има никаква полза — ще спечелят само крадците. Вие сте умен човек, ще разгледате, ще научите де човек наистина страда от другите, а де от собствения си неспокоен нрав и сетне ще ми разкажете всичко. За всеки случай ще ви дам една малка сума за раздаване на ония, които наистина страдат без вина. Ще бъде също така полезно вие да ги утешите с думи и да им обясните по-добре, че бог заповядва да търпим безропотно и да се молим, когато сме нещастни, а не да буйствуваме и да се разправяме сами. С една дума, говорете им, без да ги възбуждате против някого, а като примирявате всички. Ако видите у някого омраза против когото и да било, употребете всички усилия.
— Афанасий Василиевич! Работата, която ми възлагате — каза Хлобуев, — е света работа: но помислете кому я възлагате. Тя може да се възложи само на човек с почти свет живот, който [да знае] вече да прощава на другите.
— Че аз не казвам да изпълните всичко това, а по възможност, което можете. Работата е там, че все пак вие ще се върнете от ония места с големи познания и ще имате представа в какво положение се намира оня край. Един чиновник никога не се сблъсква с истината и селянинът няма да бъде откровен с него. А пък вие, молейки помощи за църквата, ще се отбиете при всекиго — и при еснафа, и при търговеца, и ще имате случай да разпитате всекиго. Казвам ви това, защото сега генерал-губернаторът има особена нужда от такива хора: и освен всички канцеларски повишения ще получите такава служба, дето животът ви не ще бъде без полза.
— Аз ще се опитам, ще положа старания, колкото ми стигат силите — каза Хлобуев. И в гласа му пролича ободрение, гърбът му се възправи и главата му се приповдигна като на човек, пред когото свети надежда. — Виждам, че бог ви е надарил с проумяване и вие познавате някои работи по-добре от нас, късогледите хора.
