Споразумяха се за цената. Железният аршин, подобен на магьоснически жезъл, веднага отмери на Чичиков плат за фрак и за панталони. Като резна малко с ножиците, търговецът изкусно раздра с две ръце сукното по цялата му широчина и като свърши това, поклони се на Чичиков с най-очарователен и приятен израз. Сукното веднага бе сгънато и завито изкусно ц хартия; пакетът се завъртя на лекия канап. Чичиков понечи да бръкне в джоба си, но усети, че нечия твърде деликатна ръка приятно прегърна кръста му и ушите му чуха:
— Какво купувате тук, почтений?
— А, приятно неочаквана среща! — каза Чичиков.
— Приятна среща — каза гласът на оногова, който го беше прегърнал през кръста. Това беше Вишнепокромов. — Тъкмо щях да отмина дюкяна, без да погледна, когато изведнъж виждам познато лице — как да се откажа от приятното удоволствие! Няма какво да се каже, тая година сукната са несравнено по- хубави. Не е ли срам и позор! По-рано никой път не можех да намеря… Готов съм да дам тридесет рубли, четиридесет рубли… вземи, ако щеш, петдесет, но дай нещо хубаво. Според мене или трябва да има нещо, което да е наистина отлично, или по-добре да нямаш нищо. Не е ли така?
— Точно така! — каза Чичиков. — Че за какво ще се трудиш, ако не за да имаш нещо хубаво?
— Покажете ми сукно на средни цени — чу се зад тях глас, който се стори на Чичиков познат. Той се обърна: беше Хлобуев. Личеше, че купуваше сукно не от каприз, а защото дрешката му беше много изтъркана.
— Ах, Павел Иванович! Позволете ми най-после да поговоря с вас. Човек никъде не може да ви срещне. Идвах у вас няколко пъти — все ви няма и няма.
— Почтений, аз бях толкова зает, че бога ми, нямам време — той се огледа встрани как да се измъкне от разговора и видя, че в дюкяна влиза Муразов. — Афанасий Василиевич! Ах, боже мой! — каза Чичиков. — Каква приятна среща! — И след него Вишнепокромов повтори: — Афанасий Василиевич! — [Хлобуев] повтори: — Афанасий Василиевич! — И най-после благовъзпитаният търговец, отдалечавайки шапката от главата си, колкото стигаше ръката му, и цял издаден напред, продума: — Афанасий Василиевич, най- дълбоката ми почит! — По лицата се изписа оная услужливост, която кучешката порода хора проявяват към милионерите.
Старецът поздрави всички и се обърна направо към Хлобуев:
— Извинете: като видях отдалеч, че влязохте в дюкяна, реших да ви обезпокоя. Ако имате сетне време и ви е на път край моята къща, моля ви се, отбийте се за малко. Имам да ви кажа нещо.
Хлобуев каза:
— Много добре, Афанасий Василиевич.
— Какво хубаво време имаме, Афанасий Василиевич — каза Чичиков.
— Нали, Афанасий Василиевич — поде Вишнепокромов. — То е нещо необикновено.
— Да, благодарение на бога, не е лошо. За сеитбата трябва да повали малко.
— Много, много е необходимо — каза Вишнепокромов, — дори и за лова е хубаво.
— Да, никак не е лошо да повали малко — каза Чичиков, комуто съвсем не трябваше да повали, но е приятно да се съгласиш с човек, който има милион.
— Просто свят ми се вие — каза Чичиков, — като си помисля, че тоя човек има 10 милиона. Просто невероятно.
— Все пак то е нещо противозаконно — каза Вишнепокромов. — Капиталите не бива да бъдат в едни [ръце]. Сега това е въпрос на трактати в цяла Европа. Имаш ли пари — сподели ги с другите. Давай угощения, балове, уреди благотворително производство на артикули, за разкош, което дава хляб на майстори, на занаятчии.
— Не мога да разбера това нещо — каза Чичиков. — Десет милиона, а живее като прост селянин! Че с тия десет милиона какво ли не може да се направи! Тъй можеш да се наредиш, че да нямаш друго общество освен генерали и князе.
— Да — добави търговецът, — наистина това е липса на просвета. Щом търговецът е почтен, той вече не е търговец: той е един вид вече негоциант. Тогава вече съм принуден да взема и ложа в театъра. И дъщеря си няма да дам на прост полковник — не, само на генерал ще я дам. За какво ми е полковникът? Обядът трябва да ми се доставя вече от сладкар, а не от готвачка…
— Да, да, моля ви се! — каза Вишнепокромов. — С десет милиона какво ли не може да се направи? Дайте ми десет милиона и ще видите какво ще направя!
„Не — помисли си Чичиков, — виж, ти няма да направиш нищо свястно с десетте милиона. Да бих имал десет милиона, наистина щях да направя нещо.“
„Да, ако имах аз десет милиона — помисли си Хлобуев, — нямаше да постъпя сега така, както по-рано — нямаше да ги пропилея тъй безумно. След такъв страшен опит разбираш цената на всяка копейка. Сега не бих постъпил така… — И сетне, като помисли, сам се запита: — Наистина ли бих се разпоредил сега по- умно? — и като махна с ръка, добави: — Дявол да го вземе! Мисля, че бих ги пропилял също както и по- рано.“ И като излезе от дюкяна, гореше от желание да знае какво ще му съобщи Муразов.
— Вас чакам, Пьотр Петрович! — каза Муразов, като видя влизащия Хлобуев. — Заповядайте в моята стаичка — и той заведе Хлобуев в познатата вече на читателя стаичка, по-непретенциозна от която не би могла да се намери и у чиновник, получаващ седемстотин рубли годишна заплата.
— Кажете, аз мисля, че сега положението ни е по-добро? От леля си вие сте наследил нещичко.
— Как да ви кажа, Афанасий Василиевич? Не зная дали положението ми е по-добро. Получих само петдесет души селяни и тридесет хиляди пари, с които трябваше да платя част от дълговете си — и сега пак нямам абсолютно нищо. А главното е, че работата с това завещание е съвсем нечиста. Тук, Афанасий Василиевич, са извършени [големи] мошеничества. Ей сега ще ви разкажа и ще се почудите какви работи стават. Тоя Чичиков…
— Позволете, Пьотр Петрович: преди да говорим за тоя Чичиков, позволете да поговорим за вас самия. Кажете ми: с колко, по ваше мнение, [бихте] се задоволили и би ви стигнало, за да поправите положението си напълно?
— Моето положение е тежко — каза Хлобуев. — За да се оправя, да платя дълговете си напълно и да имам възможност да живея по най-умерен начин, ще ми трябват поне 100 хиляди, ако не повече. С една дума, това е невъзможно за мене.
— Е, ами ако ги имахте, как бихте наредили тогава живота си?
— Тогава бих си наел едно малко жилище, бих се заловил да възпитавам децата си; за себе си не мога да мисля, моята кариера е свършена, не ме бива вече за нищо.
— Че защо не ви бива за нищо?
— Какво да правя? Сам разсъдете: аз не мога да почна като канцеларски писар. Забравихте ли. че имам семейство. Аз съм на четиридесет, кръстът вече ме боли, измързеливил съм се; а по-голяма служба няма да ми дадат; защото не се ползувам с добро име. Да ви призная, аз самият не бих взел доходна служба. Макар и да съм лош човек, и картоиграч, и всичко, каквото искате, но подкуп няма да вземам. Аз не мога да работя заедно с Красноносое и със Самосвистов.
— Но все пак, извинете, не мога да разбера как може човек без път; как ще вървиш не из път; как ще пътуваш, когато под нозете ти няма земя: как ще плуваш, когато лодката не е във вода? А животът е пътешествие. Извинете, Пьотр Петрович, но ония господа, за които говорите, те все пак вървят по някакъв път, все пак се трудят. Да речем, че някак са се отбили от пътя. както се случва с всеки грешен човек; но има надежда, че пак ще го намерят. Който върви — не може да не стигне, има надежда, че ще намери пътя. Но как ще попадне на някакъв път оня, който стои със скръстени ръце? Защото пътят няма да дойде при него. Как ще живееш на тоя свят, без да си прикрепен към нещо? Все някакъв дълг трябва да се изпълнява. Защото дори и надничарят изпълнява служба. Той яде евтин хляб, но нали го печели и чувствува ползата от своето занятие.
— Повярвайте ми, Афанасий Василиевич, разбирам пълната справедливост на думите ви, но казвам ви, че в мене е умряла съвършено всяка дейност; не виждам, че мога да принеса някаква полза комуто и да било на тоя свят. Чувствувам, че съм съвсем безполезно нещо. По-рано, докато бях по-млад, струваше ми се, че цялата работа е в парите, че да имах на ръка стотици хиляди, бих ощастливил множество хора: бих помогнал на бедни художници, бих отворил библиотеки, полезни заведения, бих събрал сбирки. Аз съм човек нелишен от вкус и знания, че в много работи бих могъл да се разпореждам по-добре от ония наши богаташи,
