достигаше до средата на зида, а сетне бавно-бавно се извисяваше нагоре. Той се мъчеше да измисли слънчев часовник, действащ пак на принципа на отразяването, но нов.
След напускането на Лейля къщата съвсем бе опустяла. Хайрие ханъм, която незнайно как намираше сили в крехкото си тяло и от години се бе противопоставяла на всичко, каквото ги сполетеше, и от толкова време се бе крепяла, но след последната случка грохна и тя. Миеше чиниите веднъж на два дена, готвеше рядко, дори сресването на косата на Айше — всичко това й се струваше като досадни задължения. Старата бе като воин, завърнал се от дълга, кървава битка. Тепърва раните щяха да болят, тепърва безконечната умора щеше да я спохожда и не минаваше ден, в който в тялото й да не се обади нова болежка.
Случаят с Лейля бе уцелил и нея, и Али Ръза бей в най-уязвимата част на душите им. Това бе въпрос на чест и тя оправдаваше гнева на мъжа си, разбираше го, но едновременно с това не можеше да не изпитва неприязън, гняв и безпричинна омраза към него. Макар че те, мъж и жена живееха в една къща, от сутрин до вечер си бяха у дома, често се случваше със седмици да не обелят и думичка един на друг.
От време на време положението им изглеждаше особено и неразбираемо за Али Ръза бей.
— Едно по едно изгубихме децата си. Сега сме като в началото, когато се бяхме оженили, само двамата… След тези беди и неволи не е ли по-нормално да изпитваме нужда от взаимна близост? А то — ненавиждаме се, направо се мразим!… Каква странна загадка е човек, Господи…
Част от загадката Али Ръза бей съзираше и отдаваше в отношението на жена си, а и в своето към малката Айше. От всички деца сега гледаха единствено нея. При това положение не трябваше ли да я обичат шесткратно заради другите, да я приласкават шест пъти повече? Но вместо това те се държаха с Айше като с котето, което се мотае в краката им. Ясно, че и двамата не бяха в състояние да направят разлика между детето си и сервиза за кафе. Чашите се бяха счупили една след друга и останалата едничка не вършеше работа, не беше сервиз.
Айше бе подкарала четиринайсетата си година и се разхубавяваше като сестрите си. Но бяха ли им останали очи да видят тази нейна първа пролет?
Веселата, приказлива Айше сега бе тиха, боязлива. Не се осмеляваше да повиши глас, да се засмее или да закрачи смело вкъщи; все едно, че у дома лежеше мъртвец или болник. При първа възможност отскачаше или в градината, или у съседите.
След няколко месеца Али Ръза бей претръпна и към тази беда и започна да излиза по малко на улицата. Накрая все пак мина пред кафенетата, които преди посещаваше. Старите му познайници чукаха по стъклото, махаха му да влезе. След кратко колебание той влезе. Не забеляза да се отнасят към него по-различно отпреди. Като се замисли човек, това бе и най-естествено. Ако, след като бе научил за непристойното поведение на Лейля, я бе оставил в дома си, биха могли спокойно да го упрекват, да го осъждат всеки по свое му. Ала щом веднага я беше изгонил, и повече не споменаваше името й, той заслужаваше отношение като към баща, чието дете е починало. Дори и малко съпричастност, малко съжаление.
Трийсет и втора глава
Дори когато понякога у дома се говореше за децата, името на Лейля не се споменаваше изобщо. Само една вечер Хайрие ханъм несъзнателно бе нарекла Айше Лейля. После бе споделила с Али Ръза бей, че винаги когато затвори очи в полудрямка, си мисли за нея.
На стената висеше стара фотография, на която Али Ръза бей на времето беше събрал децата си. Той бе изрязал Лейля, която бе клекнала до краката му, но ръцете й, поставени на нозете му, бяха останали на снимката. Понякога децата правят странни заключения. Един ден Айше, гледайки снимката, каза:
— Погледнете тези ръце… Не ви ли се струва, че тези ръце на кака Лейля, прегърнали нозете на татко, го молят нещо, не е ли така?
Не се разбра дали детето го каза от наивност, или от лукавство, но Хайрие ханъм започна да хлипа. Али Ръза бей с треперещ юмрук заплаши детето:
— Слушай, малката… Да не съм те чул още веднъж да си споменала името й…
Но след този ден магията се развали. Хайрие ханъм не обръщаше внимание на гнева на мъжа си и често говореше за Лейля. Отначало при всеки сгоден повод разказваше случки от детството й. После мина на слуховете, които пристигаха оттук-оттам и даваха сведения за сегашното й състояние; говореше се, че адвокатът, чиято любовница била, не е лош човек.
Лейля живеела в малък апартамент под наем в Таксим, и то не зле. Дори искал да се ожени за нея. Но, за съжаление, не можел лесно да се разведе. Вероятно този мъж, който се бе влюбил в Лейля, надали щеше да я има като държанка цял живот.
Али Ръза бей протестираше:
— Млъкни за Бога, Хайрие. Ще умра от срам. Стига! — Запушваше ушите си, но не можеше да се каже, че вътрешно не се радва на тези вести. Рожба, негова рожба, въпреки всичко!
Как Хайрие научаваше всичко, без да мръдне от вкъщи, остана загадка. Една вечер старата обяви на Али Ръза бей, че Лейля е болна и от петнайсет дни е на легло:
— Горкото дете, без друго е с лошо здраве. Страх ме е за него. Да не би да е повторила болестта си от миналата година?
Като чу за болест, Али Ръза бей се сепна и в душата му се зароди някаква милост, някакво съжаление, примесено с любов.
За миг онази разбунтувала се Лейля, която се бе загърнала с кадифеното манто и с изкривената от злоба уста и присвити очи, очертани в черно, изричаща обиди, изчезна и на мястото й се появи образът на болната, безпомощна Лейля, която той си представяше как лежи.
Хайрие ханъм, събрала кураж от тъгата, която издаваше лицето на Али Ръза бей, се примоли:
— Моля да ми разрешиш… да видя детето си, само веднъж…
Али Ръза бей не й се скара, само каза:
— Тези думи не ти подхождат, Хайрие, ти си жена с достойнство. Никога, до смъртта си няма да застанеш очи в очи с нея.
Ала в същата минута неволно, въпреки волята му, от окото му капнаха две сълзи.
За да създаде впечатление, че причината за тези сълзи е силният фитил на пламъка, старият погледна лампата. Сетне се наведе, провлече малко повече сакатия си крак и излезе от стаята. Хайрие ханъм бе повярвала на тази очевидна лъжа.
Хайрие ханъм, която след случилото се с Лейля се бе занемарила съвсем и трудно повдигаше глава да огледа наоколо, смятайки, че е излишно дори да отговаря на въпроси, изведнъж прояви необясними симптоми на пробуждане. Старата жена повдигаше полата си до коленете и чистеше, готвеше в кухнята и се отбиваше у съседите си. Политиката към мъжа й също промени курса си. На моменти се усукваше около Али Ръза бей, обгрижваше го малко или много със сладки приказки, успокояваше го.
Това съживяване много напомняше поведението й през онези години, когато се появиха първите сигнали на западане в семейното гнездо, първите разправии между децата. Али Ръза бей си мислеше, че тази промяна не е на добро, но си каза: „Да видим! Да видим какво ще изскочи този път!“, и веднага добавяше: „Дано да е за добро.“
Старецът не се бе излъгал в предположенията си. Не след дълго тайната се разбули. Когато един ден влезе вкъщи с вързоп зеленчуци, видя срещу себе си Лейля. Тя се втурна към баща си, увисна на врата му и, ридаейки, извика:
— Татко, татенце…
Хайрие ханъм и Айше го молеха да не се ядосва и го придържаха. Али Ръза бей крачка по крачка заднишком доближи стената и опря гръб на нея. Затвори очи. Вълнението по лицето му не бе голямо. Само повдигаше глава, все едно, че се затрудняваше да поеме въздух и се мъчеше да разкопчае ризата си. Ето защо Хайрие ханъм бе зачестила приказките си за Лейля. Тайничко се е срещала с момичето и са му подготвили тази изненада.
Първо се започнало със сантименталностите от спомените за детството на Лейля с надежда да го омилостивят. После била измислена историята с болестта й. Накрая, окуражени от това, че не показва кой знае какъв гняв, се осъществила и появата на Лейля, уж неочаквано… Планът не бе никак лош… Ако бяха му казали: Лейля иска да ти се извини, да се помири с теб, сигурно бе, че нямаше да се съгласи. Но,
