тях по брега, и защо руината не беше оцеляла. Вълните бяха отмили основите й.
— Подай ми кошчето.
Тя закопчаваше блузата си. Беше й я купил в едно от уморените малки магазинчета по Авенидата. Електриково син мексикански памук, зле изработен. Дрехите, които купуваха от магазините, рядко издържаха повече от ден-два.
— Подай ми кошчето, казах.
Тя му го подаде. Той разрови остатъците от тяхната следобедна закуска и намери бинокъла си под пластмасов плик с резенчета ананас, напоени със сок от лима и поръсени с кайена. Измъкна навън оформената в компактен блок 6 х 30 бойна оптика, махна общите капачки от обективите и окулярите с наочници, и заразглежда източените идеограми на символа на Хосака. Жълта надуваема лодка заобиколи кърмата на яхтата и пое към брега.
— Търнър, аз…
— Ставай. — Той сви чаршафа и кърпата й в кошчето. Взе последната топла кутия Карта Бланка от него и я постави до бинокъла. Стана, дръпна я бързо на крака и сложи кошчето в ръцете й.
— Може и да бъркам — каза той. — Ако да, изчезвай веднага оттук. Дръж втората ивица палми там. — Той посочи с ръка. — Не се връщай в хотела. Хвани автобус, за Манзанило или Валарта. Връщай се в къщи. — Той вече чуваше бръмченето на извънбордовия мотор.
Видя как сълзите й се наливат, но тя не издаде нито звук, когато се обърна и побягна нагоре зад руината, стиснала кошчето, спъвайки се в купчинка пясък. Не гледаше назад.
След това той се обърна и погледна яхтата. Надуваемата лодка подскачаше през прибоя. Яхтата се казваше Цушима, и за последен път я беше виждал в залива на Хирошима. Беше виждал червената врата на Шинто при Ицукушима от борда й.
Не му беше нужен бинокълът, за да се досети, че пътникът в надуваемата лодка ще бъде Конрой, отговорникът на нинджите на Хосака. Седна с кръстосани крака на хладния пясък и отвори последната си кутия мексиканска бира.
Той гледаше назад към линията бели хотели с ръце, опрени на тиковия рейлинг на Цушима. Зад хотелите блестяха трите холограми на малкото градче: Банамекс, Аеронавес и шестметровата Дева Мария на катедралата.
— Спешна работа — каза застаналият до него Конрой. — Знаеш как е. — Гласът на Конрой беше равен и неизразителен, като подражание на евтин гласов чип. Лицето му беше широко и бяло, мъртвешки бяло. Под безцветния кичур, сресан назад от широкото чело, очите му бяха подути и с черни кръгове около тях. Носеше черна фланелка за поло и черни широки панталони.
— Вътре — каза той и се обърна. Търнър го последва, привеждайки се, за да мине през вратата на кабината. Бели екрани, светла безупречна борова гарнитура — аскетичният корпоративен шик на Токио.
Конрой се настани на ниска правоъгълна възглавница от синкавосива обработена кожа. Търнър стоеше прав с ръце, отпуснати от двете му страни. Конрой взе от емайлираната маса между тях инхалатор от резбовано сребро.
— Холинов стимулатор?
— Не.
Конрой пъхна инхалатора в едната си ноздра и смръкна.
— Искаш ли малко суши? — Той остави инхалатора обратно на масата. — Хванахме няколко риби щракач преди около час.
Търнър стоеше на мястото си и гледаше Конрой.
— Кристофър Митчел — каза Конрой. — Биолаборатории Маас. Главният им спец по хибридомите. Прехвърля се при Хосака.
— За пръв път го чувам.
— Хубаво. Нещо за пиене?
Търнър поклати глава.
— Силиконът си отива, Търнър. Митчел е човекът, който направи работещи биочипове, и Маас държи основните патенти. Знаеш това. Той е специалистът по моноклоналите. Иска да се махне оттам. И ние с теб, Търнър, ще го преместим.
— Мислех, че съм пенсиониран, Конрой. Прекарвах си добре там, на брега.
— Тимът на психолозите от Токио казва същото. Имам предвид, че не ти е за пръв път, нали? Тя е приложен психолог, на хонорар към Хосака.
Един мускул в бедрото на Търнър запулсира.
— Те казват, че си готов, Търнър. Бяха малко загрижени след Ню Делхи, така че искаха да го проверят. И плюс това и мъничко терапия. Никога не вреди, нали?
2. МАРЛИ
Беше облякла най-добрите си дрехи за разговора, но в Брюксел валеше, а тя нямаше пари за каб. Тръгна от станцията на Евротранс.
Ръката й беше в джоба на доброто й старо яке — модел „Сали Стенли“, но вече на почти година — свита в побелял юмрук около смачкания факс. Нямаше повече нужда от него, беше научила адреса наизуст, но като че ли можеше да го пусне точно толкова, колкото и да пробие транса, който я беше обзел. Гледаше към витрината на скъп магазин, продаващ тазмесечно облекло, и префокусираше поглед между стилните фланелени рокли и отражението на собствените й тъмни очи.
Сигурно очите щяха да са достатъчни, за да й струват работата. Нямаше да се стигне дори до мократа коса, която май беше по-добре да беше оставила Андреа да подстриже. Очите й изразяваха болка и инерция, които всеки можеше да прочете, и съвсем определено те щяха да направят впечатление на хер Йозеф Вирек, най-малко вероятният от потенциалните работодатели.
Когато им донесоха факса, тя искаше да го смята за някаква жестока фалшификация, опит за досаждане. Благодарение на медиите беше получила достатъчно такива, толкова много, че Андреа беше поръчала специална програма за телефона на апартамента, за отхвърляне на позвънявания от телефони, неуказани в постоянния й списък. И това трябва да е причината за използване на факс, беше настояла Андреа. Как иначе някой би могъл да установи контакт с нея?
Но Марли беше поклатила глава и се беше заровила по-дълбоко в старата хавлиена роба на Андреа. Откъде-накъде Вирек, невероятно богатият колекционер и меценат, ще се нуждае от услугите на опозорена бивша собственичка на мъничка парижка галерия?
Тогава дойде ред на Андреа да клати глава. Беше нетърпелива с новата, опозорена Марли Крушкова, която изкарваше вече цели дни в апартамента, която понякога дори не си даваше труда да се облече. Каза, че в Париж опитът за продажба на един фалшификат не е чак такова събитие, за каквото го смята Марли. Ако пресата не беше чак толкова навита да изобрази отвратителния Гнас като глупак, какъвто той съвсем определено си беше, това надали щеше да се разчуе, каза тя. Гнас беше достатъчно богат, достатъчно тежък, за да бъде подходящ за скандала на седмицата.
— Ако беше по-малко привлекателна, щяха да ти обърнат много по-малко внимание — усмихна се Андреа.
Марли поклати глава.
— И фалшификатът беше дело на Ален. Ти беше невинна. Забравила ли си го?
Марли отиде до банята, загърната в хавлиената роба, без да отговори.
Зад желанието на приятелката й да я успокои, да й помогне, Марли вече усещаше нетърпението на човек, принуден да дели много малко място с нещастен и неплатежоспособен гост.
Наложи се Андреа да й даде назаем пари и за Евротранс.
Със съзнателно, болезнено усилие на волята тя се откъсна от кръга на мислите си и се сля с плътния, но успокояващ поток от сериозни белгийски купувачи.
Край нея се провря момиче в ярък чорапогащник и твърде голямото за нея лоденово яке на някой неин приятел, дребничка и усмихната. На следващата пресечка Марли забеляза бутиче за модна линия, която тя
