Идору

на Чиа големите си неравни зъби. — Още се смеем, да?

— Моля ви — каза Чиа. — Ние просто искаме да си отидем.

Руснакът стъпи до Еди и Мериалис, които лежаха сплетени на килима.

— Ти си случайност както Артеми към негова мъжественост, да? Ти само случва се на този собственик на добър нощен клуб. — Той посочи лежащия в безсъзнание Еди. — Който е контрабандист и други неща, много сложни, но ти, ти само случайност?

— Точно така — каза Чиа.

— Ти си от Ло/Рез. — Това прозвуча като Лор-ес. Той пристъпи по-близо към Чиа и погледна надолу в чантата. — Ти знае какво това е.

— Не — излъга Чиа. — Не знам.

Руснакът я изгледа.

— Ние не харесва случайност никога. Не допуска случайност.

Тогава ръцете му тръгнаха нагоре и тя видя, че гърбът на третата става на всеки от пръстите му имаше розова точка с големината на върха на гума за молив. Тя бе виждала такива в последното си училище и знаеше, че са от наскоро използван лазер за премахване на татуировка.

Тя вдигна поглед към лицето му. Изглеждаше като човек, който беше на път да извърши нещо, което вероятно не иска, но знае, че му се налага.

Но после очите му се присвиха, плъзнаха се встрани от нея и тя се обърна навреме, за да види как входната врата увисва навътре. Мъж, по-широк от рамката на вратата, сякаш се изля в стаята. Имаше голям хикс от лепенка с цвят на кожа на едната си буза и носеше палто с цвета на матиран метал. Чиа го видя да пъхва едната от огромните си, белязани ръце в палтото си. Другата държеше нещо черно, което завършваше с някакво магнитно петленце.

— Йоб тваю мать — каза руснакът с изненадващо меки срички.

Ръката на непознатия изскочи, държеше нещо, което на Чиа й изглеждаше като много голяма хромирана ножица, но после се разгъна със серия от малки резки прещраквания и явно по своя инициатива — в лъскава брадва. Предното й острие беше във формата на ястреб и смъртоносно, а главата зад него — заострена като пикел.

— Майка ми? — каза непознатият. Прозвуча някак си доволен. — Майка ми ли каза? — Лицето му беше набраздено от белези, както и бръснатата му преди около седмица глава.

— А, не — отрече руснакът и вдигна ръце с дланите напред. — Просто изразяване.

Друг мъж влезе покрай онзи с брадвата. Имаше тъмна коса и носеше широк черен костюм. Лентата на монокъл пресичаше лицето му, устройството покриваше дясното му око. Лявото беше широко, светло и зелено, но на Чиа й отне все пак секунда, преди да го разпознае.

После й се наложи да седне на розовото легло.

— Къде е? — попита мъжът, който приличаше на Рез. (Само дето изглеждаше по-дебел и някак си с по- изпъкнали бузи.)

Нито руснакът, нито мъжът с брадвата отговориха. Мъжът с брадвата затвори с пета вратата зад себе си. Зеленото око и видеомонокълът погледнаха към Чиа.

— Ти знаеш ли къде е?

— Кое?

— Първият биомеханичен модул или както там се казва… — Той направи пауза, докосна слушалката в дясното си ухо, изслуша нещо. — Извинявай — „първичен биомолекулярен модул Си/7А на Родел ван Ерп“. Обичам те.

Чиа се облещи.

— Рей Тоеи — обясни той, потупвайки слушалката и тя разбра, че това трябва да е той.

— Тук е. В чантата.

Той бръкна в синьо-жълтата торбичка, извади нещото и го преметна в ръце.

— Това? Това е нашето бъдеще, средството за нашата сватба?

— Извинете, моля — обади се руснакът, — но трябва да знаете това принадлежащо на мен. — В гласа му прозвуча искрено съжаление.

Рез погледна нагоре, държейки небрежно нанотехнологичното устройство в ръцете си.

— Това е ваше? — Рез килна главата си, като птица, любопитен. — Откъде го взехте?

Руснакът се изкашля.

— Размяна. Този джентълмен на под.

Рез видя Еди и Мериалис.

— Мъртви ли са?

— Волтирани, да? Бива често пъти несмъртоносно. Ваше момиче на легло.

Рез погледна Чиа.

— Ти коя си?

— Чиа Пет Маккензи — каза тя механично. — От Сиатъл съм. Аз съм… аз съм от вашия фенклуб. — Тя усещаше как лицето й изгаря.

Веждата над зеленото око се повдигна. Той явно слушаше нещо.

— О — каза той и направи пауза. — Тя ли? Наистина? Това е чудесно. — Той се усмихна на Чиа. — Рей казва, че си била абсолютно навътре в нещата и че трябва да сме ти много благодарни.

Чиа преглътна.

— Така ли?

Но Рез се обърна към руснака:

— Това ни трябва. — Той надигна нанотехнологичното устройство. — Ще преговаряме сега. Кажете цената.

— Розър — обади се мъжът до вратата, — не можеш да го направиш. Това копеле е от Комбината.

Чиа видя зеленото око да се затваря, сякаш Рез полагаше съзнателно усилие да се успокои. Когато го отвори, каза:

— Но те са правителството, нали, Блекуел? Преговаряли сме с правителства и преди.

— Да, но за законни неща — каза белязаният мъж, но сега имаше нотка на притеснение в гласа му.

Руснакът явно също я чу. Той бавно свали ръцете си.

— Какво планирате да правите с това? — попита го Рез.

Руснакът сведе поглед към нещото в ръцете на Рез, все едно размишляваше, после вдигна очи. На бузата му подскачаше мускулче. Той явно стигна до решение.

— Разработваме амбициозен обществен проект — отвърна той.

— О, Исусе! — каза Мериалис от килима така дрезгаво, че първоначално Чиа не можа да идентифицира източника. — Сигурно са сложили нещо в това. Определено са. Кълна се в Бога, че са. — И после повърна.

39. ТРАНС

Ямазаки загуби баланс, когато бусът се изстреля по тясната рампа навън от хотела. Лани, който придържаше телефона на Арли върху картата на таблото и набираше номера на хотел „Ди“, го чу да се изтърсва в разхвърляния опаковъчен найлон. Дисплеят изпиука, когато Лани набра номера. Структурни сегменти просветнаха на екрана.

— Добре ли сте, Ямазаки?

— Благодаря ви — каза Ямазаки. — Да. — Изправяйки се отново на колене, той се хвана за облегалката на Лани. — Определихте ли местонахождението на хотела?

— Магистралата — каза Арли и погледна към дисплея, докато свиваха надясно, нагоре по входна рампа. — Натисни бързо набиране три. Благодаря. Дай. — Тя взе телефона. — Маккрей. Да. Пиоритет? Да