избра друг бутон. Този изглежда свърши работата — вода обля гърнето с реактивен звук, който й напомни за пътуването в самолета.
Докато си миеше ръцете и лицето на, за щастие, обикновената мивка, използвайки бледосин течен сапун от дозатор с помпичка, оформен като едноок динозавър, тя чу как водата спря и тоалетната започна да издава друг звук. Обърна се и видя обръч от възморава светлина, трепкащ някъде под седалката на гърнето. Предположи, че е ултравиолетова — за стерилизация.
На стената имаше плакат на Дуковете на Взрива, тази противна умопобъркваща метъл група. Бяха изпотени, с бели очи и се хилеха, а на барабаниста му липсваха предните зъби. Беше написан на японски. Тя се зачуди защо някой в Япония би се заинтересувал от тях, понеже групи като Дуковете пееха само за омраза към всичко, което не отговаряше на тяхната представа за американското. Но Келси, която често бе ходила в Япония с баща си, беше казала, че никога не знаеш как биха реагирали японците, на каквото и да е.
В тоалетната нямаше нищо, с което човек да си избърше ръцете. Тя извади една фланелка от чантата си и я използва за тази цел, макар че не свърши кой знае каква работа. Докато клечеше и натъпкваше фланелката обратно, тя забеляза крайчеца на нещо, което не разпозна, и тогава Калвин рязко отвори вратата зад нея.
— Извинявай — каза той.
— Няма проблем — отговори Чиа и издърпа ципа на чантата.
— Има — отвърна той, погледна през рамо и пак към нея. — Наистина ли срещна Мериалис на СийТак?
— В самолета — поправи го Чиа.
— Не си забъркана?
Чиа се изправи, от което й се зави свят.
— Забъркана в какво?
Той я погледна изпод козирката на черната шапка.
— Тогава наистина трябва да се махнеш оттук. Имам предвид веднага.
— Защо? — попита Чиа, макар че това въобще не й се стори лоша идея.
— Не ти трябва да знаеш.
Някъде зад него се чу трясък. Той трепна.
— Всичко е наред. Тя просто хвърля разни неща. Още не са станали сериозни. Хайде.
Той сграбчи чантата й за презрамката и я вдигна. Вървеше бързо и на нея й се наложи да се затича, за да го стигне. Минаха край офиса на Еди и редицата от монитори (стори й се, че видя хора с каубойски шапки, които танцуват, но не беше сигурна).
Калвин шляпна с ръка сензора на вратата на асансьора.
— Ще те свали до гаража — каза той, а от офиса на Еди продължаваше да се чува шум от трошене на стъкла. — Вляво, на около шест метра, има друг асансьор. Не минавай през фоайето, имаме камери там. Най-долният бутон е за метрото. Качи се на някой влак. — Подаде й чантата.
— Кой? — попита Чиа.
Мериалис крещеше. Като че ли от болка.
— Няма значение — каза Калвин и избърбори нещо на японски на асансьора. Асансьорът отговори, но него вече го нямаше, вратата се затвори и тя започна да слиза надолу, чантата сякаш светеше в ръцете й.
Грейслендът на Еди беше още там, когато вратата се отвори, като дебел клин между останалите черни коли. Тя намери втория асансьор, на който Калвин й каза да се качи. Вратата му беше одраскана и нащърбена. Имаше нормални копчета и не говореше. Отведе я до подземие, светло като през деня, пълно със забързани хора, ескалатори, платформи, магазини и с вездесъщите рекламни пана, закачени над тях.
Най-после беше в Токио.
11. ПОТЪВАНЕТО НА НОВИТЕ СГРАДИ
Стаята на Лани беше високо в тясна кула, облицована с бели керамични плочки. Датираше от разцвета на града през осемдесетте, годините на „Сапунения мехур“9 и беше с трапецоиден профил. Това, че бе оцеляла по време на голямото земетресение, беше доказателство за способността на създателите й, а това, че бе преживяла и последвалата реконструкция, свидетелстваше за скритите конфликти и борби за територия между две от най-старите престъпни организации в града. Ямазаки бе обяснил това в таксито, на връщане от Новата Златна улица.
— Не бяхме сигурни как ще реагирате на новите сгради — каза той.
— Имате предвид нанотехнологичните сгради? — Лани се бореше да държи очите си отворени. Шофьорът носеше безупречно чисти бели ръкавици.
— Да. Някои хора се притесняват от тях.
— Не знам. Ще трябва да видя някоя.
— Мисля, че можете да ги видите от хотела си.
Наистина можеше. Той знаеше за техните брутално големи размери от строителни справочници, но виртуалната реалност не бе успяла да предаде специфичността на тяхната видима структура, на добре интегрираната органичност.
— Те са като картините на Ню Йорк на Гайгер — каза Ямазаки, но Лани не беше ги виждал.
Сега той седеше на края на леглото си и се взираше безизразно в тези чудеса на новите технологии. Банални и зловещи, те просто бяха досадни — най-големите населени конструкции в света. (Кулата-затвор в Чернобил беше по-голяма, но нищо човешко не би живяло някога там.)
Чадърът, който Ямазаки му беше дал, се смаляваше и свиваше в себе си. Изчезваше.
Телефонът звънна. Той не можеше да го намери.
— Телефон — говореше си той. — Къде е?
Малка червена лампичка, хармонираща със звъненето, започна да пулсира върху плосък правоъгълник от бял кедър, поставен върху черен квадратен поднос на полица до леглото. Той го вдигна. Натисна малко седефено копче.
— Хей — обади се някой — Лани ли е?
— Кой се обажда?
— Ридел. От Шатото. Ханс ми даде да ползвам телефона.
Ханс беше нощният управител.
— Уцелил съм времето, нали? Закусваш ли?
Лани разтърка очи и отново погледна навън към новите сгради.
— Да, естествено.
— Обадих се на Ямазаки — каза Ридел, — от него взех номера ти.
— Благодаря — Лани се прозя, — но аз…
— Ямазаки каза, че си получил работата.
— Да, така мисля — отвърна Лани. — Благодаря. Задължен…
— „През ключалката“ са из цялото Шато — каза Ридел.
— Не, това е прекалено.
— Познаваш ли някаква Катрин Торънс, Лани? Живее на Шърман Оукс. Тя е горе в бившето ти жилище с около два фургона сензорни устройства. Според Ханс се опитват да открият какво си правил там, дрога или нещо от тоя сорт.
Лани се взираше в кулите отвън. Част от фасадата май се движеше, но това вероятно беше от очите му.
— Обаче Ханс казва, че и бездруго няма начин да разделят остатъчните молекули в тези стаи. Мястото има прекалено много история.
— Кати Торънс? От „През ключалката“?
— Не дойдоха, както казаха, ами с цялата тая техника, а тя винаги говори прекалено много. Генгис, долу в гаража, видя разтоварването на някои от кашоните. Около двайсетина са, ако не се броят костенурките.
