— Тук тая вечер?
— Не — каза Готикът и се ухили безизразно.
Боби отвори уста, затвори я и се насили да кимне.
— Мерси, брато.
— Всичко за мой човек — отвърна Готикът.
Още един час, още от същото. Прекалено много бяло, варовиково бледо Готическо бяло. Празните лъскави очи на момичетата им с токчета като черни игли. Опитваше се да стои извън стаята със симстимовете, където Леон въртеше някаква странна шибана лента за джунглата, включваща те към някакви животинчета, маса шантаво скачане напред-назад горе по дърветата, което действуваше на Боби малко дезориентиращо. Беше достатъчно гладен, за да усеща леко гадене, или може би това беше послеефект от това, което му се беше случило преди, но започваше да му е трудно да се концентрира, и мислите му плуваха в странни посоки. Като например кой ли се е катерил по тези дървета, пълни със змии, и е свързвал тези плъхоподобни животни към симстим?
Готиците обаче го харесваха. Те махаха с ръце и подскачаха, потънали в идентификацията с дървесните плъхове. Новият хит на Леон, реши Боби.
Точно от лявата му страна, но достатъчно далече от обхвата на стима, стояха две момичета от Проектите, и бароковото им изящество остро контрастираше с едноцветието на Готиците. Дълги черни кожени палта, отворени над изпънати червени комбинезони с копринена бродерия, полите на огромните бели фланелки висят под колената. Тъмните им черти бяха прикрити зад увисналите периферии на меки дамски шапки, надупчени и окачени с неща от старо злато: игли, талисмани, зъби, механични часовници. Боби ги наблюдаваше с ъгълчето на окото си: дрехите им казваха, че те имат пари, но че ако се опиташ да им отмъкнеш нещо, някой ще се погрижи за теб. Веднъж Две за ден беше дошъл от Проектите в леденосив велурен костюм с диамантени закопчалки на крачолите, сигурно не беше имал време да се преоблече, но Боби беше действувал все едно уераджията носеше кожени дрехи както обичайно, защото смяташе, че космополитичността е ключова за бизнеса.
Той се опита да си представи как отива при тях напълно естествено, и просто им казва: Хей, момичета, може би познавате моя приятел господин Две за ден? Но те бяха по-възрастни от него, по-високи, и се движеха с достойнство, което той смяташе за унижаващо. Сигурно просто щяха да се разсмеят, но на него това някак си хич не му се искаше.
Това, от което имаше сега нужда, и то остра нужда, беше храна. Той докосна кредитния си чип през плата на дънките. Да пресече улицата и да отиде да си вземе сандвич… След това си спомни защо е тук, и внезапно идеята да изполва чипа не му изглеждаше много блестяща. Ако го бяха погнали след опита за бягство, сега щяха да имат номера на чипа му; да го използва означаваше да го посочат на всеки, който го следи през киберпространството, да го осветят в мрежата на Баритаун като магистрален фар в тъмен стадион. Имаше пари в банкноти, но не можеш да купиш с тях храна. Не че беше забранено да ги притежаваш, просто никой никога не правеше нещо законно с тях. Щеше да трябва да намери Готик с чип, да купи срещу кредита си Нови Йени, вероятно с шибана отстъпка, и след това да накара Готика да плати за храната. И как ли, по дяволите, се предполагаше да си получи рестото?
Може просто да си напълнил гащите, каза си той. Не беше сигурен, че са го проследили обратно, и базата, която се беше опитал да пробие, беше легална, или поне се предполагаше, че е легална. Затова и Две за ден му беше казал, че няма нужда да се бои от черен лед. Кой ще огради с програми за смъртоносна обратна връзка място, което дава под наем софтпорно филми? Идеята беше той да изсмуче няколко часа дигитализирани филми, нова продукция, която още не е попаднала на пазара на крадени неща. Това не беше тая категория неща, за която някой да иска да те очисти…
Но някой се беше опитал. И се беше случило нещо друго. Нещо абсолютно различно. Той отново затропа нагоре по стълбите, навън от заведението на Леон. Знаеше, че в мрежата има много неща, които не знае, но никога не беше чувал за нещо толкова странно… Вярно е, разправят се истории за призраци, и разни хотдогаджии се кълнат, че са виждали разни неща в киберпространството, но той ги смяташе за уилсъни, които просто се включват наркосани; можеш да халюцинираш в мрежата точно така, както и извън нея…
Може би точно това се е случило, помисли си той. Гласът е бил просто част от умирането, от клиничната смърт, някаква луда безсмислица, която мозъкът ти е сготвил, за да те накара да се чувстваш по-добре, и нещо се беше случило обратно при източника, може би някакво смущение в тяхната част на мрежата, така че ледът беше изпуснал хватката, в която държеше нервната му система.
Може би. Но той не знаеше. Не познаваше този терен. Незнанието му напоследък беше започнало да го гризе, защото му пречеше да предприема ходовете, които трябваше да направи. Не беше дори и мислил кой знае колко за това преди, но той всъщност не знаеше кой знае колко за каквото и да било. И това беше характерно за Готиците, и затова Готиците стояха тук и се наркосваха, или Непукистите ги бастисваха, и този процес на износване щеше да произведе процента от тях, който някакси ще стане следващата вълна от детеродни и купуващи жилища баритаунци, и цялата история ще се повтори отново.
Той беше като дете, израснало край океана, което го приема за даденост така, както той приемаше небето, но което не знае нищо за теченията, пътищата на корабите или това как се променя времето. В училище беше използвал кибердекове, играчки, които те изстрелват през безкрайните дистанции на това пространство, което не беше пространство, немислимо комплексна консенсуална халюцинация на човечеството, мрежата, киберпространството, където големите корпоративни бази данни греят като неонови свръхнови, и данните са толкова плътни, че сетивата ти се претоварват, ако се опиташ да възприемеш нещо повече от най-общи очертания.
Но откакто беше започнал хотдогаджийството си, той имаше някаква идея за това колко мъничко знае за това как действува всичко, и не само в мрежата. То някакси се разширяваше, и той започваше да се чуди, да се чуди и мисли. Как действува Баритаун, какво поддържа майка му да продължава да съществува, защо Готиците и Непукистите влагат цялата тази енергия в това да се бастисват едни други. Или защо Две за ден беше черен и живееше горе в Проектите, и до какви разлики водеше това.
Докато ходеше, той продължаваше да търси дилъра. Бели лица, още бели лица. Стомахът му беше започнал да издава звуци; той си мислеше за пресния пакет пшенични котлети на лавицата в къщи, изпържваш ги с малко соя и отваряш пакет крилови вафли…
Минавайки отново покрай киоска, той погледна часовника на Кока-Кола. Марша сигурно си беше в къщи, дълбоко в лабиринтовата сложност на „Хора с влияние“, живота на жената-главен герой на който беше споделяла през куплунга в продължение на почти двайсет години. Факсът на Асахи Шимбун все още се точеше зад малкото си прозорче, и той се приближи точно навреме, за да види първото съобщение за експлозията в Блок А, Ниво Три, Квартал „Ковина Конкурс“, Баритаун, Ню Джърси…
След това то изчезна, изгуби се, и потече съобщение за формалното погребение на кливлъндския бос на Якудза. Строго традиционно. Всички носеха черни чадъри.
Беше проживял целия си живот в апартамент 503 в блок А.
Това огромно нещо се беше протегнало да смачка Марша Нюмарк и нейното Хитачи. И беше търсело него…
— И някой не е направил нищо — чу се да казва.
— Хей! Мой човек! Брояч! Наркосал ли си, брато? Хей! Накъде така?
Очите на двамата Епископи се завъртяха, следвайки го в лудата му паника.
7. СПИРКАТА.
Конрой отклони синия Фокер от еродиралата ивица на предвоенната магистрала и отпусна газта. Дългата петльова опашка светъл прах, която ги следваше още от Нидълс, започна да се сляга, и екранолетът потъна в отпуснатата апронова пола, докато спираше.
— Мястото на срещата е тук, Търнър.
— Какво го е скапало? — Правоъгълно бетонно разширение се простираше към неравни стени от обветрен шлакобетон.
— Икономиката — отвърна Конрой. — Преди войната. Не го завършиха. На десет мили на запад от тук
