беше харесвала като студентка. Дрехите изглеждаха невъзможно млади.

В побелелия й, засекретен юмрук почиваше факсът.

Галери Дюперей, 14 Рю о Бюр, Брюксел.

Йозеф Вирек.

Рецепционистката в студения сив следобяд на Галери Дюперей спокойно можеше да е поникнала на мястото си, красиво и най-вероятно отровно растение, посадено зад гише от полиран мрамор с вградена емайлирана клавиатура. При приближаването на Марли тя повдигна гланцираните си клепачи. Марли си представи щракване и дрънчене на капаци, и собственото си изображение, влачено към някой далечен ъгъл на империята на Йозеф Вирек.

— Марли Крушкова — представи се тя, борейки се с желанието да измъкне смачканото топче факсова хартия и да го заразглажда унизено върху студения, идеално гладък мрамор. — За хер Вирек.

— Фройнлайн Крушкова, — отвърна рецепционистката, — хер Вирек е възпрепятствуван да бъде в Брюксел днес.

Марли се загледа в перфектните устни, усещайки едновременно болката, която думите й причиняваха, и острото удоволствие от това, че се учи как да преодолява разочарованията.

— Разбирам.

— По тази причина той ще проведе интервюто чрез сензорна връзка. Ако обичате, влезте в третата врата отляво…

Стаята беше празна и бяла. На две от стените висяха без никакви рамки листове от нещо, подобно на зацапан от дъжда картон, мушкан на много места с различни инструменти. Katatonenkunst. Консервативно. Този тип работи, които се продават на комитетите, пращани от холандските индустриални банки.

Тя седна на ниска кушетка, тапицирана с кожа, и най-сетне си позволи да пусне факса. Беше сама, но подозираше, че я наблюдават някак.

— Фройнлайн Крушкова. — На отворилата се на отсрещната стена врата беше застанал младеж в син работен комбинезон на техник. — Ако обичате, след един момент пресечете стаята и влезте през тази врата. Хванете дръжката бавно, плътно и по такъв начин, че контактът между метала и дланта ви да е най- добър. Влезте внимателно. Може би ще има мъничко пространствена дезориентация.

Тя премига.

— Извинявам се…

— Сензорната връзка — каза той и се отдръпна, затваряйки вратата след себе си.

Тя се надигна, опита се да придаде някаква форма на влажните ревери на якето си, докосна косата си, но премисли, пое дълбоко въздух и отиде до вратата. Думите на рецепционистката я бяха подготвили за единствения вид такава връзка, който й беше познат, симстимов сигнал, препратен през Бел-Европа. Беше предполагала, че ще носи шлем с дерматроди, и че Вирек ще използва пасивен наблюдател като човек- камера.

Богатството на Вирек обаче беше от съвършено друг клас.

Когато пръстите й се свиха около дръжката, студената медна топка сякаш се сгърчи, преминавайки за миг през широк спектър текстури и температури.

След това отново стана метал, боядисано в зелено желязо, проточено навън и надолу по линията на перспективата, стар парапет, за който тя се беше хванала смаяно.

Няколко капчици дъжд я шибнаха по лицето.

Мирис на дъжд и мокра земя.

Объркване на дребните детайли, неин собствен спомен за напиване на пикник в художественото училище, борещо се с перфектността на илюзията на Вирек.

Под нея лежеше непогрешимият изглед на Барселона, и странните кули на Църквата на Фамилия Саграда бяха замъглени от дима. Тя се хвана за парапета с две ръце, борейки се с виенето на свят. Познаваше това място. Беше в Гюел Парк, паркът на приказките на Антонио Гауди, на голия му връх зад центъра на града. От лявата й страна гигантски налудничаво сглобен керамичен гущер беше замръзнал по средата на спускането си от рампа от груб камък. От усмивката му се изливаше фонтан, напояващ уморените цветя.

— Дезориентирана си. Моля да ме извиниш.

Йозеф Вирек беше седнал под нея на една от змиеобразните пейки на парка. Широките му рамене бяха покрити с меко връхно палто. Чертите му й бяха смътно познати през целия й живот. В момента тя по неизвестно каква причина си спомняше снимка на Вирек с краля на Англия. Той й се усмихна. Главата му беше голяма и красиво оформена под четката от щръкнала тъмносива коса. Ноздрите му бяха непрекъснато разширени, като че ли душеше невидимите ветрове на изкуството и търговията. Зад кръглите, маркови очила без рамка очите му бяха много големи, бледосини и странно меки.

— Заповядай. — Той потупа безпорядъчната мозайка от зърнест фаянс, покриваща скамейката, с тясната си длан. — Моля да извиниш това, че разчитам на технологиите. Вече повече от десетилетие съм затворен в биована, в някакво ужасяващо индустриално предградие на Стокхолм. Или може би в ада. Здравето ми не е добро, Марли. Седни до мен.

Тя пое дълбоко въздух, спусна се по каменните стъпала и пресече павираната пътека.

— Хер Вирек, видях ви да изнасяте лекция в Мюнхен преди две години. Критика на Феслер и неговия autistiches Teater. Тогава изглеждахте добре…

— Феслер? — Загорялото чело на Вирек се набръчка. — Видяла си двойник. Или може би холограма. В мое име се вършат много гнусотии, Марли. Части от моето богатство са станали автономни до известна степен; от време на време те дори воюват една с друга. Въстания във фискално отношение. Само че поради причини толкова сложни, че ще останат напълно скрити, моята болест никога не е била обявявана публично.

Тя зае мястото си до него и се загледа надолу към мръсния паваж между износените върхове на черните си парижки ботуши. Видя отломка бяла баластра, ръждясал кламер, умряла оса или може би пчела.

— Изумително детайлно е…

— Да, — каза той, — новите биочипове на Маас. Трябва да знаеш, че това, което зная за личния ти живот, е също толкова детайлно. То е повече, отколкото ти знаеш, в някои отношения.

— Наистина ли? — Тя откри, че беше най-лесно да се съсредоточи върху града, опитвайки се да открие отправните точки, запомнени от половин дузина студентски празници. Ето, точно там трябваше да бъде Рамблас, с папагалите и цветята, и таверните, сервиращи тъмна бира и калмари.

— Да. Зная, че именно твоят любовник те убеди, че си открила изгубен оригинал на Корнел…

Марли затвори очи.

— Той поръча фалшификата, наемайки двама талантливи студенти по изобразително изкуство и известен историк, оказал се пред известни лични трудности… Плати им с парите, които беше измъкнал вече от вашата галерия, както без съмнение си се досетила. Ти плачеш…

Марли кимна. Студен показалец потупа китката й.

— Купих Гнас. Купих и полицията — да зареже случая. Пресата не си струваше да я купувам, тя рядко си струва. И сега може би това, че си донякъде известна, може да се окаже в твоя полза.

— Хер Вирек, аз…

— Един момент, моля. Пако! Ела тук, детето ми.

Марли отвори очи и видя дете на около шест години, пристегнато в тъмно палто, панталони до коляното, светли дълги чорапи и високо закопчани черни ботуши. Кафявата коса падаше на челото на безупречно сресан кичур. То държеше нещо в ръка, някаква кутия.

— Гауди е започнал парка си през 1900 г. — каза Вирек. — Пако носи костюм от съответния период. Ела тук, детето ми. Покажи ни това чудо.

— Сеньор — профъфли Пако, поклони се и пристъпи напред да покаже това, което държеше.

Марли се вгледа. Кутия от обикновено дърво, стъклен похлупак. Неща…

— Корнел — каза тя, забравяйки сълзите си. — Корнел? — Тя се обърна към Вирек.

— Разбира се, че не. Вграденото по дължината на тази кост е биомонитор „Браун“. Това е работа на съвременен автор.

Вы читаете Нулев брояч
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×