Напускането на Ферхунде предизвика отново преврат в управлението на домакинството. Лейля и Неджля, загубили покровителката си, не успяха да задържат властта. За известно време управлението отново премина в ръцете на Али Ръза бей.
Присъдата на Шевкет бе прекратила нощните увеселения, постоянните гости се бяха разпръснали. Една част от тях смятаха, че е срамно да посещават семейството на опетнен подсъдим, другите, без да мислят така, просто бягаха от нерадостната, почти траурна атмосфера. Малкото останали пък се отдръпнаха поради постоянната неприветливост на Али Ръза бей. Няколко месеца жива душа не почука на къщната врата в Багларбашъ. Али Ръза бей не пускаше дъщерите си на улицата, не им разрешаваше да разговарят с когото и да е, като преди, побесняваше, ако не дай си Боже някъде се забавеха по-дълго. Не се знаеше Неджля и Лейля докога ще издържат на този строг режим. Обаче един случай, завършил с женитбата на Лейля, така ги завъртя, че за около четири месеца забравиха света около себе си.
През онова лято на Лейля на три пъти й излезе късметът. Най-добрата партия сред тях бе младият лекар Низами бей. Лейля харесваше лицето му, Хайрие ханъм професията и това, че е син на изискано семейство, Али Ръза бей бе впечатлен от улегналия му характер. Къщата цяла бе в радостна превъзбуда. Но няколко дни преди уречения годеж Низами бей бе уведомил Али Ръза бей лаконично, че работата не става и бе отпътувал за Измир. Причината не бе ясна. Първо си помислиха, че злите езици за пореден път са наклеветили Лейля с нова клюка. Не след дълго обаче се появи друга версия: Бащата на Низами бей не приемал за снаха сестрата на един крадец и ако синът му не се откажел от годежа, щял той да се отрече от сина си…
Вторият кандидат за Лейля бе един финансов агент. И той не беше лош. Дори изглеждаше по-хубав от доктора. Въпреки това, без да мисли много, Лейля го пожертва и се спря на третия.
Той бе четирийсет и пет годишен сириец, гостуващ у семейство, пристигнало да прекара лятото в Чамлъджа.
Бе забелязал и харесал Лейля на кораба на Юскюдар, като бе решил тутакси да се ожени.
За мнозина девойки сириец, египтянин за съпруг, значеше голяма благодат, предполагаше щастие, всичко, каквото душа пожелае. Момичето като чу, че го иска арабин, пощуря от радост. Значи шансът, който човек среща по-рядко и от едно на хиляда, бе неин. Лейля бе съзряла лицето на арабина твърде бегло. Нищо не помнеше. Ала със силата на въображението си се изживяваше като съпруга на някой от онези индийски раджи с диамант, колкото орех на челото си, от филмите. И раздаваше несметни обещания на баща си, на майка си, на сестрите си.
Край на бедността им! Благодарение на сирийския зет цялото семейство щеше да заживее царски.
Шеметната надежда на девойката зарази първо сестрите, после майка й, и накрая премина дори у Али Ръза бей, очакващ в отчаянието си отвсякъде чудо. Празнуваха с дни.
Абдулвеххац бей изглеждаше не само богат, но и човеколюбив. Не се държеше надменно с никого заради бедността у Али Ръза бей, току повтаряше: „Мен не ми трябват пари, ами чест… Само да остана доволен от Лейля ханъм. Ще я обсипя с диаманти и злато.“
И понеже къщата на Али Ръза бей вече бе твърде старичка, там, където зетят гостуваше, се състоя скромен годежен ритуал. По този случай Абдулвеххап бей подари на Лейля красива рокля и ценна огърлица.
Годениците щяха да останат в Истанбул до края на септември, след което щяха да сключат брак със скромно сватбено тържество, и да отпътуват за Сирия.
Абдулвеххап бей стана чест гост в дома на Багларбашъ. При всеки удобен случай повтаряше: „Моля ви, не се притеснявайте. Аз не съм придирчив… Не се затруднявайте заради мен… Чаша кафе е предостатъчно, не е нужно друго.“ Не искаше домакините да се притеснят ни най-малко в стремежа си да го гостят. Хайрие ханъм си мислеше, че каквото и да приготви, няма да може да нагости изискания си гост, както подобава, но въпреки това трябваше да се отсрамят достойно.
Декорът от времето на приемите, който се използваше в софата, сега се използваше в гостната, нищо че вече доста бе поовехтял и с липсващи части, които бяха продадени. Тутакси поканваха зетя направо там и го черпеха с чай, кафе, а когато продавачът минаваше по тяхната улица, и сладолед.
Понеже Абдулвеххап бей имаше вид на консервативен човек и постоянно говореше за религия, за етика, Хайрие ханъм бе сменила политиката си.
Когато момичетата се поотпуснеха или се засмиваха малко по-високо, тя започваше да им дава знаци с очи и вежди. Ужасяваше се от мисълта, че гуляите от миналото можеха да достигнат до ушите на Абдулвеххап бей.
Стигна дотам, че по едно време настояваше Неджля да излиза забрадена пред зет си.
Лейля намираше политиката на майка си правилна, засега играеше ролята на консервативно момиче, което не се блазни от разкош и веселия. Защо да се бърза?
Така или иначе щеше да се докопа до двайсет и пет години по-възрастния от нея мъж и щеше да го води за носа.
Предстоеше й дълъг живот, за да осъществи мечтаното щастие.
Абдулвеххап бей бе споменал, че като му дойде времето, ще запознае балдъзите си с богати и добри мъже като себе си. Затова Неджля и Айше се надпреварваха да му угодят и се въртяха трескаво около него, повтаряйки „батко“, „батко“.
Али Ръза бей бе готов да благодари дори на този дълъг арабин с камилски уши, избавил децата му от поредното бедствие. Но странно защо, този човек не му вдъхваше доверие, понякога се улавяше, че се съмнява в думите и действията му. От друга страна, обаче имаше огромна нужда да се хване за нещо, да повярва, и затова отдаваше тези съмнения на своята озлобеност: „Станал съм много лош… Извършвам грях към този човек, не съм справедлив.“ Освен това толкова бе зажаднял да чува понятия като „етика, добродетел, справедливост“, че от чиято и да е уста да излизаха, те щяха да погалят ухото му.
Абдулвеххап бей често водеше Лейля на разходки и надвечер я връщаше неминуемо с малък или голям пакет в ръце.
Особено едно черно кадифено манто бе докарало момичето едва ли не до полуда от радост. В присъствието на Абдулвеххап бей Лейля, макар и трудно, се овладяваше, но след като той си тръгнеше, тя започваше да прегръща наред майка си, баща си и сестрите си и дълго танцуваше в стаята. Докато тя, залепила буза на яката на мантото със затворени очи се въртеше, увлечена във вихъра на валса, звучащ от грамофона, Али Ръза бей неволно се бе просълзил. Наистина си бяха деца. По природа не бяха нито лоши, нито добри. Започнеше ли вятърът да духа отнейде, те се люшкаха като листа в посоката му, оставяха се да ги повлече. Дъщеря му, за която си мислеше, че няма как да влезе в пътя, ето че се промени при малко надежда и малко пари.
След като приключи танца си, Лейля застана пред Неджля, сложи покровителствено ръце на раменете й и безочливо рече:
— Когато получа кожух, ще ти го дам на тебе, Неджля, става ли?
Али Ръза бей видя как Неджля внезапно се отърси и с горчивина и гняв в очите погледна сестра си. В миг сърцето му се сви.
Значи Неджля завиждаше на сестра си. Старият човек, усмихвайки се на себе си, излезе от стаята. Мислеше си: „Господи, каква блажена мечта била човек да очаква щастието на децата си! Но не е възможно, дори само заради природата на човешката душа. Дори човек да е в състояние да направи всичките еднакво щастливи, все нещо ще засенчи отнякъде едно или друго… Тогава тутакси ще забравим щастливия. Ще чуваме гласа само на онова от децата си, което е в беда, и за него ще скърбим. Напразна била мечтата човек да очаква щастие от децата си.“
Заминаването на Лейля за Сирия наближаваше. Абдулвеххап бей изглеждаше много доволен от годеницата си. Само че един ден се скараха за дреболия. Виждайки стари познати в корабчето или на чаршията, Лейля се правеше, че не ги забелязва, и когато дочуеше, че говорят за това, никак не се влияеше. Веднъж по време на разходката в Чамлъджа се засякоха с група от осем-десет души, мъже и жени. Нямаше как да ги избегне. Принуди се да спре и да ги поздрави, да ги запознае с годеника си. Абдулвеххап бей обаче се ядоса много, започна да бълва обиди по неин адрес. Момичето не му остана длъжно, отговори му с твърд тон и се разделиха сърдити. Около седмица Абдулвеххап бей не се отби. Цялото семейство, най- вече Хайрие ханъм, бяха обхванати от ужас.
