които тя създаваше, докато преминава леко през света от неща.
— Ехо — обади се хладилникът, — оставил си ме отворен.
Лани не каза нищо.
— Е,
— Млъкни! — Ръцете му се почувстваха по-добре. По-хладни.
Той остана там, докато ръцете му станаха съвсем студени, след това ги издърпа и натисна слепоочията си с връхчетата на пръстите си. Хладилникът използва тази възможност да се затвори без повече коментари.
Двайсет минути по-късно той беше в метрото на път към Холивуд. Бе сложил яке върху измачканата си тъмносиня малайзийска спална фланелка. Отделни фигури на станциите се размазваха настрани във вихъра на отминаващия влак.
— Не говорим за съзнателно решение в този случай? — Блекуел мачкаше остатъка от дясното си ухо.
— Не — отвърна Лани, — не знам какво си мислех, че правя.
— Опитвали сте се да я спасите. Момичето.
— Беше като изстрелване. От ластик. Като гравитация.
— Такова е усещането — каза Блекуел, — когато ти решаваш.
Някъде надолу по хълма след изхода на метростанция „Сънсет“ той подмина човек, поливащ ливадата си, правоъгълник може би два пъти колкото маса за билярд, осветен от лечебния блясък на близката улична лампа.
Лани видя как водата се събираше на капчици по идеално равните остриета от яркозелена пластмаса. Изкуствената ливада беше отделена от улицата с ограда от оксидирана стомана. Изправените решетки поддържаха лъскави намотки бодлива тел. Къщата на човека не беше много по-голяма от ливадата му, оцеляла от ден, когато този склон на хълма е бил покрит с бунгала и дървета. Имаше и други като това, скупчени между покритите с балкони разнообразни фасади на вили и жилищни кооперации, миниатюрни имоти от времето преди присъединяването на този регион към града. Лек аромат на портокали се носеше във въздуха, но той не можеше да ги види.
Поливащият вдигна поглед и Лани видя, че той беше сляп, очите му бяха скрити зад черните ромбчета на видеоклетки, свързани директно с очния нерв. Никога не знаеш какво гледат.
Лани продължи нататък, оставяйки това, което го водеше, каквото и да беше то, да си проправя път през спящите улици и беглия аромат на цъфтящо дърво. Далече в Санта Моника изпищяха спирачки.
Петнайсет минути по-късно той беше пред сградата на „фаунтън Авеню“. Пети етаж. 502.
Нодалната точка.
— Не искате да говорите за това?
Лани вдигна очи от празната си чаша и срещна погледа на Блекуел над масата.
— Наистина не съм казвал за това на никого — каза той и беше вярно.
— Да се разходим — предложи Блекуел и се изправи. Туловището му изглежда се надигна без усилие, сякаш беше параден балон с хелий. Лани се чудеше колко ли е часът, тук или в Ел Ей. Ямазаки се погрижи за сметката.
Те излязоха навън от Амос и Андите, в падаща мъгла, която не беше съвсем дъжд. Тротоарът беше подскачащ поток от черни чадъри. Ямазаки извади черен предмет, не по-голям от бизнес карта, малко по- дебел, и го прегъна силно между пръстите си. Разтвори се черен чадър. Ямазаки му го подаде. Извивката на черната дръжка беше суха и куха на пипане и съвсем леко затоплена.
— Как се сгъва?
— Не се сгъва — отвърна Ямазаки, — изчезва.
Той разтвори друг за себе си. Плешивият Блекуел в своя микропор явно беше защитен от дъжда.
— Моля, продължете с разказа си, господин Лани.
В пролуката между две далечни кули Лани съзря фасадата на друга, по-висока сграда. Той видя големи лица там, смътно познати, изкривени в необяснима драма.
Декларацията за неразкриване, която Лани подписа, имаше за цел да покрие всякакви действия на „През ключалката“ в използването на връзките с DAT Америка по начини, които могат да бъдат тълкувани като нарушение на закона. Такива действия в практиката на Лани бяха чести, почти постоянни, или поне в някои по-напреднали етапи на разследване. Тъй като DAT Америка беше предишният работодател на Лани, той не намираше нищо от това за особено стряскащо. DAT Америка беше по-малко власт, отколкото територия. В много отношения тя беше закон сама по себе си.
Продължителното проучване на Лани за Алисън Шайърс вече включваше няколко криминални престъпления, едно от които му осигури кодовете, необходими да отвори входната врата на сградата, в която живееше, да активира асансьора, да отключи вратата на апартамента й на петия етаж и да изключи личната алармена система, която щеше автоматично да потвърди въоръжена намеса, ако тя направеше всички тези неща, без да въведе две допълнителни цифри. Последното беше застраховка от вътрешно похищение — престъпление, при което живеещите бяха заговаряни в гаража и принуждавани да предадат кодовете си. Кодът на Алисън Шайърс се състоеше от месеца, датата и годината й на раждане, нещо, което всяка охранителна служба строго съветваше да не се прави. Нейният допълнителен код беше 23, възрастта й миналата година, когато се бе нанесла и бе станала абонат.
Лани тихо си ги повтаряше, докато стоеше пред сградата, чиято фасада леко напомняше нечия идея за възраждане на късната английска готика. Всичко изглеждаше толкова детайлно и подробно в тези първи минути на зората в Ел Ей.
23.
— Значи — предположи Блекуел, — вие просто влязохте. Изщракахте кодовете й и бум, вътре сте.
И тримата очакваха да минат кръстопът.
— Бум.
Никакъв звук в покритото с огледала фоайе. Усещане за празнота. Дузина Ланита се отразяваха, докато той минаваше по протежението на нов килим. Влезе в асансьора, миришещ на някакви цветя и използва част от кода отново. Качи го директно на петия. Вратата се затвори с плъзгане. Още един нов килим. Под пресния слой от кремав емайллак върху стените на коридора се виждаха леките неравности на стара мазилка.
502.
