А животът на Алисън Шайърс, така както той го знаеше, в цялата му ужасна, банална интимност, щеше да лежи там завинаги, забравен и в крайна сметка непознаваем.
Но ако тръгнеше с „Извън контрол“, животът й можеше с обратна сила да се превърне в нещо друго и той не беше съвсем сигурен, докато седеше там на малкия твърд стол в стая „Посетители“, какво може да бъде то.
Мислеше за коралите, за рифовете, които растяха около потопени самолетоносачи. Може би щеше да се превърне в нещо като това — погребаната тайна под някаква белеща се суперструктура от хипотези, или дори в мит.
Изглеждаше му тогава, в „Посетители“, че това може да е по-малко мъртъв начин да си мъртъв. А той искаше това за нея.
— Изведете ме оттук — каза той на Даниелс, който се усмихна под хирургическата си скоба и триумфално издърпа картата си от пластмасата.
— По-спокойно — каза Блекуел и сложи грамадната си ръка, с нейната сребристорозова резба от белези, върху китката на Лани. — Още дори не сте си изпили питието.
Лани се запозна с Ридел, когато екипът на „Извън контрол“ го настани в апартамент в Шатото, това древно подобие на още по-древен оригинал. Старомодната му бетонна ексцентричност — вклинена в двойната грубост на особено грозна двойка офис сгради, датиращи от последната година на миналия век. Тези двете отразяваха хилядолетния страх на годината на своето създаване и в същото време го пречупваха през някаква друга, по-загадъчна, необяснимо приглушена истерия, която изглеждаше някак си по-лична и дори по-малко привлекателна.
Жилището на Лани, доста по-голямо от онова в Санта Моника, беше като удължен апартамент от 1920 година, завършващ с дълъг, плитък бетонен балкон с лице към „Сънсет“, който от своя страна се издигаше над по-дълбок балкон на долния етаж и над миниатюрна овална ливада — само толкова беше останало от първоначалните градини.
Лани смяташе, че е странен избор, като се има предвид положението му. Той си мислеше, че ще изберат нещо по-корпоративно, по-укрепено, по-оградено, но Райс Даниелс обясни, че Шатото си има своите предимства. Беше добър избор, що се отнася до имидж, защото придаваше по-човешки вид на Лани. Изглеждаше в общи линии като
На Лани му се стори, че Даниелс и Ридел се познават отпреди Ридел да започне работа в Шатото, но откъде точно, не стана ясно. Ридел изглеждаше странно на ти с нещата в инфо-развлекателната индустрия и в един момент, когато бяха останали насаме, той попита Лани кой го представлява.
— Какво имаш предвид? — отвърна Лани.
— Имаш агент, нали?
Лани отговори, че няма.
— По-добре да си намериш — каза му Ридел. — Не че ще стане така, както ти искаш, но, ей, това е шоубизнес, нали?
Наистина беше шоубизнес до степен, която много скоро накара Лани да се замисли дали е взел правилното решение. Имаше шестнайсет души в жилището му, за четиричасово заседание, а той беше излязъл от ареста преди шест часа. Когато най-накрая си отидоха, Лани кръстоса целия апартамент, няколко пъти отваряйки вратата на тоалетна в търсене на спалнята. Когато я намери, изпълзя върху леглото и заспа с дрехите, които Ридел беше изпратен да му купи от „Бевърли Сентър“.
Той реши, че спокойно може тук, сега, в този бар на Златната улица да си отговори на въпроса как ще се отрази бърбънът на аклиматизацията му. Но довършвайки остатъка в чашката, той почувства началото на едно от онези преобръщания на вълните, вероятно това не беше резултат толкова от напитката, колкото от някаква вградена химична реакция към преумора и преместване.
— Беше ли Ридел щастлив? — попита Ямазаки.
Този въпрос се стори странен на Лани, но после си спомни, че Ридел бе споменал за някакъв японец, с който се бе запознал в Сан Франциско, и това, естествено, бе Ямазаки.
— Ами — отговори Лани — не ми направи впечатление на безкрайно нещастен, но
— Много лошо — каза Ямазаки. — Ридел е смел мъж.
— Ами вие, Лани — попита Блекуел, — мислите ли се за смел мъж?
Подобният на червей белег, който разполовяваше веждата му, се изви в нова степен на концентрация.
— Не — отвърна Лани, — не мисля.
— Но вие сте се изправили срещу „През ключалката“, нали, заради това, което направиха на момичето? Имали сте работа, имали сте храна, имали сте подслон. Получили сте всичко това от „През ключалката“, но те са убили момичето и вие сте решили да им го върнете. Нали така?
— Нещата никога не са толкова прости — каза Лани.
Когато Блекуел заговори, Лани неочаквано усети друг тип интелект, нещо, което по всяка вероятност този мъж обичайно прикриваше.
— Не — каза Блекуел почти спокойно, — мамка му, не са, нали?
Голямата му розово резбована ръка като някое тромаво животно, по своя воля започна да рови в изпънатия преден джоб на микропора на Блекуел. Извади малък сив метален предмет, който сложи на бара.
— Така, това е пирон — започна Блекуел — галванизиран, четирисантиметров, за покриви. Заковавал съм ръцете на хора за баровете така, с пирони като този. И някои от тях бяха абсолютни копелдаци. — Нямаше никаква заплаха в гласа на Блекуел. — И някои от тези, на които им заковаваш едната ръка, с другата вадят бръснач или островърхи клещи. — Показалецът на Блекуел разсеяно напипа възпален белег под дясното му око, сякаш нещо бе влязло там и е било отклонено по протежение на скулата. — За да се заядат, нали така?
— Клещи?
— Копелета — Блекуел продължи. — Налага се след това да ги убиеш. Така, това е един вид „смелост“, Лани. Това, което ме интересува, е как това е различно от онова, което сте се опитали да направите на „През ключалката“?
— Просто не исках да оставят да отмине. Да я оставят… да отиде на дъното. Да бъде забравена. Не ми пукаше особено колко силно щеше да пострада „През ключалката“ от това и дали изобщо щеше да им навреди. Не мислех толкова за отмъщение, колкото за начин да… я запазя жива?
— Има други хора, които, като им заковеш ръката за масата, ще седят и ще те гледат. Това са наистина корави мъже, Лани. Мислите ли, че сте един от тях?
Лани отмести поглед от Блекуел към празната чаша от бърбън и отново към Блекуел. Барманът понечи да я напълни, но Лани я покри с ръка.
— Ако заковете ръката ми за бара, Блекуел — той разпери другата си ръка с дланта надолу на тъмната дървесина, върху кръглия лъскав отпечатък от чашата, — ще изкрещя, добре. Не знам защо е всичко
