Единият от тях беше като голяма торба върху кръста, нещо като вградена раница. Под възглавницата му имаше японски гравитационен нож с оранжеви дръжки; сложи го в тесен джоб в долната част на левия ръкав на якето.
Холомомичетата се включиха, когато той излезе.
— Боби, Бо-о-би, ела да си играем…
Във всекидневната дръпна жака на Оно-Сендая от панела на Хитачито, нави фиброоптичния кабел и го натъпка в гнездото му. Направи същото с набора троди, след това пъхна Оно-Сендая в гръбния джоб на якето.
Завесите все още бяха дръпнати. Усети прилив на някакво ново въодушевление. Махаше се. Трябваше да се махне. Беше забравил вече жалкото удоволствие, резултат от отъркването му в смъртта. Внимателно раздели завесите на около пръст разстояние и погледна навън.
Беше късен следобед. След час-два първите светлини щяха да започнат да премигнат по мрачните туловища на Проектите. Голямата Площадка се простираше като бетонно море, и проектите стърчаха оттатък отсрещния бряг, огромни правоъгълни структури, омекотени тук-таме от случайно пръснати ретро- стилови балкончета, резервоари за риба, слънчеви подгряващи панели и вездесъщите мрежести чинии на сателитните антени.
Две за ден сега щеше да спи някъде там, в един свят, който Боби никога не беше виждал, светът на една минкомова аркология. Той слизаше долу, за да си върти бизнеса, главно с хотдогаджиите в Баритаун, и след това се качваше обратно. Там, горе, винаги беше изглеждало хубаво на Боби, на балконите нощем ставаха толкова много неща, сред червеникавия проблясък на пушещи въглени, малки дечица само по бельо, гъмжащи като маймунки, толкова малки, че едва ги виждаш. Понякога вятърът се променя, и над Голямата Площадка увисва миризмата на готвене, а понякога делтапланер се плъзва от някоя тайничка провинция на покрива там, някъде горе. И винаги се чува смесеният ритъм на милиони мелодии, вълни от музика, които пулсират, изчезват и се появяват отново във вятъра.
Две за ден никога не говореше за живота си, за това къде живее. Говореше за бизнес, или, да бъдем по-социални, за жени. И това, което Две за ден казваше за жените, караше Боби да иска да се махне от Баритаун повече отвсякога, и Боби знаеше, че бизнесът е единственият му билет за навън. Сега обаче той се нуждаеше от дилъра по друг начин, защото беше напълно изваден от обичайното си положение.
Може би Две за ден можеше да му каже какво става. Около онази база не се очакваше да има каквото и да било смъртоносно. Две за ден я беше подбрал за него, и след това му беше дал назаем софтуера, необходим, за да се проникне в нея. И Две за ден беше готов да продаде на черно каквото Боби успее да измъкне от нея. Така че той трябваше да знае. Във всички случаи знаеше нещо.
Голямата Площадка изглеждаше достатъчно безопасна, като изключим самотен нарк, гол до кръста, погълнат изцяло от бесен разговор с Бога. Боби го заобиколи отдалече; той крещеше, подскачаше и мелеше с удари от карате въздуха. Имаше засъхнала кръв по босите стъпала и остатъците от нещо, което вероятно е било подстрижка на Чвор.
Голямата Площадка беше неутрална територия, поне на теория, и Чворовете бяха общо взето конфедерирани с Готиците; Боби имаше доста здрави връзки с Готиците, но поддържаше независим статус. В Баритаун беше несигурна работа да си независим. Бандите поне ти дават някаква структура, помисли си той, когато ядосаният речитатив на нарка заглъхна назад. Ако си Готик и Непукистите те бастисат, това не остава без последствия. Може би смисълът на всичко това беше откачен, но поне имаше правила. Самотниците обаче ги бастисваха наркове, каращи на гръбначен мозък, или налитаха на мръднали хищни единаци, довлекли се понякога чак от Ню Йорк, като например оня, Събирачът на Пениси от миналото лято, дето си носел колекцията в найлонов плик в джоба…
Боби имаше намерение да си очертае маршрут навън от този пейзаж преди да съмне пак, или поне имаше такова желание. При ходенето кибердекът в задния джоб го тупаше по гърба. Като че ли и той го предупреждаваше да се маха.
— Хайде, Две за ден — каза той на издигащите се Проекти. — Смъкни си задника долу и бъди при Леон, когато стигна там, става ли?
Две за ден го нямаше при Леон.
Нямаше никого, ако не броиш самия Леон, който човъркаше вътрешностите на конвертор за телевизионна стена с огънат кламер.
— Що не вземеш да вземеш един чук и да замлатиш тая бракма докато не проработи? — попита Боби. — Ще ти свърши почти същата работа.
Леон вдигна поглед от конвертора. Беше на около четиридесет, доколкото това беше възможно да се определи. Имаше вид като да не принадлежи към никоя раса, или, погледнато от друга гледна точка, да принадлежи към раса, към която не принадлежи никой друг. Силно хипертрофирали лицеви кости и грива от къдрава матовочерна коса. Подземният му пиратски клуб беше една от опорите в живота на Боби за последните две години.
Леон изгледа мътно Боби с нервиращите си очи със зеници в перламутрово сиво, размесено с някакъв вид полупрозрачно маслиново. Очите на Леон караха Боби да мисли за стриди и лак за нокти, две неща, за които не му харесваше особено да мисли във връзка с очи. Цветът им беше като на нещо, с което бършат масите в бара.
— Просто имах предвид, че не можеш да оправиш боклук като този, като го човъркаш. — добави Боби смутено. Леон поклати бавно глава и се върна към изследването си. Хората плащаха, за да идват тук, защото Леон пиратираше кино и симстим продукции от кабелната и пускаше доста неща, до които баритаунци иначе не можеха да си позволят достъп. Отзад се въртяха пазарлъци, и можеше да дадеш „дарение“ за питиета, главно чист самогон от Охайо, смесен с някакво синтетично портокалово питие, и прекарван от Леон в индустриални количества.
— Ъъъ, хм, Леон, — започна пак Боби, — да си виждал тук Две за ден напоследък?
Отвратителните очи отново се надигнаха и изгледаха Боби за твърде дълго.
— Не.
— Може би миналата нощ?
— Не.
— По-миналата?
— Не.
— Ъъъ, окей. Мерси. — Нямаше смисъл да досажда на Леон. Всъщност, имаше доста смисъл да не го прави. Боби се огледа в широката, полуосветена стая, към симстимовете и тъмните киноекрани. Клубът беше редица от почти еднакви стаи в основата на полужилищна сграда, зонирана на апартаменти и тук-таме лека промишленост. Добра звукоизолация — музиката едва се чува, а отвън никак. Много нощи той беше излизал оттук с глава, пълна със звуци и хапчета, в подобната на магически вакуум тишина, и ушите му звъняха по целия път към дома през Голямата Площадка.
Сега той имаше вероятно около час преди да пристигнат първите Готици. Дилърите, повечето чернокожи от Проектите или бели от града или някое друго предградие, не биха се появили преди да се събере групичка Готици, която да обработват. Нищо не разваляше авторитета на дилър повече от това просто да седи и да чака, защото това би означавало, че няма прясна стока, и просто нямаше начин наистина свестен дилър да виси при Леон просто за удоволствие. При Леон всичко беше хотдогаджийско, уикендери с евтини кибердекове, гледащи японски филми за ледотрошачи…
Две за ден обаче не беше като тях, каза си той, изкачвайки бетоновите стълби. Две за ден вървеше по свой собствен път. Извън Проектите, извън от Баритаун, извън заведението на Леон. Може би към Париж, или към Чиба. Оно-Сендаят го тупаше по гърба. Той си спомни, че касетата с ледотрошача на Две за ден беше все още вътре. Не искаше да му се налага да обяснява това на когото и да било. Мина покрай киоск за новини. Зад плексигласово прозорче в огледалната му страна се въртеше жълт факс на нюйоркското издание на „Асахи Шимбун“. Някакво правителство в Африка паднало, руски новини от Марс…
Беше по това време на денонощието, когато можеш да видиш нещата много ясно, и най-дребната подробност далеч надолу по улицата, започналите да се отварят зелени пъпки по черните клони на дърветата, стърчащи от дупките си в бетона, проблясък на стомана върху ботуша на момиче на един квартал разстояние, като че ли гледаш през някаква специална вода, която прави виждането по-лесно, въпреки че
