Листопад

завиваше свят и тя си закриваше с ръце лицето. То бе променено, но все така красиво.

Болестта бе привнесла своеобразния оттенък на страданието по лицето й, което в очите на баща й я правеше по-красива отпреди.

Характерът на Лейля също се бе променил. Вече не се заяждаше за щяло и нещяло, беше се примирила със съдбата си. От погледа на Али Ръза бей не убягна и леката, ала постоянна влага в очите й. На стария човек му се струваше, че докато говори с хората, докато им се усмихва, детето му вътрешно плаче, ала сълзите му са толкова ефирни, че се изпаряват във въздуха, преди да се превърнат в капчици. Но това можеше да е и внушение на един стар човек с разбити нерви. Каквото и да беше, но у него се появи особено състрадание към Лейля. Събуди се старата бащина любов. Всички стари обиди и ругатни изчезнаха от паметта му.

Като укрепна още малко, Лейля започна и да излиза. Лекарят съветваше да я разхождат, да я развличат и ако имат възможност, да сменят климата. Но такава промяна не беше по силите им.

Старият човек тичаше да набави подходяща млечна и месна храна като за болен. Но поне за разходки Лейля нямаше ограничения.

Преди първото излизане Хайрие ханъм зави хубавичко дъщеря си, качи я на евтин файтон и тръгнаха да подишат малко морски въздух.

Същия ден случка в малката стаичка до дворната врата отново разстрои Али Ръза бей.

Хайрие ханъм, сконфузено, като че вършеше нещо нередно, остави една бохча до Лейля. Това бе въпросното кадифено манто, което Неджля бе оставила „като милостиня“ на сестра си.

Несъмнено в този миг наглият, разярен вик на Неджля от онази нощ кънтеше в ушите на всички. Но никой не можеше да се осмели да загатне, че си го спомня. Защото тогава щеше да бъде наложително, скъпото манто да бъде изхвърлено тутакси.

Хайрие ханъм, окуражена от равнодушието и вглъбения, замислен вид на Лейля, приглушено каза:

— Хайде, дъще. Загърни се с това и да тръгваме.

Старата жена чакаше изправена с мантото в ръка и за да не срещне погледа на мъжа си, гледаше встрани.

Али Ръза бей видя как дъщеря му бавно се изправя и закрива лицето си с ръце, сякаш за да не залитне. На гърлото му заседна буца.

Лейля вече почти всеки ден обличаше кадифеното манто и обикаляше от улица на улица.

Първоначално Али Ръза бей не каза нищо за тези обиколки. Какво да прави детето, мъка го изгаряше. От личен опит знаеше, че няма по-добър лек за разсейване на мъката от безцелното обикаляне из улиците. Иначе как би могъл да издържи живота в къщата на улица „Долап“?! Особено през късите зимни дни, след обед към два-три часа в стаите не можеше да се седи без осветление. При това положение Али Ръза бей скоро бе обхванат от предишните си тревоги и притеснения.

Не бе добре едно младо момиче да скита така. Още повече, че понякога се случваше доста да закъснее. Отгоре на всичко отново се бяха сдушили с някои от старата компания.

Здравето и настроението на Лейля се бяха възстановили изцяло. Али Ръза бей продължаваше да я гледа и понеже виждаше болника у нея, сърце не му даваше да каже нещо, което би могло да я огорчи.

Но не мина много време и ето, че страховете му се превърнаха в явна опасност. До ушите му достигаха неприятни слухове. Но за голямо съжаление Лейля вече бе извоювала свободата си и я смяташе за свое изконно право. И при това Али Ръза бей се опита да я възпре със съветите си, ала кой ти слуша!

Тези наставления, продължаващи с години, бяха преуморили и изтощили стария човек. Той отдавна бе убеден, че няма полза от думите му. Каквото и да кажеше човек, онова, което имаше да става, накрая се случваше. Накратко, Лейля продължи да скитосва, както си иска.

Двайсет и девета глава

Вестите, които се получаваха от Неджля, от ден на ден ставаха все по-лоши. Момичето още по пътя за Сирия бе разбрало, че богатството и луксът, които очакваше, съществуват само в нейното въображение.

Абдулвеххап бей не беше никакъв богаташ, притежаващ милиони, за какъвто се представяше в Истанбул. Занимаваше се с объркани, необясними и трудни за разбиране работи и едва свързваше двата края.

Неджля влезе не в мечтания сарай в Бейрут, а в малка като курник къщурка. Вместо слугите, наредили се на мраморните стълбища като по филмите, я посрещнаха стар разгърден свекър, други две жени на Абдулвеххап, и рояк деца. Третата жена бе починала преди девет месеца и Неджля, заемайки нейното място, естествено бе длъжна да се грижи като майка за двете сирачета.

Младата жена, разбрала, че няма да види нищо, освен няколкото ката дрехи, закупени й в Истанбул, бе понечила да покаже недоволството си. Обаче като видя как още при първата препирня свекърът с дългата риза и глас като бурия се насочи срещу нея, се изплаши много и повече не посмя да си отвори устата.

Животът с двете съпруги и половин дузина деца бе непоносим. Но в началото Неджля я бе срам да го сподели в писмата до семейството си, опасяваше, че Лейля ще злорадства. След няколко месеца не можа да издържи, срам не срам, започна деликатно да се оплаква. Във всяко следващо писмо оплакванията й постепенно се задълбочаваха.

В последното си писмо пишеше: „Татко, не издържам. Само ако мога да намеря възможност, ще загърбя всичко и ще избягам в Истанбул. Къшей сух хляб ми стига при теб. Мама, сестрите ми, всички извикват сълзи в очите ми. Особено кака Лейля, нямам мира, не ми излиза от ума. Тя тогава страда много, че не можа да се омъжи за този човек. Ако знае какво преживявам тук, сигурна съм, че ще ми благодари, че съм я спасила.“

След като прочете писмото, Лейля забрави ненавистта към сестра си. „Татко, трябва да я избавим!“ — каза тя и се наведе, обгърна с ръце краката на Али Ръза бей.

И Хайрие ханъм горе-долу бе на същото мнение. Но старият не им обърна внимание и й отговори така: „Това, което си разказала, ме разстрои много. Но какво да ти река, не съм в състояние да ти помогна. Сега сме много по-бедни отпреди, какво ще правиш тук? Там ти е домът все пак, мъжът ти може да не е изключителен, но е достатъчно, че те храни и не те оставя да се нуждаеш от други. Нямаш избор, ще стискаш зъби и ще свикнеш с хората, при които живееш.“

С това писмо Али Ръза бей даваше ясно да се разбере, че вратата му е затворена за Неджля. Обаче младата жена бе дотолкова объркана, че това оскърбление не я засягаше никак, и тя пращаше писмо след писмо с отчаян зов за помощ: „Моля да ме спасиш. Иначе ще се самоубия и ти ще си виновен.“

Това, че Неджля ще се самоубие, навярно бе празна заплаха. Но ако, не дай си Боже, не беше така?! От тези изнервени деца с размътена психика и променящо се през час настроение можеше да се очаква всичко.

Старият човек, като че в отговор на някакъв глас, който го безпокои непрекъснато, развълнувано и глухо промълви на себе си: „Разбрано, това е листопадът на децата ми… Но от петте и едно ли няма да бъде спасено?“

Трийсета глава

Веднъж един майор, приятел на Али Ръза бей от кафенето в Юскюдар, го дръпна настрани и рече:

— Али Ръза бей, брате. Искам да говоря по една много сериозна тема с вас. Дълго се колебах… Но понеже ви знам като човек с достойнство и чест…

Майорът, като забеляза, че старият човек пребледнява и трепери, млъкна. Подвоуми се отново за кратко, но продължи:

— Но виждам, че ви разтревожих.

Али Ръза бей веднага се окопити. Нямаше смисъл да стряска приятеля си с необмислени действия.

От предисловието бе сигурно, че онова, което му предстои да чуе, ще прониже сърцето му. Но каквото и да беше това, наложително бе да го научи.