Накрая Али Ръза бей получи вест от годеника: Насред улицата Лейля се разговорила с неподходящи хора и след упрека му, понечила да ги защитава яростно. Не било допустимо мъжката му чест да понесе това. Та не било възможно той да вземе такава девойка за своя жена. Но от дълбокото си уважение към Али Ръза бей, ако и той е съгласен и склони, щял бил с радост да се ожени за малката му дъщеря Неджля!
Цяла седмица и Хайрие ханъм, и Али Ръза бей натриваха сол на главата на Лейля, че е засегнала и отпратила годеника си. Ала от получената вест от Абдулвеххап бей разбраха същността на проблема.
Съмненията, които измъчваха Али Ръза бей от време на време, се оправдаваха. Явно беше, че този човек, когото не бяха си на правили труда да проучат обстойно, не е стока. Вероятно беше Лейля, с която се движеше от два-три месеца, да му е омръзнала и сега да си точи зъбите за две години по-малката от нея Неджля, или да я намира за по-хубава. Напразно и несправедливо бяха обвинили Лейля. Момичето нямаше вина. Това бе повод да се отърве от Лейля и да се насочи към Неджля. При това прекалено примитивен, почти животински!
В къщата пламна война. Най-подобаващото в случая беше Али Ръза бей да изпрати по вестоносеца годежния пръстен и всичките подаръци. Старият човек нито миг не би се двоумил да го направи. Ала по същото време се случи нещо, което бе много по-потресаващо от самото предложение на Абдулвеххап бей.
Неджля, с неочаквана за възрастта й безцеремонност, без задръжки и свян се изправи и застана срещу баща си: „Какво правиш, татко… Да не си полудял? С какво право пречиш на късмета ми? Щом Абдулвеххап бей ме иска… ще ме дадеш на нейно място и готово…“
Али Ръза бей не можеше да проумее това безсрамие и си глътна езика. Лейля припадна. Само Хайрие ханъм, въпреки голямото си разочарование, се крепеше, и каза:
— Думите на Неджля не са съвсем неоснователни… Нека да помислим, Али Ръза бей.
Същата вечер в дома на Али Ръза бей се състоя дълго и бурно семейно съвещание. Той за нищо на света не даваше съгласието си за подобно бракосъчетание. Какво ли не можеше да се очаква от този човек, чиято първа крачка бе толкова безсрамна! На такъв нагъл мъж никой трезвомислещ не би поверил дори домашната си котка, камо ли дъщеря си…
Според Али Ръза бей уличните просяци с металните канчета бяха хиляди пъти по-добри от този безсрамник. Освен това евентуалният брак на Неджля с мъжа, който по този начин целеше да накаже сестра й, сам по себе си бе повече от грозен и мерзък. Хайрие ханъм до един оправдаваше доводите на мъжа си. Този Абдулвеххап бей наистина бе крайно неморален. Наистина човек би се замислил дори да си повери котката. Но какво да се прави, като времената не бяха за капризи. Децата им бяха в по-неизгодно положение от котките. Дългът към „Фонд сигурност“ си стоеше непокътнат. Не бе далеч моментът, когато къщата щеше да се обяви за продан и всички да останат на улицата. Отникъде нищо не можеха да очакват. Всеки зов за помощ би бил глас в пустиня. Според нея едва ли щеше да е разумно Али Ръза бей да отсече с едно „не“, без да обмисли внимателно ситуацията. Всъщност в крайна сметка последната дума принадлежеше на Неджля все пак и мнението на Али Ръза бей не бе най-решаващото.
Последната дума ли? Неджля, която безмълвно слушаше този спор, се усмихна несъзнателно, със спокойствието на човек, взел твърдо решение. Нима не бе изрекла последната си дума още на минутата, когато бе чула за предложението? Сега слушаше излишните разправии между майка си и баща си, както се слуша приказка, без да трепне, и току поглеждайки през прозореца вечерния мрак, вече кроеше планове за щастливи дни. Истина бе, че изгряваха много нови неща, преди да изгрее слънцето. Ако вчера не би и сънувала, че птицата на късмета литва от главата на сестра й и каца на нейната, сега вече беше друго. За нея днес съществуваше само един проблем, заслужаващ разнищване и обмисляне — да прави, да струва, но да не допусне сирийската птица на късмета да я изиграе като сестра й; здраво да я завърже!
Лейля бе потресена от постъпката на сестра си. Накрая не се стърпя и говорейки на баща си, започна да я обижда. Нямаше по-естествено поведение за човек, изгубил в един миг всичките си лелеяни мечти и надежди. Най-примитивната реакция и първо право на изпитващия силна болка човек, си оставаха крясъците. Лейля бе в правото си да крещи, а Неджля — да не чува, и тази вечер да е толерантна към всичко. Това едва ли бе от най-трудните компромиси. На победителите им е присъщо лесно и елегантно да изглеждат добри и милостиви. Обаче Неджля не само, че не сметна за нужно да замълчи, но си позволи и леко да се присмее на сестра си. Тогава Лейля съвсем полудя и в къщата се разяри истинска битка. Лейля крещеше като опитна свадлива жена:
— Кучка! Долна кучка! Ти завъртя главата на годеника ми, ти!
Неджля не се стряскаше, отговаряше й по същия начин:
— Да, направих го. А ти да си беше отваряла очите да го задържиш!
Хайрие ханъм се мъчеше да задържи разрошената Лейля, а Айше дърпаше Неджля да я изведе от стаята.
Али Ръза бей бе клекнал до стената, хванал главата си с две ръце, плачеше. Хлипайки за липсата на морални качества у децата си, оплакваше падението им.
Неджля честичко се отскубваше от Айше, обръщаше се назад и изсипваше омразата, жлъчта, отровата, събрани в душата й, с ругатни, които бяха трудни дори за произнасяне:
— Реши, че си станала кой знае какво, нали, с онова манто, което не струва и пет пари? Не се посвени да се държиш с мен като с хранениче, нали!? Ето, как поваля Бог тези като теб. Щяла да ми отстъпи кадифеното манто, като се сдобиела с кожух! Ха! Сега аз ти го оставям от сърце, приеми го като милостиня!
Двайсет и осма глава
След петнайсет дни Неджля замина с Абдулвеххап бей за Сирия. Така падна и третото листо от дървото.
Досега отношенията между Неджля и Лейля бяха повече от сестрински. Разликата във възрастта бе твърде малка. Приличаха си както по физиономия, така и по характер. Бяха спали в едно легло, заедно бяха израснали, бяха се смели и плакали на едни и същи неща през годините.
Ако питаха Али Ръза бей, двете бяха неразривно свързани и не биха могли да живеят разделени, те бяха безупречен пример за семейна и кръвна връзка. А сега се разделиха като кръвни врагове, които никога не биха могли да застанат лице в лице.
Семейството се бе смалило. Вкъщи бяха останали от децата Лейля и Айше. Малко преди зимата Али Ръза бей продаде къщата в Багларбашъ. Изчисти всички дългове.
С останалите пари купи къща на улица „Долап“.
Това бе една полумрачна съборетина, състояща се от две обширни стаи. Старата къща, която децата единодушно наричаха „ад“, в сравнение с новозакупената вероятно бе като място от рая. Обаче с остатъка от сумата нямаше как да се купи по-добра. Хайрие ханъм при първия оглед не я хареса изобщо:
— Нека да изчакаме още малко, може би ще случим на нещо, което не се нуждае от такъв ремонт.
Али Ръза бей обаче, вече коренно променен, отговори с горчива усмивка:
— Да чакаме? Няма такова нещо! Да чакам да прахосате парите като през миналата година и да ме оставите на улицата?
Децата прекрачиха прага на къщата със сълзи на очи, като че влизаха в гроб. Али Ръза бей горе-долу бе в същото настроение. Въпреки това обаче още при влизането от вратата целуна ключа, който носеше, и се помоли: „Нека Бог да помага, да не изпитаме що е да си без дом!“
Лейля все още не се бе възстановила от последната случка. Втория ден, след като се нанесоха в новата къща, тя се хвана за главата и се тръшна на леглото, викайки:
— Главата ми, главата ми…
Четирийсет и пет дни лежа без да продума. Слава Богу, че болестта й не бе опасна за живота й. Един лекар, живеещ близо до тях, я прегледа и каза:
— Нерви… Да се храни добре… Не я притеснявайте. Ще й мине.
Както беше казал лекарят, Лейля след месец и половина се изправи на крака. Но това бе съвършено различна Лейля! Сякаш през някоя от нощите на боледуването й я бяха отмъкнали от леглото и сложили друг човек на нейно място. Бе отслабнала много. Вървеше като дете, което току-що прохожда, току й се
