Али Ръза бей със спокоен глас, доколкото можеше да го владее, каза:
— Не се притеснявайте. Аз съм издръжлив човек.
— Тогава ми обещайте, че няма да страдате?
— Не се е чуло да пламне огън и нищо да не изгори, но обещавам да се държа…
— Всъщност не е кой знае какво. Искам да споделя, да знаете, че… Добре би било да не пускате голямата си дъщеря да излиза нощем. Даже би било добро разрешение, ако известно време не се показва навън.
— Случило ли се е нещо?
— Нищо… Струва ми се, че не е правилно момичетата на тази възраст да се оставят без контрол…
— Моля, говорете направо. Вие сте чули нещо. Моля, кажете ми истината!
След повторно колебание майорът каза:
— Добре, ще ви кажа каквото знам. Преди седмица видях дъщеря ви да се качва в колата на един изискано облечен младеж. Не можах да повярвам на очите си… А преди три дни нашите деца споделиха и други неща. Силно се надявам, че е преувеличено, но…
Майорът очакваше Али Ръза бей да настоява да изреди тези „други неща“. Но старецът не бе в състояние да повдигне очи и да го погледне, камо ли да пита каквото и да било.
Отрони само: „И това доживях“. И се изправи.
Вървеше провлачено, проверявайки издатините на калдъръма с бастуна си, все едно наоколо внезапно бе настанал мрак. Продължаваше да нарежда с глас, който можеше да се чуе и от минувачите: „И това ли доживях? Гладувал съм, унижавали са ме. На всичко издържах стоически. Но безчестие не мога да понеса… Трябва да направя нещо, непременно!“
Щом съзря къщата си отдалеч, изведнъж му хрумна: „Майорът знаеше повече. Запуших устата на човечеца. Трябва да науча какво е, трябва да разбера всичко. Нужно е да знам повече, преди да предприема каквото и да било.“
Али Ръза бей тутакси се обърна и тръгна обратно. Притеснен, че може да изпусне приятеля си, почти тичешком слезе по надолнището. И стигна много навреме, защото, когато задъхан влезе в кафенето, видя, че майорът се приготвяше да става. Али Ръза бей се бе отърсил от срама и притеснението си, настоятелно го помоли да разкаже подробно всичко, каквото знае. Лейля близо два месеца била любовница на един женен адвокат с деца. Два пъти в седмицата се срещали на пристана на Юскюдар и отивали с кола до някакъв съмнителен дом в Хайдарпаша. Ако тези слухове били лъжа, то нека грехът да е за хората, които ги разпространяват. Но при все това историята се знаеше дори от децата.
Когато Али Ръза бей стигна дома си, нощта преваляше. Хайрие ханъм го посрещна с въпрос:
— Къде ли остана Лейля, все още я няма.
Старият човек се направи, че не му е до Лейля, сякаш беше капнал от умора и се свлече върху едно счупено канапенце до вратата. Не искаше да спомене нищо на Хайрие ханъм, преди да е разпитал лично дъщеря си. Нямаше й доверие.
Напълно бе възможно тя да е подочула нещо оттук-оттам и да го е скрила от него. А дори да не е това, страхувайки се от гнева на мъжа си, ще се втурне най-малкото да защитава Лейля или да й подава знаци с очи.
Седнал, Али Ръза бей обмисляше въпросите си към Лейля.
Хайрие ханъм и Айше приготвяха вечерята в кухнята.
Не мина много и от улицата се чу автомобил и забързани стъпки приближиха към къщата. Дворната врата се открехна. Лейля, внимавайки да не вдига шум, закрачи към осветената кухня. Когато забеляза, че баща й става от канапето, тихо изпищя:
— Ти ли си, татко. Изкара ми акъла!
Айше, която бе чула гласа на сестра си, излезе от кухнята с лампа в ръка. Зад нея със запретнати ръкави се показа и Хайрие ханъм.
Старата жена запита:
— Къде беше досега, Лейля? Умрях от притеснение…
— Бях с приятелка… Почакай да си поема дъх, де…
Вероятно Лейля все още не бе подготвила някаква правдоподобна лъжа. За да спечели време, помоли Айше за чаша вода и я изпи. Али Ръза бей стоеше прав до стълбището. Със спокоен, глух глас попита:
— Ти с автомобил ли се прибра?
Лейля се сконфузи за миг:
— Да, бях на гости у приятел — отговори тя.
Въпреки че не искаше дъщеря му да се усети веднага, Али Ръза бей не се стърпя:
— Кои са тези прелюбезни домакини, които връщат гостите си с автомобил до дома им… Я да чуем, кой е този приятел?
— Едва ли го познаваш…
Лейля продължи, като се обърна към майка си:
— Приятелката ми отиваше на шивачка в Хайдарпаша. Настоя да я придружа… Безплатен превоз, не можах да й откажа… Но малко закъсняхме…
Още като чу Хайдарпаша, Али Ръза бей забрави цялата си предпазливост:
— За пръв път ли отиваш там?
Момичето отговори учудено:
— Да.
— Мен ми се струва инак. На коя улица на Хайдарпаша е шивачката?
Лейля отново се обърна към баща си, мъчеше се да види лицето му в мрака, да надникне в очите му. Усетила бе, че старият подозира нещо. Обаче въпреки притеснения си вид на влизане, сега тя беше хладнокръвна и с оня фалцет на гласа си, който издаваше, когато целеше да притесни баща си, каза:
— Ама че си и ти, татко… Какви са тези въпроси, от Съдния ден ли са…
Нахалството й съвсем подлуди Али Ръза бей. Старият човек тръгна гневно срещу нея и започна яростно да изрежда всичко, каквото бе научил. Хайрие ханъм се втурна да го пресрещне:
— Али Ръза бей, съвземи се. Лъжа е, клеветят ни.
Ако и Лейля се бе защитила или поне замълчала, той все пак би се усъмнил. Лейля обаче се наметна с онова кадифено манто и също като онези актриси в ролята на дръзки испанки, с тела, загърнати в шалове на ресни, сложили ръце на бедрата си, извика:
— И какво, ако е така? Да бях се родила мъж, да не изпадам в това положение?
Пламъкът на лампата, която държеше Айше, осветяваше изкривената от ирония и присмехулна неприязън червисана уста и очертаните в черно очи на Лейля. И като я гледаше в тази светлина, на Али Ръза му идеше да я убие. Внезапно хвана бастуна и с неистов гняв го размаха:
— Изчезни! Напусни дома ми!
Лейля се сепна, тръгна с гръб към вратата и извика:
— Без друго няма да остана! Проклет да е домът ти!
Яростта бе изпълнила стария човек с чудовищна сила. Като вързопи изрита Хайрие ханъм и Айше, които се бяха вкопчили в ръцете и нозете му, и връхлетя върху Лейля. Тази атака бе толкова изненадваща, че ако момичето не бе успяло да избяга, то дори да не бъдеше убито, със сигурност щеше да е осакатено сериозно. Но изведнъж Али Ръза бей се сгромоляса на пода, бастунът изхвърча на две крачки от ръцете му.
Трийсет и първа глава
Али Ръза бей бе получил лек инсулт. След онази нощ брадичката му остана изкривена настрана. Говореше завалено и малко, заекваше. Докато вървеше, личеше как левият му крак се провлачва. Но изглежда, той не забелязваше това. Болестта, която го измъчваше и довършваше, беше вътре, в душата му.
Мислеше си, че няма лице да излезе пред хората. В началото започна да прекарва времето си сам, затворен в малката стаичка. Отвън, досами прозореца му имаше един полусрутен зид. Старият човек цял ден наблюдаваше нежния зелен мъх и лишеи, поникнали сред пукнатините му и следеше как котките дебнат гущери между камъните. Другото му занимание се появи, съзерцавайки светлината, която към обед
